| Книгата Исус Христос | |
I.За мен е радост да ви представя днес българския превод на една от моите книги, а именно "Иисус Христос". Искам да използвам възможността, за да изкажа моята сърдечна благодарност на всички, положили усилия за осъществяването на това издание...Заедно с това желая да изразя радостта си от това, че днес получавам за вече трети път възможността да посетя България и за втори път да говоря в Университета, присъдил ми преди две години титлата "почетен доктор по богословие". Винаги съм схващал като високо отличие и по никакъв начин не съм мислил като нещо саморазбиращо се факта на удостояването ми с тази чест от страна на един православен факултет. Особено голяма е радостта ми, че след посещението на папа Иоан Павел II. в страната през 2002 г. между Българската православна църква и римо-католическата църква цари климат, правещ възможни такива срещи и такъв богословски обмен. Настоящата премиера е позитивен знак за взаимното приближаване на нашите църкви, както и за единението на Европа. Ангажирането на теологията с ролята на авангард в този процес се числи към най-добрата европейска традиция. Защото през Средновековието и през дълъг период от Новото време университетите и не на последно място богословските факултети са едни от най-силните обединителни скоби на Европа. Затова за мен би било радостно, ако днешният ден и настоящето представяне се окажат поредна стъпка към възобновяването на тази добра европейска традиция. Ако е нужно едно име, за да се означи единството на Европа и фундаментът на европейската култура, това име е Иисус Христос, чиято личност и дело биват представяни в тази книга. II.Книгите също имат история. "Иисус Христос" произходи от моята първа лекция, която четох като млад професор през зимния семестър на 1964/65 г. в Университета на град Мюнстер... По-късно аз четох тези лекции на много места... Междувременно в тях не остана и камък върху камък, защото многократно преработвах ръкописа из основи. Пътят от първата лекция до първата публикация през 1974 г. бе дълъг и труден.Тогава при нас, в Западна Европа, течеше изключително интересен и богословски плодотворен период. Това бе времето непосредствено след Втория ватикански събор, който приключи точно преди 40 години - на 8 декември 1965 г. Бе време на голям ентусиазъм и големи очаквания. То бе време на прелом и в икуменическа перспектива. В предпоследния ден на събора, едновременно в Рим и Константинопол, бяха изтрити от паметта на църквата взаимните анатеми от 1054 г. Една година преди това папа Павел VI и тогавашният Вселенски патриарх Атенагор имаха среща на Маслиновия хълм в Иерусалим - за пръв път след столетия. Общо бе впечатлението, че в отношенията между Православието и католическата църква започва нова епоха и действително през последните 40 години бяха осъществени много неща. Тогава в богословието се занимаваха най-вече с църковни въпроси. Защото темата за църквата бе централна за събора... Скоро обаче бе забелязано следното: Църквата и църковното единство са, разбира се, извънредно важна тема. Ние обаче ще напреднем в нея едва тогава, когато обезпечим фундамента, върху който е изграден домът на църквата и на икуменическото сближаване. Този фундамент се нарича Иисус Христос. Апостол Павел ни го казва с пределна яснота: "Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос" (1 Кор. 3:11). Той е - отново според Светото Писание - камъкът, с който започва и свършва всичко (вж. Мат. 21:42; 1 Петр. 2: 6 сл.). Иисус Христос е общият фундамент на всички църкви. Христологичните догми свързват особено църквите на Изтока и Запада. Затова ние сме длъжни да изхождаме от тях, ако искаме да градим икумената не върху пясък, а върху здрава скала и да се приближим до желаното видимо единство на всички християни. III.Необходимостта да помним този фундамент се прояви преди всичко през 1968 г., когато избухна т.нар. студентска революция. По същината си това не беше никаква студентска революция, а един вид културна революция, която се прояви навсякъде в западния свят... Това, което се случи тогава, бе всъщност един нов тласък на еманципацията от християнските и хуманистични основи и основни ценности на Европа. Западният свят и досега не се е съвзел напълно от тази нова вълна на секуларизацията.