Гладкият разказ

Драматизацията се завръща

През последните десетина години българският театър сякаш забрави (или не искаше да си спомня), че може да драматизира литературата, да представя свои разкази на големите класически романи. "Чичовци" на Борислав Чакринов (1996) е илюстрация на принципа за изключението и правилото, пък и то си "спомняше" по-ранен опит на своя режисьор. "Дон Кихот" и "Декамерон" на Сашо Морфов или "Майстора и Маргарита" на Теди Москов са всичко друго, но не и драматизации на избраната класика. В същото време киното го правеше с наслада, костюми, актьори и много пари. И в момента по екраните върви "Панаир на суетата". С представлението на Стоян Радев драматизацията в нашия театър се завръща. Разбира се, всяко завръщане е илюзорно.
Спектакълът няма претенцията да показва в големи актьорски изпълнения, във велики роли концептуалното режисьорско тълкуване на света на Достоевски. В него важното е не толкова тематизирането на отношението към, колкото желанието за чист, бистър сценичен разказ на романа. Основното е интегритетът на историята, а не този на личните светове на персонажите в зададената от Достоевски екзистенциална ситуация.
Ако старите театрални драматизации се интересуваха от субекта в света на романа и показваха своето разбиране за ставащото с него сега-и-тук, то тази се интересува от самата история и евентуалното й въздействие върху отдавна проблематичния сега-и-тук субект.
В своя изказ спектакълът се връща към костюмния театър (впрочем от по-добри костюми той само би спечелил). Но "костюмът" е вече само носталгичен ход, нещо като кавърверсия на старо театрално парче от ХIХ век, търсеща разсеяния (изпразнен от предварително зададено в училище знание за класиката) зрителски поглед, за да го въвлече във ясна, подредена, меко придърпваща сантимента фикционална реалност. Изобщо актуалната сценична рефлексия към ХIХ век, от която изпада изискването за звездни актьорски роли (емблема и център на театралния ХIХ век), може да се види като ефект на киното върху театъра. Докато екранизациите в киното обратно - поглъщат в "звездите" един чисто театрално-драматичен продукт като ролята и цялостния образ.
Представлението с ясно начало, среда и край, разказва фабулата за почти три часа и половина с антракт, и като цяло мъжкото присъствие, за жалост, е по-добро от женското. (Само Камен Донев има цялостно, интензивно присъствие.) Инсценировката не търси дълбочини, а яснота и то без да жертва добрия тон и вкус. В никакъв случай не е дълбоко разтърсващо или вълнуващо представление. Малко вероятно е след него зрителите, които не са чели, да прочетат великия роман на Достоевски. Още по-малко - съвременния свят чрез него.
Но истински същественото в неговата поява е, че, решавайки се на подобен театрален ретро-ход, Стоян Радев изправя нашия театър пред отдавна силно дискусионния, актуален за изкуствата в съвременната култура въпрос: "Дали е по-достойно", както би попитал Хамлет, широката съвременна публика поне да узнае за Достоевски и голямата световна класика, или само малка част от нея да потъне в дълбините на утаеното в изкуството на театъра (и философията) знание за нея? Дали все пак да слуша класическа музика в изпълнение на Ванеса Мей или арии на стадиона или да запази красотата и страданието на посветеното усилие в дареното на малцина постигане на уникално изказване в света на музиката?

Виолета Дечева













Реплика
от ложата

Братя Карамазови по Ф. М. Достоевски. Сценична адаптация, постановка и сценография Стоян Радев. Костюми Сандра Клинчева. Музикално оформление Николай Маджаров. Участват Стефан Попов, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Ивайло Христов, Мариан Бозуков, Стоян Миндов, Елена Кабасакалова, Анастасия Ингилизова, Виктория Колева, Троян Гогов, Стоян Сърданов, Симеон Алексиев, Георги Вачев, Петър Тосков, Стефан Бобадов, Мария Станчева, Атанас Митров, Марин Младенов, Кирил Попхристов, Атанас Махнев, Стефан Иванов, Росен Чипилски, Илия Илиев. ДТ-Пловдив. Гастрол в Народния театър на 25 март 2005.