|
Емил Димитров (1940 - 2005) Емил Димитров бе моят детски идол. Не знам дали съм ходила на училище, когато го чух за първи път. И се влюбих в шлагерната мелодичност на песните, в страстната уютност на гласа му, в къдрокосата му хубост. На най-мечтателно-интуитивното стъпало от живота ми Емил Димитров се превърна в част от плевенското ми самочувствие - родени сме в един град. Купувах плочите му - големи и малки - и до несвяст (и за ужас на съседите) въртях гротескни "дуети" с грамофона (татко го донесе от Москва, разбира се, някъде през 1967). За разлика от него и сестра ми, пея ужасно фалшиво, а майка ми изобщо не пее. Но и трите жени у нас умирахме за Емил Димитров - чувствен, нежен, градски... Извънредно елегантен... И татко ни водеше на концертите му. Едва днес всъщност си давам сметка, че той е единственият от нашите естрадни изпълнители, чиито гастроли (със "Синьо-белите") в Плевен не съм пропускала като малка. Спомням си, че и в Троян веднъж ходихме със сестра ми - беше в лятното кино, той току-що се беше оженил за Мариета, тя излезе на сцената по стари дънки и ни се стори неприлично раздърпана за неговия финес... Независимо дали пееше за любов или за смисъл, на български или на френски, свои или чужди парчета, с речитатив или без, той ме изстрелваше от паркета на провинциалната ми детска стая към хоризонтите на универсалната емоция. Във възраст, когато спомените са по-скоро желани, отколкото преживени, Емил Димитров, с лежерната настойчивост на своята красива шансонност, беше моята алтернатива на плевенския мащаб. Само си представете смълчания ми възторг, когато веднъж в Окръжната библиотека, където майка ми работеше, влезе Любо Дамянов от "Синьо-белите" - с високи ботуши, дълга коса, ленив непукизъм... По-късно той сам стана добър композитор, сприятелихме се, но и сега си остава детската ми завист, че беше част от свободния свят на Емил Димитров, когото така и не срещнах отблизо. "Песен за чайката", "Нашият сигнал", "Само тази нощ...", "Моя страна, моя България", "Дилмано, Дилберо", "Ако си дал", "Писмо до мама", "Мариана", "Когато отиваш там при другия", "Арлекино", "Джулия"... Някои любими и сега, други - сантиментални в повече, песните изникват разпиляно от вече доста набъбналите ми спомени. Но неизменно ме строяват да затананикам - нещо, което иначе ми се случва доста рядко. Именно тяхната императивна виталност ме тласка сега от стабилния терен на киното към коварната зона на мемоара. И именно тяхната императивна виталност ми дава упование, че Емил Димитров не ни е напуснал.
Геновева Димитрова
|