В тази ситуация през 70-те години, почти едновременно с моята книга "Иисус Христос", се появиха различни публикации по христология... Всеки се опитваше по свой начин да представи по новому, да обоснове и направи разбираем за една станала несигурна публика фундамента и центъра на християнската вяра. След 1974 г. "Иисус Христос" се появи в много издания и на много езици. Надявам се тя да е допринесла малко за ориентирането във вярата, за единството на църквите и за утвърждаването на християнските фундаменти на Европа. IV.Книгата изхожда от две прости основни допускания. Първото: Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки (Евр. 13:8); така и вярата в Иисус Христос е винаги същата. Следователно ние днес не можем да открием някаква христология, различна от основаната върху свидетелствата на Светото Писание и проповядвана от първите събори на тогава още едната християнска общност. Ние трябва следователно да застанем върху основата на вселенските събори от първите столетия. Те са общото наследство на християнството от Изток и Запад; те изповядват единия Господ Иисус Христос, който е истински Бог и истински човек.Това изповедание ... и до днес свързва преди всичко православната и католическата църкви. Ако имаме някъде работа с общото наследство на неразделената църква от първите векове, то е тъкмо тук. Към това се добавя едно второ гледище. Не е достатъчно само да се повтаря учението за Иисус Христос, завещано ни от традицията. Теологията е длъжна - както настоява Светото Писание - всъщност да дава отчет (apologia) за надеждата, която е в нас (1 Петр. 3:15). Apologia означава, че ние трябва да отстояваме Логоса, тоест основата на нашата надежда, и че трябва да правим това в дискусия и диалог с въпросите и критиките, насочени към нас. Става дума преди всичко за проблемите, които ни се поставят от Просвещението насам. През първата половина на ХХ век тези въпроси като че ли бяха се оттеглили на заден план, но след 1968 г. агресивно излязоха отново на бял свят. Същите въпроси стояха в друга форма и зад атеистическата пропаганда и възпитание по време на комунистическите режими в Източна Европа и те не позволяват да бъдат отхвърлени от Източна Европа във времето на универсалната комуникация след падането на Берлинската стена. Ние, следователно, както в Западна, така и в Източна Европа, трябва да имаме куража да се захванем с тези проблеми. Защото традицията не е някаква мъртва, вкаменена величина. Вярата не се препредава от ръка на ръка като монета, при което монетата все повече и повече се изтърква. Традицията е жива традиция; тя се предава от сърце на сърце. Тя следователно трябва да засегне сърцето и интелекта на днешния човек. Един от ранните и общи църковни отци, Ириней Лионски, казва, че Светото Писание е онова, което съхранява постоянно млада и свежа една и същата традиция. В последна сметка, Светият Дух е този, което прави отново и наново съвременни Иисус Христос и благовестието за него. Той е душата на живото предание за Иисус Христос... V.Когато днес поставяме въпроса за Иисус Христос в смисъла на една жива традиция, ние се сблъскваме по принцип с два кръга проблеми: с проблемите, набелязани чрез модерния историко-критичен метод, и с основоположните проблеми, които ни се поставят от модерното мислене или по-точно от модерната философия. И при двете дискусии не иде реч за напасване на вярата към днешното мислене, а само за съхраняване жива една и същата вяра и днес.С историко-критическите проблеми се срещаме преди всичко в модерното изложение на Библията и особено в историческите изследвания върху живота на Иисус Христос. Те често отварят - както формулира Лесинг - един широк зев между така наречения исторически Иисус и вярата в Христа на ранната общност... За тях - както впрочем и за много наши съвременници - земният Иисус е бил един благ и благочестив човек, приятел на човеците, пророк, а за мнозина също така обществен реформатор и разни подобни неща, но не и Син Божи, както това титулуване се схваща в църковната традиция. Книгата "Иисус Христос" иска да покаже: Ние не бива да се страхуваме от историко-критичния метод. Той не е инструмент на дявола. Той може дори да ни помогне да разбираме по-добре и по-дълбоко Светото Писание, при което този метод може да бъде впрегнат за опровергаване на споменатите теории... Може следователно