Глобални гърчове
С близо 180 заглавия под любимата валсираща шапка (и след рекламите-constаnta) световното кино отново се събра в София. Арт фест & РФФ Интернешънъл, съвместно с НДК, с подкрепата на Софийската община и Програмата Медиа плюс към Европейския съюз, с десетки спонсори, съорганизатори, медийни партньори, гости и френетична публика, сътвориха мащабно културно събитие. За трети път имаше международен конкурс за наградата на Stella Artois (13 заглавия, с едно по-малко от м. г.) и за наградата на ФИПРЕССИ (освен официалните 13, нашето жури изгледа още 2 филма: аржентинския "Една от двете" на Алехо Ернан Таубе и българо-турския "Откраднати очи" на Радослав Спасов). За трети път имаше и конкурс за български късометражен филм - за наградата на Jameson (задължителните 12, но доста по-слаби от м. г.). За втори път се проведе инициативата "София Мийтингс" и бе показан заченатият точно в София м. г. международен проект "Поколение: изгубени и намерени". За първи път Софийската община раздаде награди за принос в киноизкуството: на Питър Грийнауей, на Тео Ангелопулос и на проф. Христо Христов.
Освен конкурсите, МСФФ представи още 14 програми, сред които Българско игрално кино, Балкански филмови срещи, Европейски екран, Ново аржентинско кино, Ново норвежко кино, Режисьори във фокус, Франсоа Озон, Христо Христов... С "3 х блус" и част от Документалната програма фестивалът направи носталгично-ефективен завой към едновремешния си музикален формат...

И тази година, независимо от обилните хитове и авторитети, доминантата в селекцията на МСФФ бе алтернативното кино и преди всичко - младото. С дързостта на непременното откривателство това кино се стрелва (най-често) в подривните екстремалности на всекидневието: семейство, дрога, ксенофобия, спорт, мизерия, насилие, перверзия, смърт... И в конкурса (с незначителни изключения), и извън него; и в работите на майсторите, и в тези на новаците, от екрана, като цунами, ни връхлетяха гърчовете на глобалното днес и техните кинематографични проекции на история и днес, тероризъм и инфантилизъм, война и мир, любов и ненавист, комплекси и терапии... Независимо дали са стъпили върху пясъка на съвремието или газят в блатото на миналото, дали се уповават на интелектуалната фикция или на кинематографичната закачка, дали са умозрителни или нетърпеливи, авторите структурират страховити визии за катартичното човешко оцеляване в свят, изтърбушен от надежда.
По разбираема причина тази година аз лично се потопих в капризите на международния конкурс. И макар ангажираността да ми коства пропускането на зрителския фаворит "Навътре в морето" (и на още няколко важни филма), не съжалявам - като цяло тази година състезателната селекция на Стефан Китанов бе доста по-атрактивна и адекватна от миналата или по-миналата. Тоест в конкурса видяхме не само различни в геокултурен и кинематографичен аспект филми, а и наистина нови. И се почувствахме своеобразни откриватели, макар някои от състезателите да бяха с престижни национални награди (българският "Изпепеляване" на Станимир Трифонов или ирландският "Адам и Пол", вж. "Култура", бр. 10 от 2005).
Наистина е радостен фактът, че сега Стефан Китанов е избягнал миналогодишния автокапан с "Реконструкция" и "Коктебел". Та в този аспект за мен аржентинският "Принц Гомес" (2005) на Ернан Гонзалес Иглесиас бе вълнуващо преживяване. Ние в кино "Люмиер" действително се оказахме първите му зрители, както сподели съвсем младият режисьор. И разказа още, че направил филма благодарение на наследството, получено от непозната пралеля. "Принц Гомес", както и другият аржентински състезател "Една от двете", е рефлексия на икономическата криза в Аржентина през 2002, т.е. и двата са втренчени в параноята на обществения хаос. Но ако "Една от двете" до изпотяване гони тв-стилистиката (от автентични репортажи за разграбването на супермаркетите, стачките и намесата на полицията до любовните отношения), "Принц Гомес" елиминира уличната гълчава (освен като гледка от прозореца), сгушвайки се в депресията - до катаноничност - на младия Гомес, който ужасно прилича на футболна звезда и който среща в болницата болния си вуйчо... С деликатност и топла ирония филмът филигранно градира въздействието на авантюризма на стария върху стабилизирането на младия. По скалата "болен здрав носи" - "не питай старило, а патило" разлиства виталността на Гомес от алиенираната втренченост в кулинарно тв-шоу до черен хумор сред роднини. Чуден филм! Разбира се, Ернан Гонзалес Иглесиас спокойно е могъл да ни спести дългото въведение със струпването на беди върху героя - до дрямка. Но който е заспал, е пропуснал шанса да види този елегантен младежки дебют. Честно да си призная, преди да гледам "Адам и Пол", дишах с трескавата нагласа, че именно този филм е достоен за наградата на ФИПРЕССИ - както с неординерната си история, така и с внимателния си екзистенциален ракурс към социалното разслоение по време на криза. Но след церемонията по закриването, когато вече можех да го поздравя и да изразя съжалението си, младежът ми каза: "Благодаря ви. Но бъдете спокойна - "Адам и Пол" е и моят фаворит".
И така, в конкурса видяхме още: женско-тиролска вариация на Дейвид Линч между коридори, очила и гора - "Хотел" на Йесика Хаузнер (Австрия); поредната сурово-поетична делничност от иранската пустиня - "От земята на мълчанието" на Саман Салур; обсесиите на девойка по време на бременност и бащината й фрустрация на тема "Бах" - "То" на Малгожата Шумовска (Полша); датски любовен триъгълник на сърф-фон а ла Холивуд - "Чудовищочетвъртък" на Арилд Йостин Омундсен; американски нонконформизъм в "Дърводелецът" на Никол Касел; италианска безпомощност в "Костенурки по гръб" на Стефано Пазето... С нетърпение очаквах "Любов в мислите" (Германия), тъй като ужасно обичам дебюта на Ахим фон Борис "Англия!". Но, макар и вдъхновен от истинска история, случила се през 1927 в Щиглиц, вторият му филм е постен флешбек-разказ за декаданса на лукса и белите дрехи, за истериите на хомосексуалната ревност и похотта изобщо. И е далеч-далеч от минорната страдалност на "Англия!".
Впечатленията ми се наслагват като лавинни пластове и застрашават пространството на текста. Ето защо ще се опитам да се изплъзна от задължителността на конкурса (поне тук имам възможност) и да го положа в по-широк фестивален контекст.
Глобализацията, бежанците и аспектите на насилието се проектират с темпераментна вавилонизация от нации, езици, поколенски особености и финансиране в едни от най-любопитните филми от МСФФ. В почти документалния, динамичен и морализаторски "Земя на изобилието" на Вим Вендерс (Германия/САЩ) момиче пристига от Израел в родната си Америка след 11 септември 2001, за да проумее омразата: на хората от Западния бряг към страната й, на вуйчо й, който е ветеран от Виетнам - към арабите, на жертвите към потенциалните терористи и обратното... В остроумно-жалния "Нагоре-надолу" (Чехия) 37-годишният Ян Хржебейк изследва раните от двупосочната миграция през сблъсъка на либерализъм и ксенофобия, раси и предразсъдъци, виновност и алиби... В гнусния "Предградие" (Словения) дебютантът Винко Мьордендорфер показва нравствената деградация на свои сънародници чрез зверската нетърпимост към различния (чужденци, жена, куче), но така се е заклещил в "истината", че се превръща във воайор, подобно на героите си... В контекста на травматичното пилигримство (като следствие от обществен катаклизъм) се вписват и любовните трагедии "Трилогия: Разплаканата ливада" на Тео Ангелопулос (Гърция) - изящен, дълбок и почти негледаем, и "Изпепеляване" на Станимир Трифонов (България), и политическата мелодрама "Откраднати очи" на Радослав Спасов (България/Турция), и руските драми "Свои" на Дмитрий Месхиев и "Старици" на Генадий Сидоров (2003), и дори мултимедийно-културологичното издевателство на Питър Грийнауей "Куфарите на Тълс Лупър" (II и III част)...
Войната в бивша Югославия продължава да гнети и вдъхновява филмовите автори от региона: освен в "Животът е чудо" на Кустурица (вж. "Култура", бр 11 от 2005), на фестивала видяхме нейната зла сянка в отдавна обичания "Хубаво село, хубаво гори" (1996) на Сърджан Драгоевич и в още три нови, оригинални филма: "Сън в зимна нощ" на Горан Паскалевич (Сърбия и Черна гора), "Червеният сив камион" на Сърджан Колевич, Сърбия/Германия/Словения, 1/2 Специална награда на журито) и "Фитил" на Пиер Жилица (2003, Босна и Херцеговина). Първият е темпераментно, камерно, автентично road movie с камион и хетеросексуална двойка чешити през Югославия в навечерието на войната, с лудешки диалог и огнестрелно остроумие. Вторият е неорганичен трагифарс за първите следвоенни години в босненското градче Тесани, където баща говори със загиналия си син (огледална ситуация на "Животът е чудо"), а целокупната общественост е в еуфория от предстоящата визита на президента Клинтън - корупция, дегизация и лозунг-лицемерие в името на химеричния просперитет. Третият е дълга и спазматична рекапитулация на абсурда, която изисква специален анализ.
