|
Близка среща с далечното
Снежана Иванова е поетеса, която живее и работи във Велико Търново. Започвам така не защото мисля, че поезията се прави "по региони" или пък може да има "местно" значение, а защото бих искала още веднъж да посоча "метроцентричната" организация на българския културен живот. Скрита зад очилата на своя "авторитет", столичната критика рядко поглежда към автори, които всъщност имат добра публика и признание в своите градове. Снежана Иванова е между тях; зад нея стои дълъг творчески път с експерименти в различни жанрове, но с траен интерес към митологията, религията и българския фолклор. Това вече я прави интересно явление в традициите на българската "женска" поезия: колкото и да звучи нелепо подобно понятие, то продължава да се възражда в упоритостта на сантименталните стереотипи, свързани с идеята за "женска" чувствителност. "Отдалеч" е малка, стилно оформена поетическа книга, разделена на два доста различни по тематика и стилистика цикъла. Първият се казва "Навътре" и заглавието всъщност бележи посоката на търсеното от него внушение: той е опит да се влезе "навътре" в душата, в психическото пространство на съвременния човек. Текстовете са надградени върху универсални символи и представи на християнското мислене (дори броят им е символичен - 13), като в същото време "отварят" границите на религиозното към потребностите на модерното (нерелигиозно) самопознание, стремят се да примирят новото със старото, чуждото със своето, включително на стилистично равнище - например като отказ от пунктуация. Употребата на този тип символизъм най-често предразполага към универсализиране на лирическия субект и Снежана Иванова остава вътре в тази тенденция. Вторият цикъл - "Окрайнини" - е два пъти по-голям и, поне за мен, доста по-любопитен. Християнският универсализъм тук е заменен с един особен вид маргинализация или "окрайняване" (включително като "окрайностяване") на поетическото внушение. Нетрадиционното е в сблъсъка-смесване на три поотделно традиционни (като манталитет и стилистика) пласта: българският фолклор, християнската митология и модерната иронична отместеност от способността да се мисли светът/себе си във фиксирани образи и представи. Светът на тези стихотворения е особен: границите на познатото и непознатото са карнавално разместени, внушението се колебае между сериозното и гротескното, стилизирани диалектни изрази съжителстват с образи на високия символизъм... Тук гробарят плаче от благодарност за хляба си, кукувица открадва райската ябълка, възкръсналият Лазар плаши селото, Господ лежи с пълен корем и празна глава, докат дъждът слиза от хълма... На някого този експеримент с разместените/смесени граници може да се стори престорен или пресилен; друг ще го намери за продуктивно стимулиращ въображението; на мен ми се струва особено важна дързостта на поетическия жест. Най-лесно ще бъде да я нарека "постмодерна". И все пак в нея има някаква "лична" вдаденост, някаква сериозност в идеята да се прави поезия, които не ми позволяват да поставя лесния етикет. А може би постмодернизмът - току-що започнал, вече-залязващ в България - ще се окаже по-разнороден и дълготраен, по-"човешки" необходим, отколкото изглежда по първите столични страници. Милена Кирова |
Думи с/у думи Снежана Иванова. Отдалеч. Издателство Фабер. Велико Търново, 2004. |