да се покаже, че вярата в Христа е положена върху добър исторически фундамент. Към историческите проблеми се добавят основоположните въпроси, които ни поставя модерната философия. В тази дискусия "Иисус Христос" се насочва не толкова към англосаксонската философия, колкото към немската философска традиция, особено към философията на немския идеализъм (Кант, Фихте, Шелинг, Хегел), от която посредством едно мисловно преобръщане произтича и марксизмът. Освен това става дума за философията на екзистенциализма, която образува фона за споровете относно демитологизирането и екзистенциалната интерпретация на Новия Завет, предизвикани от Рудолф Бултман. Тъкмо този дебат бе оживено и ожесточено воден при нас през 50-те и 60-те години. Справянето с всички тези въпроси не е лесно, но то носи и радост, както неизменно създава радост истинната и сериозна теология, а сериозна е само теологията, която носи радост. Чрез сериозния дебат става възможно именно опровергаването на аргументите против вярата и по-дълбокото навлизане в красотата и тайната на вярата, както го е правил още апостол Павел и отците на църквата. За да постигнем това, ние се нуждаем само от едно, а именно от същата смелост, проявена от отците на църквата през първите векове, когато влизат в спор с философските проблеми на своето време. Тогавашната дискусия не е фалшифицирала вярата, а - тъкмо напротив - тя е задълбочила тази вяра. Колкото малко тогава е ставало дума за някакво елинизиране на вярата в Христа, толкова малко днес може да се говори за някакво модернизиране на вярата. По-скоро иде реч за познаване на цялото богатство на тайната Иисус Христос и за извеждане на вярата в Христа до цялата й красота и блясък. VI.Разбира се, след появата на книгата "Иисус Христос" времето не спря своя ход. Появиха се нови проблеми. Тук бих искал да се насоча само към един от тях и към най-сериозното предизвикателство, пред което сме изправени днес. Имам предвид теорията за религиозния плурализъм, изхождаща от така нареченото постмодерно мислене.В основата стои неоспоримият факт, че днес християнството се среща с многообразни други религии и култури. Техните представители живеят не само в далечни страни; те много често живеят сред нас. Това се отнася преди всичко за мюсюлманите. За нас следователно е необходимо да съжителстваме с тях в мир и по възможност да влезем в диалог с тях. Това са правили и отците на църквата, говорили за logoi spermatikoi, тоест за семена на истината в тогавашните езически религии, докато за Иисус Христос са казвали, че в него логосът се е проявил с цялата си пълнота. Книгата "Иисус Христос" също подканва към диалог с другите религии от тази база. Тя се опитва да изтъкне Иисус Христос като среда и цел на човешката история. Представителите на постмодерния религиозен плурализъм тръгват по друг път. Според тях мирният съвместен живот и диалогът между религиите е възможен само тогава, когато никоя религия не издига абсолютна претенция, а практически всички признаят, че във всички религии действително има истини, но няма една истинна религия. Ето защо според тях на мястото на така наречената абсолютна християнска претенция трябва да застане теорията за плурализма на религиите, а заедно с нея и релативирането на всички религии. Според тази теория има истини в множествено число, но не и една истина. Очевидно е, че зад тази плуралистична теория стои широко разпространеният днес манталитет на релативизма. За теологията и особено за христологията той представлява едно извънредно предизвикателство. Защото не само поставя под въпрос вярата в Иисус Христос като единия посредник между Бог и човеците (1 Тим. 2:5), но и самата вяра в единия истинен Бог. Постмодерната менталност засяга центъра на християнската вяра в неговата сърцевина и поставя под въпрос фундамента, върху който стои църквата. Затова ние казваме "да" на диалога с другите религии, но не можем да водим този диалог въз основа на религиозния плурализъм и чрез жертване на вярата в Христа. Когато се придържаме към уникалността и универсалността на личността и спасителната значимост на Иисус Христос, тогава оставаме верни на свидетелството на Светото Писание: "Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички" (Еф. 4:5-6). С изповядването на единия Бог, на единия Господ Иисус Христос и