Друга тема-доминанта в програмата бе жигосаното детство. Независимо че раждането/бебето се оказа своеобразна драматургична матрица на екрана, малките човечета са обречени на посегателства - майчино забравяне и кражба ("Нагоре-надолу"), майчино друсане ("Червеният сив камион" и "Адам и Пол"), майчин отказ ("Изпепеляване"), майчино-утробни лъжи ("То")... А поизраснали, на Изток и Запад, Север и Юг, децата са предимно жертви - на социална експлоатация, педофилско посягане, родителско незачитане или свой устрем. Веднага се сещам за 3 сериозни дебюта в конкурса: "От земята на мълчанието" (1/2 Специална награда на журито), "Илюзия" на Светозар Ристовски (Македония) и "Дърводелецът". В първия две мълчаливи братчета са принудени да порят пясъците, крадейки гориво и търгувайки с дрога (предназначена за камили) в името на болната си майка, която така и не виждаме. Но не щеш ли, единият се натъква на мъж с джип и GSM - за разлика от "Вятърът ще ни понесе" на Киаростами, тук мобилната връзка не само е осъществена, но се оказва и спасителна. В "Илюзия" прекрасното момченце Марко е потопено в делириума на безчинството: семейно, училищно, полицейско... Детето мечтае за стихове и Париж, но единственото, до което додрапва в повсеместната мерзост, е унижение, оръжие и мъст. В "Дърводелецът" Кевин Бейкън продължава линията от "Слийпърс" на актьорското си превъплъщение "педофил", но вече с осъзнатата (и излежана) вина. Филмът е сериозен размисъл върху гадостта на хроничната патология в контекста на "отворения" американски модел, където съпротивата на субекта е болезнена, а чрез анатемата на праведните шушумиги - направо непоносима. Освен това се сещам за "Самарянката" на талантливия кореец Ким Ки-дук, където две момичета от Сеул поработват като проститутки, за да отидат в Европа - първо едната, после - другата. Помежду им - смърт. Тягостен филм с красива визия, ала с недостатъчна мотивация. И се сещам за "Шизо" (Русия/Казахстан) - дебют на Гулшат Омарова, където невръстният Шизо (от шизофреник, разбира се) се мотае из друма на престъплението с цялата невинност на постсъветската мизерия. Излят в простотата си филм... И няма как да пропусна "Дупка в сърцето ми" на шведа Лукас Мудисон, където пъпчив тинейджър е свидетел по неволя на бащина аматьорщина в снимането на порно - разфасоват се множество Кен и Барби, в грос ни се показват гениталии, момчето слуша музика със слушалки и се отчуждава от минута на минута, а най-милият жест към родителя му е наливане на чаша вода от тоалетната чиния. Пошла история, чийто автентизъм е не по-малко драстичен от прекрасния "Лиля завинаги", но връзката между двата филма е единствено общ план на мост, откъдето, прочее, никой не полита...
Между другото, ужасно симпатичен и полезен е стремежът на Кита да поставя всяко следващо издание на МСФФ в контекста на собствената му история - например след като именно на този форум българските киномани са открили Мудисон, Хржебейк, Радивое Андрич, Сърджан Драгоевич, Франсоа Озон, Уон Карвай..., новите им филми се чакат с интерес... и знание.
"2046" на Уон Карвай например за пореден път ме убеди, че не съм фен на хонконгския майстор - макар и виртуозен, филмът е андроидно хладен, нахално автоцитатен и... безкраен. От него ми останаха обаче две фрази: "Любовта се състои в това да уцелиш подходящия момент - не обектът е важен" и "Когато не приемеш "не" за отговор, имаш шанс да постигнеш това, което искаш".
Та в този ред на мисли приключването на 9-ия МСФФ не поставя точка на заниманията с него. Реколтата от филми, внушения и реминисценции е толкова внушителна, че днешният ми фестивален екскурс е просто критическа интродукция. Както обикновено, в следващи броеве ще представим и други гледни точки, фокусирани в национални, кинематографични или биографични специфики, вдъхновени от видяното на фестивала.

Геновева Димитрова



9-ти Международен София Филм Фест
(4 - 13 - 20 март)