Кой кого подрива?
В самото начало водещият занятието хон. ас. Пламен Дойнов ни припомни, че съчинението на Александър Кьосев не се появява на пусто място: през 1988 г. Кьосев огласява своя "Радикален манифест. Пред българската литература няма бъдеще" пред кръг "Синтез", а по-късно го публикува под рубриката "фейлетон" в самиздатското списание "Глас", за да го отпечата за трети път, но без въпросното жанрово определение, в първия цифром и словом брой на "Литературен вестник". Дойнов подчерта, че междувременно Александър Кьосев институционално е парирал болестните симптоми на българската литература, курирайки специалното ни участие в Лайпцигския панаир на книгата и проекта "Нова публичност" на "Отворено общество". Водещият подсказа нуждата да мислим хода на литературата от "Радикален..." към "Нерадикален манифест"...
Според доц. Александър Кьосев новият му текст "Нерадикален манифест" ни най-малко не представлява апокалиптичен и модернистки жест на отрицание на литературата. Провокативната му рамка по-скоро обгражда носталгичен разказ за тихото гаснене (и изчезване) на конкретен тип литературна комуникация. В текста си ученият би искал да провери дали идолите на скромната по размери литературна гилдия у нас не кънтят на кухо - и малката семинарна аудитория, включваща повече преподаватели, отколкото студенти, също предполагала това твърдение. Кьосев заяви, че съзнава нормативността на своето понятие за литература, но след появата на интерактивността в интернет според него принципът на литературния семиозис е мъртъв - и затова авторът на "Нерадикален манифест" риторично ни попита следва ли интернет-словесността да бъде наричана литература. Той подчерта, че изводите в текста му се отнасят изключително до националната литература, а основният му патос е срещу фалшивите генеалогии, посредством които настояваме, че едно литературно произведение произхожда от друго и съответно литературата щяла да просъществува вечно.
Доц. Михаил Неделчев изрази несъгласие с Кьосевото описание на социалистическата литература, която не е така еднозначна, черно-бяла. Той поиска авторът на "Нерадикален манифест" по-ясно да разчлени ситуацията в световната от ситуацията в националната ни литература. Друга недостатъчна разчлененост, според Неделчев, е тази между литературата и въобще културата. И попита до каква степен текстът на Александър Кьосев е свързан само с високата литература?
Д-р Морис Фадел отбеляза, че обсъжданият текст критикува престижността и въобще необходимостта от литературата днес, но по своему ги споделя заради понятието за литература, което защитава.
По повод членението българско/световно, доц. Александър Кьосев метафоризира в следния дух: един батальон на Източния фронт може да има лоша храна, малко боеприпаси, счупваща се бойна техника, да преживява безогледни атаки... Но когато на командира му докладват всичко това, той, представете си, отвръща: "Да, но и други батальони са обречени..." Според Кьосев единствената българска специфика е, че нашата литература представлява микросреда и в нейната лаборатория може да се наблюдава интензификацията на световни процеси. Той подчерта, че след 10 ноември 1989 старите писатели са се оказали по-големи играчи от младите автори, неспособни да ги изтласкат от сцената. А историята сочи, че българската литература винаги е била държавно-строителен проект: тя винаги се е определяла било със, било срещу властта (за разлика от музиката, която никога не е била национален проект, както е в Полша, да речем). И Кьосев призова да мислим причините, поради които преди 15 години "българските литератори бяха насметени и вкарани в кучи гъз"... А и за разлика от словесните, изтъкна той, днес именно визуалните кодове преживяват фантастичен разцвет и всички трябва да си даваме сметка за това.
На забележката на Фадел той отговори, че нормативността предполага читател с пиетет към литературата. Нормата е конститутивна и ако в текста си твърди, че литературата изчезва, то го прави, съблюдавайки тъкмо нейните мерки. Д-р Емилия Дворянова предпочете да говори като писател. Тя изпитва тотално съгласие с текста на Александър Кьосев и смята, че досега всички забележки към него са или повърхностни, или се отнасят до детайли. "Нерадикален манифест" е до такава степен верен, че не подлежи на фалшифициране, каза тя. Текстът я освобождава, защото така тя може - утопически! - да пише само за себе си. И действително, "Нерадикален манифест" би могъл да засегне пишещите като преходни хора (според речника на Ролан Барт), но не и писателите. Тя добави свой сценарий към ироничните сценарии във финала на "Нерадикален манифест": писателите престават да издават своите произведения, които остават в един-единствен екземпляр, притежаван от колекционер-литературоман. И някой ден литературоведите, стига да поискат, биха могли да го прочетат. В заключение Емилия Дворянова обобщи, че според нея литературата запълва мястото на подринатото религиозно.
Проф. Светлозар Игов също заяви, че не е смутен от твърденията на Кьосевите манифести. Той смята, че днес няма българска литература, защото липсва пълноценното й осмисляне. Публиката е неясна величина, докато критиката е представителната институция на рецепцията, а днес налице са не критики, а симулации. Той смята, че критиците лошо измислят традицията (защото традицията винаги е въпрос на конструкция) - и съответно лошо измислят съвременната ни литература. Главният редактор на "Език и литература", върху чиято последна книжка често се позовава Александър Кьосев, подчерта, че комунизмът е простил на писателите царедворци, но не и на критиците; съвременната ни литература е на този хал не по обективни причини, а заради мошеничества, шашкънии, монополизъм... Според Игов съвсем естествено е гилдията да вярва в мисията на литературата. Кьосев обаче критикува един идеологически проект, вярвайки в друг: глобализацията, промяната в начина на комуникация, развитието на визуалните кодове... Проф. Игов обаче не се вълнува дали литературата ще я има след собствената му смърт, още повече, че тя е късно културно изобретение, в което непрестанно текат процеси на интеграция и дезинтеграция, на ускоряване и забавяне, на движения напред и назад в миналото...