на единия свързващ всички вярващи Свети Дух ние се застъпваме за единството на човечеството, в което хората от всички народи и култури са сътворени по един и същи Божи образ и подобие (Бит. 1:27) и всички са предопределени да станат сходни с образа на Сина Божи (Рим. 1:29), за да бъде накрая Бог "всичко у всички" (1 Кор. 15:28). Въпросът може също така да се обърне и да се попита как изобщо ще е възможен някакъв диалог, след като я няма едната, обвързващата всички истина? Само когато е налице единият Бог и едната истина Божия, само тогава конфликтите могат да бъдат решавани в мирен диалог и да се избегне "сблъсъкът на културите" (Самуел П. Хънтингтън)... VII.И още нещо е важно за мен. Теологията не е възможна без интелектуално усилие. Тя обаче няма право да бъде само някакво интелектуално дело и интелектуално забавление. Теологията е верска наука; тя предполага не само църковната, но и личната вяра. Както няма теология без буден ум, така не може да има теология без открито сърце и без живот, устремил се към лично спасение. В теологията следователно не става дума само за това какво вярва църквата, а и за моята лична вяра и за моя живот, произлизащ от вярата.Духовността, която стои зад тази книга, е - а и как би могло да бъде иначе - на първо място духовността на западната традиция. Тя е духовността на следването на Христа, както ни среща тя например при св. Франциск Асизки, при св. Игнацио Лойола и при много други свети образи. Междувременно аз научих още много неща за това от православната теология и духовност. Тук ми помогнаха две важни перспективи, които се откриват в книгата, без тогава да съм знаел много неща за православната духовност: значението на пневматологията и пневматологичната христология, която е основоположна за книгата, и тясно свързаното с нея учение за theosis, за обожението на човека. Защото централна за христологията е основната теза на Ириней Лионски, че Бог е станал човек, за да бъдем обожени ние, хората. Тази основна теза се открива отново при големите първопроходци на Православието, при Атанасий Александрийски, при великите кападокийски отци на църквата, при Максим Изповедник и Григорий Палама. Тя става основа за аскетиката и мистиката на източната църква. Тя намира широк отзвук и в западната теология и мистика, при Августин, Бернар от Клерво, а успоредно с още мнозина други и при Мартин Лутер. Аз съм твърдо убеден, че при всичките си различия, Изтокът и Западът все пак имат в своята вяра в Христа един много устойчив общ фундамент; и че повечето разлики, съществуващи между Изтока и Запада, са в последна сметка не контрадикторни, а комплементарни; те не се изключват взаимно, а могат да се взаимно допълват и обогатяват. Ето защо, когато днес, след дълги столетия на разделение, полагаме усилия за ново сближаване и за пълното единение на Изтока и Запада, ние не се стремим към някакво униформно единство, а към единство, в което имат място всички легитимни различия. Става дума - както формулира папа Иоан Павел II -за единство без взаимно поглъщане и без взаимно размесване. Става дума за единство по първообраза на Троицата, в която почитаме единия Бог в три Лица и трите Лица в единия Бог. Това изповядване на триединния Бог и общението с него ни свързват неизмерно дълбоко. Ето как аз обвързвам с това българско издание на моята книга надеждата, че то би могло да допринесе за това християните от Изтока и Запада отново да станат напълно едно и да се изпълни молитвата на Иисус в навечерието на неговите страдания и смърт: "да бъдат всички едно", "та да повярва светът" (Иоан. 17:21).
Кардинал Валтер Каспер
Превод от немски Георги Каприев Кардинал Валтер Каспер е роден през 1933 г. в Хайденхайм-Бренц, Германия и встъпва в клира през 1957 г. Завършва Университета в Тюбинген, където по-късно става професор по догматична теология. Чете лекции в много университети в Германия, Италия, Израел и САЩ. Автор е на множество книги и статии. През 1987 г . е ръкоположен за епископ на Ротенберг-Щутгарт, Германия. През 2001 г. папа Иоан Павел II го посочва за кардинал. В същата година е назначен за председател на Ватиканския институт за християнско единство. Кардинал Валтер Каспер е почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски". |
Слово при представянето на българското издание на Иисус Христос
|