|
Смъртта: видимост Две смърти: една локална - на Емил Димитров; една глобална - на папа Йоан Павел II. Първата убягна на медийното внимание, втората преобърна представите (ни) за умирането като интимен акт - винаги индивидуален, никога колективен. Интимността на смъртта излезе на показ, стана видима: агонията на папа Йоан Павел II се превърна в медийно събитие, приковало взора на где що има "средства за масова информация". Една карикатура във вестник "Сега" с автор Христо Комарницки сполучливо представя (кръво)жадните очи на медиите: над двореца във Ватикана кръжат почернени вертолети, самолети, камери, на които пише преса. Също както в средновековен exeмplum, разказващ как над главата на умиращия ангел и дявол се борят за душата му, тъй и медиите се бореха над главата на умиращия папа коя най-напред, коя преди всички да издаде смъртния акт. Всичката преса беше настръхнала в очакване да не пропусне как главата на Римокатолическата църква ще изпусне последния си дъх и ще се пресели във вечността. Естествено, известията за съдбата на великите винаги са били любопитство за простолюдието. Трансформацията днес е, че ако в миналото тяхното най-близко обкръжение не е смятало за длъжност да дава такива сведения, то днес тази функция сякаш се разбира от само себе си. Двете български частни телевизии изприказваха много думи, докато чакат да се появи на площад "Свети Петър" в Рим говорителят на понтификата, за да съобщи за смъртта на Йоан Павел II. Трогателна във връзка с това беше водещата на bTV Гена Трайкова: "Искам да ви попитам...", "А сега искам да ви попитам..." - откровено си личеше, че желанието е само да се запълни времето, докато фаталната вест бъде официално обявена. Не дочакаха нито bTV, нито "Нова телевизия", но това в случая не е толкова важно; важното е с какво запълваха зейналата пауза. Запълваха я с разкази за емоции, за чувства, за настроения: видимостта на смъртта беше трансформирана в сантиментален наратив. Нещо изключително съществено, за което като че ли много малко се говори: глобализацията е не единствено поток/мрежи на капитали, идеи, политики; глобализацията е и поток/мрежа на общи чувства и емоции. В някаква степен всички разказваха едно и също: дали пък новият Голям разказ няма да е разказ емоционален и чувствителен? Съвсем не случайно акцентът се поставяше върху това, че и евреи, и мюсюлмани, и будисти, да не споменавам за християнския свят - всички скърбят и се молят за живота и здравето на Йоан Павел II. Мрежа от чувства и молитви - това беше светът преди 2 април, 21.37 часа; мрежа от чувства и молитви - това беше светът и след 2 април, 21.37 часа. Видимостта на смъртта превърна емоцията в глобална и - може би - посочи една от посоките по-нататък на глобализацията - именно в сферата на чувствата. Посочи и друго - интимността на частното все повече ще се превръща във видимост на частното. Смъртта вече не е акт на самота, смъртта е вече акт-под-наблюдение. Интернет дава огромни възможности това, което стана във Ватикана, да се разпростре като всеобща практика. Знаем за немските самоубийци, неспособни сами да се лишат от живот, които чрез мрежата открили своя убиец и в буквалния смисъл консуматор. Знаем също за Гюнтер фон Хагенс, патоанатомът-пластинатор от Хайделберг, обещаващ на мъртвите живот след смъртта като произведение на изкуството. След смъртта на Йоан Павел II и самата смърт не е вече същата - тя все повече ще се превръща в акт на любопитство, маскиран като акт на състрадание. Поне от страна на медиите. Които (зло)употребяват именно със световното състрадание като алиби за собственото си любопитство.
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |