Нещо един за друг
Автор на "Часът, в който не знаехме нищо един за друг", както е известно, е Петер Хандке. Премиерата е през 1992 г. на сцената на Бургтеатър във Виена под режисурата на Клаус Пайман, сега ръководител на Берлинер Ансамбъл. Ханке е познат автор у нас (макар да не е много преведеното от него и да не е много писаното за него) повече чрез текстове, отколкото чрез спектакли. "Обругаване на публиката" (1966), която му донася известност, бе преведена през 90-те. И все пак по множество причини Хандке съвсем не е сред най-известните имена на съвременни автори у нас. Дори текстът му "Зимно пътуване...", писан през 1996, който имаше и "Лятно допълнение..." по време на войната в бивша Югославия и бомбардировките над Сърбия, и който предизвика остри дискусии в европейската преса, не засили особено много интереса към името му у нас. А писането на пиеси и театралната сцена от втората половина на XX век му дължи много по отношение на радикалната промяна в драматургичния изказ. Представлението на Варненския театър също повече скрива, отколкото открива името на Хандке за българската публика. Но то съвсем няма просветителски намерения.
"Часът, в който не знаехме нищо един за друг" е авторска работа на Боян Иванов, която ползва знанието си за оригиналния текст и немските му интерпретации, но заедно с това търси своите точки на интерес в него, които са адекватни на българската реалност.
Авторът-режисьор използва най-вече рамката и принципа на "Часът..." на Хандке, който представлява общ текст, прекъсван от думата "пауза". В текста на Хандке няма вербално общуване, няма действие, истории, сцени, фрагменти, с една дума - няма драма и персонажи. Безименните фигури тичат, движат се, пресичат едно общо място - театралната ситуация. Ритмичното прииждане и оттичане на картини, на докосвания, разминавания и пресичания в "Часът..." отваря зевове между тичащите хора, създава процепи във всяка позната ни комуникативна възможност, настояваща да изрече и докосне желания субект или желанието (за него), играе в пукнатините и разместванията на всеки опит за (драматично) общуване. Тъкмо тези пропуквания и пропадания на познатия "драматургичен език" произвеждат театралността на текста му - и съвсем не само на този. Най-голямото предизвикателство към сцената е постигането на този тип театралност.
Но текстът на Хандке за представлението на Боян Иванов всъщност е изходна ситуация. То се фокусира доста отчетливо върху представянето, показването и изричането на кризата в междуличностната комуникация, залагайки най-вече на добрата хореография и плътната, сюжетираща пластическа линия (актьорите се справят в нея много добре), както и на иронията, преливаща лесно в пародийно преобръщане на актуални модели на общуване. С други думи, то се структурира в една de facto "драматична" конструкция.
Огърлицата от фрагменти (която представлява сценичната драматургия) нанизва множество ситуации, рефлектиращи предимно медиализираното ежедневие, задръстено от сериали, реклами, терапии, поп-идоли, шоу-програми, телефони за запознанство, купони и пр., в които публиката лесно разпознава вече в отчуждена (иронично-пародийна) форма ежедневието си и се забавлява. Често огърлицата натежава в монотонност и във възпроизвеждане на вече казани неща, но въженцето на познанието и добрия вкус, на което са навързани, я удържа от скъсване. Спектакълът енергично показва в своя час най-вече онова, което знаем - ако не един за друг, то поне за себе си.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Часът, в който не знаехме нищо един за друг, авторски спектакъл на Боян Иванов. Музикално оформление S.U.S.F. Сценография и костюми Елица Георгиева. Хореография Таня Соколова. Участват Анастасия Лютова, Биляна Стоева, Веселина Михалкова, Гергана Христова, Даниела Викторова, Мария Гинкова, Никола Мутафов, Пенко Господинов, Пламен Димитров, Симеон Лютаков, Стоян Радев, Христо Христов, Юлияна Чернева. ДТ - Варна. Гастрол на сцената на Сатиричния театър - 31 март 2005 г.