Аз съм просто технолог
- Как се насочихте към киното като професия?
- Израснах в малко градче в южната част на Финландия и след като завърших гимназията, се оказа, че там няма кой знае какъв избор от професии. Още в училище бях започнал с приятели да снимам филмчета на Super 8 - просто така, едва ли не на шега. После обаче се наложи да работя, защото парите все не стигаха. И така, две години бях бояджия - основно на фасади на къщи. Един студен есенен ден работих на скелето пред доста голяма къща. Духаше вятър, започна неприятно да вали, а аз мажех ли, мажех. Когато слязох долу, разбрах, че не искам да следвам архитектура, както бях планирал преди това. Направо с изцапаните бояджийски дрехи отидох в най-близката книжарница и след кратко колебание си купих книгата на Питър Бомбарг "История на киното". Седнах на една пейка и я изчетох от началото до края. Вечерта вече бях напълно убеден какво искам да правя. В близкото градче Куовола имаше киноклуб и мисля, че именно той беше основното ми вдъхновение. Там гледах руски, френски, японски филми и постепенно осъзнах, че всичко е много различно, че винаги има някой, който стои зад нещата и ти разказва истории. Открих, че всичко е зависимо най-вече от индивидуалния поглед и авторството въобще е много важно.
- Как гледаше семейството ви на това ти увлечение? Доколкото знам, вие сте причината и брат ви да се захване с киното.
- Да, родителите ми доста по-късно научиха, че не следвам архитектура. Докато бях в Мюнхен, брат ми учеше журналистика във Финландия и поработваше какво ли не - пощальон, мияч на чинии и т.н. Но успяваше да идва от време на време при мен. Постепенно доста се запали по киното и когато аз започнах да снимам, той беше мой асистент. После пък аз станах продуцент на неговите филми. Междувременно събрахме доста приятели около нас, които също искаха да се занимават с кино. В началото бяхме като голямо семейство - никой не беше истински професионалист. Имахме късмета да купим евтино техниката - камера и звук - от Ингмар Бергман, по времето, когато спря да снима след "Фани и Александър". Това беше голямо предимство за нас - нямахме пари, но имахме техника и кредитни карти. Спомням си, че дори в края на един от първите ни филми сложихме надпис - "Финансиран от ЕuroCard" (Смях). Разбира се, всичко потръгна, след като направих успешен дипломен филм - едночасовия "Лъжецът" (1981). Той спечели голямата награда на фестивала в Тампере и доби известна популярност. Имахме само две копия - едното пътуваше из Финландия, другото - в чужбина. Това се случи в момент, когато финландското кино беше в пълен застой - всички филми бяха ужасно скучни, неизменно базирано върху традиционни национални теми. Хората просто отказваха да ги гледат. "Лъжецът" се свърза с усещането за нова вълна и това доста ми помогна в намирането на пари за следващи проекти. Въпреки това положението с лентата си оставаше доста сложно. Например като снимахме "Rosso" (1985) така бяхме закъсали, че разпитвахме наляво-надясно познати дали нямат някакъв останал материал в хладилниците си. В крайна сметка успяхме да намерим някакви парчета и всъщност направихме разкадровката по техните дължини. Никога не си позволявахме дубли.
- А как се справяхте с дистрибуцията?
- Отначало беше много трудно, разбира се. Но постепенно си купихме киносалон, по-късно още три и така имахме цяла система - камера, приятели, кредитни карти и киносалони (Смях).
- В началото сте правили всичко съвместно с брат ви. Сега бихте ли снимали заедно с него?
- Ние непрекъснато си обменяме идеи. В този смисъл е възможно да напишем пак нещо заедно. За снимане е по-трудно: аз все пак живея постоянно в Бразилия, той - в Португалия. Нашата обща филмова компания "Villealfa" се разтури именно поради тази причина.
- В такъв случай как и досега успявате двамата да снимате с почти един и същи екип? Имам предвид най-вече оператора Тимо Салминен.
- Не, невинаги е така. Аз имам друг оператор за документалните си филми. Но за игралните - да, винаги снимам с Тимо. Според мен, той е един от най-добрите оператори днес. Когато започнах да продуцирам филмите на Аки, той съвсем естествено започна да работи със същия екип. Брат ми е по-последователен от мен в това отношение - винаги същите хора, винаги същата история. (Смях). Аз често се опитвам да работя с различни хора, защото смятам, че трябва да има някакъв конфликт в екипа, за да се получат нещата. После, разбира се, с голямо облекчение, се завръщам към "моето семейство".
- Вие самият правите и документални, и игрални филми. Има ли изобщо някаква зависимост в подхода ви към типа кино?
- В началото започнах да правя документални филми по-скоро случайно. Сега това ми харесва много повече, отколкото игралното кино. Снимайки "Сладка моя", трябваше да отида за първи път на места, които изобщо не познавах, и в крайна сметка подходът ми бе като към документален филм. Не мога да преценя обективно дали това си личи по някакъв начин в резултата. Все пак не се изживявям чак толкова като режисьор. По-скоро съм технолог.
- Откъм жанрове филмите ви също са разнообразни. Има ли жанр, в който не сте работил, а бихте искал?
- Никога не съм правил филм с епоха, а и не съм снимал в павилион - неизменно в натура. Така че имам възможности за нови предизвикателства (Смях).
- Русия доста присъства във филмите ви - и вашите, и на брат ви...
- Подобно на вас, българите, и ние имаме дълга обща история с Русия. Мисля, че военните конфликти помежду ни са около 320. Също така, както е известно, Финландия е била не малко време част от Русия. Така че, според мен, ние, финландците, сме по-скоро славяни, отколкото скандинавци. Иначе сценаристите на "Сладка моя" са доста свързани с местата на снимките - и Айке Горецка, и Улрих Мейсис произхождат от земите около Калининград. Моят баща пък е от Карелия, която преди беше част от Финландия, а сега е част от Русия. За нас беше огромно удоволствие да снимаме по тези места, преди Европейският съюз да ги е променил по някакъв начин.
- Вероятно сте чувал за руския писателски тандем Илф и Петров...
- Да.
- Та техният основен герой Остап Бендер има една голяма мечта - да отиде в Рио и да се разхожда по плажа с бял костюм, пура и куп мулатки около себе си. Това ли беше и вашата идея?
- Ха-ха. Не. Всъщност аз заминах за Рио с моята финландска приятелка. Но сега, разбира се, съм женен за бразилка. Тя е много хубава. Така че вероятно нещата отстрани изглеждат по друг начин. Обикновено на въпросите за Бразилия отговарям, че ме е привлякло богатството на страната откъм различни типове култури, странната им смесица. И това наистина е така.
- Как се стигна до проекта с бразилската музика? Обикновено не се намира лесно финансиране за подобни теми.
- Идеята не беше моя. Тя дойде от френската телевизия Arte, която беше копродуцент на "Буена Виста Сошъл Клуб" на Вим Вендерс и конкретно - от продуцента Ханс Роберт Айзенхауер. След като завършиха филма на Вендерс, той ме попита дали не искам да снимам подобно нещо за бразилската музика. Така че в известен смисъл бях нает да снимам "Музиката на Бразилия". От Arte бяха планирали общо три филма: "Буена Виста Сошъл Клуб" на Вендерс, "Истории на Super 8" на Емир Кустурица и моя. Имаха желание да работят с утвърдени вече имена, като в същото време искаха различен поглед към музиката. Сигурен съм, че ако бяха наели бразилски режисьор, филмът щеше да изглежда по съвсем различен начин. Трябваше им някой, който да е "в средата", но да притежава "външно око". Затова всъщност се спряха на мен. Знаех, че няма да ми е хич лесно с всичката музика на Бразилия. Реалното предизвикателство се състоеше в това какво да сложа във филма и какво - не. Трябваше постоянно да преценявам музиката откъм стойността й, което е доста глупав подход. Най-малкото аз не съм музиковед. Така че в повечето случаи действах импулсивно - включвахме това, което ни харесваше. В този смисъл за мен се получи доста личен филм. Заснехме общо 100 часа материал, а се получи 100-минутен филм. Трябваше да проследим историята на бразилската музика и мисля, че това се получи - филмът започва с индианските корени, преминава през португалските и африканските влияния и завършва с фънка. За бразилците музиката е и начин на оцеляване, и ритуал, и религия. И удоволствие! Просто тя е част от ежедневието на всеки там. Нещата нямат нищо общо с условностите в "цивилизования" свят, където трябва да отидеш в магазина, да си купиш записи и така да получиш своята порция музика. Повечето филми за Бразилия третират най-вече житейските проблеми, които, разбира се, съществуват, но мисля, че ние успяхме да покажем ежедневието откъм по-леката му страна и заради това европейците например толкова харесаха резултата.
- От "Ел Ей без карта"(1998) насам не сте снимал филми в САЩ. Възможно ли е да работите отново там?
- Едва ли. Този филм беше сниман почти изцяло в Лос Анджелис, но не беше американски, а английско-френско-немско-финландска копродукция. Всъщност френското участие беше ужасно. Никога не бих участвал в копродукция с французи отново - те винаги се стараят максимално да усложнят нещата. Разбира се, не всички, но като цяло имам лош опит от работата си с тях. Повечето френски продуценти се мъчат да забавят съответния проект, върху който се работи, за да запазят контрол върху него. Иначе за мен не беше кой знае какво удоволствие да работя в Лос Анджелис. Ужким това е столицата на киното, а всъщност по-комплицирано място за снимане на филм няма. Техниката може да се транспортира само със специални камиони, трябва да се паркира само на специални места и т.н. Местните продуценти изобщо не се интересуват от кино - не обичат да четат сценарии, да слушат истории. Вълнуват се от възможностите за приходи. Добре, нямам нищо против тях, но това не е за мен. Ако правех нещата за пари, определено щях да се занимавам с нещо друго.
- При положение, че филмите ви винаги са свързани дълбоко с реалността, защо избрахте мит като основа за последния си филм "Сладка моя"?
- Смятам, че този филм разказва много за драмата на Европа днес. Нещата често се повтарят - винаги има рай, ад, ябълки, змии. Аз просто се заиграх с клишетата и реших, че ще е добре филмът да бъде поставен върху класическа основа. Ние във финския национален епос имаме абсолютно идентичен мит - "Канивала", но в надписите сложихме "Орфей и Евридика" просто, защото всички го познават.
- Доста популярно е мнението, че режисьорите-явления във финладското кино са общо четирима: Мориц Щилер (в немия период), Йорн Донер (през 60-те и 70-те), вие и брат ви (с уговорката, че Щилер и Донер правят филми в Швеция). От друга страна, вие, братята Каурисмаки, винаги сте стояли извън официозността. Не е ли смущаващо да те смятат за национално явление?
- Всъщност нас ни мразят във Финландия. Всеки наш филм се очерня от критиката много жестоко. Просто защото сме успели навън и представяме страната не по начина, по който на някои финландци им се ще. Въпреки че няма нищо общо с Финландия, миналата година по инерция "Сладка моя" също беше тотално заклан. Да, обичам Финландия, но не обичам да ходя там.

12 март 2005 г.

Разговора води Олег Константинов
С любезното съдействие на Светлана Комогорова-Комата


Големият финландски режисьор Мика Каурисмаки, изявяващ се и като продуцент, сценарист и монтажист, едва ли има нужда от специално представяне. Името му, заедно с това на по-малкия му брат Аки, се е превърнало в синоним на днешното финландско кино. Роден е през 1955 в градчето Ориматила. В периода 1977-1981 учи кино в Мюнхенското филмово училще. Дебютът му "Лъжецът" (1981), с участието на Аки Каурисмаки, предизвиква фурор. Заедно с няколко приятели, двамата основават компанията Villealfa Filmproductions и започват усилено да продуцират нискобюджетни филми. През 90-те Мика основава собствена компания - Marianna Films. Независимите му проекти следват един след друг и неизменно се превръщат в култови за киноманите - "Зомби и влакът на призраците" (1991), "Последната граница" (1993), "Тигреро: филм, който никога не бе направен" (1994) и т.н. Последният, представляващ пътешествие в джунглата с Джим Джармуш и Самюъл Фулър, е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ на Берлинале. От петнайсетина години Мика Каурисмаки живее в Рио де Жанейро, като периодично снима документални филми из Бразилия. Преди две години на МСФФ бе показан "Музиката на Бразилия" (2002), а на 9. СИФФ Мика Каурисмаки гостува с последния си игрален филм "Сладка моя" (Германия-Финландия-Латвия-Русия, 2004).
Разговор с
Мика Каурисмаки