Александър Кьосев веднага опонира, че неговата идеология въобще не е тази на глобализацията и заяви, че Игов смесва понятията за универсалност (която е нормативен проект) с глобалността (предполагаща смътни рефлексии без общ наратив). Кьосев смята, че глобализацията и присъщите й дисперсии въобще не могат да бъдат оформени в разказ; в нея няма и каквато и да било нормативна идеология. Що се отнася до публиката, и през Просвещението, и днес книжните тиражи са едни и същи, но сега читателите като количество са статистически по-малко. Според него не бива да говорим за критиците като за романтически гении, които придават завършеност на литературата. По повод изказването на Емилия Дворянова, от което беше истински заинтригуван, Александър Кьосев смята, че религията - за разлика от литературата - е колективен феномен и я попита дали нейната представа за литература не заема подритото мистично пространство. И дали тогава тя въобще има нужда от читател.
Ст. ас. Йордан Ефтимов заяви, че не може да верифицира ни най-малко текста на Кьосев, защото той е чисто художествен и предлаганите в него описания на света са тюрлюгювеч, съдържащ разнобой на понятия. Кьосев иска да бъде "малък български Фукуяма на литературата", според Ефтимов, а визиите му са безпочвени - "лоза, присадена на ряпа", в тях се прокрадва визия за качествена литература, при която Кьосев назовава напълно случайни имена. За Йордан Ефтимов Александър Кьосев е утопист, социален реформатор, който говори ангро.
Във все по-разгорещените разисквания Пламен Антов заяви, че е съгласен с емпириката на текста, но не и с неговите изводи, а Светлозар Игов отново подчерта, че ако гилдията вярва в литературата, то текстът на Кьосев предполага, че той познава неумолимия закон на литературното развитие. Ефтимов отново се намеси, за да заяви, че хората на хуманитаристиката искат слава и пари, а понеже в нея вече няма пари, те почват да я подриват като цяло.
Доц. Людмил Христов, директор на бакалавърската програма "Кино и телевизия" на НБУ, отбеляза, че ситуацията, описвана от Александър Кьосев, може лесно да бъде приложена към последните 15 години в българското кино и изрази недоумението си от разликата между ясните изказвания на Кьосев по време на занятието и неясните коментари на текста му.
Михаил Неделчев призова да поддържаме остротата на "Нерадикален манифест", дължаща се на една значима асиметрия - и тук отново натърти върху едностранчивата картина на литературното ни минало, предложена от Александър Кьосев. Неделчев смята, че реторическата мощ на текста прикрива неговите послания и коментира липсата в обсъждания текст на съзнателно разгръщани сложни, идеални, любовни мотиви в отношението към литературата.
Ангел Игов огласи подозрението си, че след като Александър Кьосев на два пъти публикува своя "Нерадикален манифест", то може би у него съществува увереност, че кризисната литературна ситуация все пак е обратима.
Според ст.ас. Биляна Курташева "Нерадикален манифест" обаче е крайно толерантен към българските писатели, припомняйки тезата на Кьосев, че добрите писатели не правят литература. Тя предположи, че ако от британския издателски гигант "Random House" поискат три нови български книги за световно представяне, то нашата литература няма какво толкова да предложи... Курташева изтъкна, че сякаш неслучайно дискусията се провежда в първия ден на "безплатно" раздаваните от "амвона на Тошо Тошев" книги, който очевидно смята, че "Името на розата" може да се всели в някоя манекенка.
Хон.ас. Пламен Дойнов отправи състоятелния въпрос защо Кьосев не се позовава на съдържанието на отделни текстове от последните 15 години. Според Дойнов литературата от 1989 г. насам ясно може да бъде структурирана в три различни периода, а "Нерадикален манифест" не отчита различията между събитията в началото на 90-те, около началото на XXI век и нормализацията сега.
На финала Александър Кьосев отби натрупалите се обвинения в "социологизация" на литературата, подчертавайки, че в "Нерадикален манифест" той описва не друго, а условията на културно производство. Ученият отново настоя, че говори за симптоми и процеси, но не и за "неумолими закони" на литературното развитие. По повод изказването на Пламен Дойнов той припомни Вьолфлин и неговата история на изкуството без авторски имена и заглавия на творби, още повече, че при "close rеаding" на конкретна творба от периода, убеден е той, отново ще се достигне до изводите, вече изразени в "Нерадикален манифест". Според Кьосев медиите у нас паразитират върху спомена за българската литература, а литературата търпи особени промени, когато авторът знае, че никой няма да го чете, че произведенията му няма да бъдат възпроизвеждани от държавата в литературния й канон и в образованието. Промени по посока на небрежно писане, подсказа той, докато Михаил Неделчев предположи, че има и промени, свързани с литературна свръхпрецизност.
Относно Йордан Ефтимов Кьосев се ограничи да каже, че доскоро го е смятал за "момче за всичко", но сега разбира, че е "момче за нищо" - защото въпреки усилията му скандал не се получи.

Марин Бодаков



Дебати (с помощта на чукче) по повод Нерадикален манифест от Александър Кьосев


На 29 март т.г. в рамките на семинара "Литературата в края на краищата" на Департамент "Нова българистика" в НБУ се състоя сбирка, посветена на текста "Нерадикален манифест. Към критика на гилдийната идеология" на доц. д-р Александър Кьосев (вж. публикацията му в сп. "Факел", бр. 1/2005, както и под заглавието "С помощта на чук" на адрес http://liternet.bg/
publish4/akiossev/
chuk.htm), според който между 1990-2004 "българската литература сякаш умря (или по-лошо - полуумря, изпадна в кома), без сама да разбере за това".