Събитието с пеперудите
Филмът е толкова не документално кино, колкото не е и игрално кино. Героите са един странен лекар и неговите душевноболни пациенти. Сюжетът са плановете им да произвеждат коприна от черничеви буби, проектите да построят ферма за видри или ловно стопанство с фазани. Докторът проучва възможността да спечелят от развъждането на щрауси. От събирането на охлюви. Играе на тото с комбинации от ЕГН-тата на пациентите. В ход е идея за производство на революционен соев хляб.
Пред очите ни филмът се превръща в система, съдържаща зад нереалните си фантасмагорични граници реалния ни свят. Въпреки огромното поле за алегорични и символични игри обаче, в този филм няма нито една алегория, никакви метафори. Кино, тоест.

I. Реабилитацията

От България се появи кинопродукт, който лекува три хронични болести в нашето кино от последните десетилетия:
1. Неизбежното експониране на мъката от функционирането на българския кинематограф. Обратно на традицията, филмът е разказ за това, че правенето на кино представлява удоволствие на творци. Тежкият и изтощителен работен процес в двете години на продукцията остава скрит за зрителя. Не се подава от всеки кадър. Филмът не пъшка. Филмът не се поти. От гледащия не се изисква постоянното присвиване на очи, с което сме свикнали, че трябва да акушираме раждането на изтормозеното българско кино. Киното е на екрана, зрителите гледат, чуват и разбират. Виждат.
2. Проклятието на необятния български киносценарий.
Трагичен път извървява сценарното изкуство у нас, особено когато не се опира на литературна класика или историческа митология. "Георги и пеперудите" е малка светлина в дъното на този тунел. Изравнена е простата математика на уравнението:
"Какво става на екрана" + "Кои/какви са хората на екрана" + "Знае ли филмът кой съм аз, зрителят?" = "Гледаем филм".
Филмът буди огромно любопитство за още информация около хората, местата и обектите, с които ни занимава. Това любопитство обаче е апетит, дошъл с яденето. Няма общо с познатата страдалческа нужда от патерици, които да дообяснят необяснимото съзерцание, на което някой режисьор е решил да се отдаде в присъствие на публика.
3. Грозотата.
Страшно е, но всички го знаем: някакво проклятие нападна изобразителността на българското кино през втората половина на миналия век; и за по-малко от две десетилетия го довърши. Може би тъкмо киното (след архитектурата) плати най-жестоката и зрима жертва на сивотата от епохата на застоя - в него безвремието се превърна в безстилие. Красивите актьори погрозняха. Младите им лица и вдъхновените профили от черно-белите партизански епоси на 50-те остаряха на екрана, но не благородно. Киното загуби цвета си. Отрови се вътре в себе си. Екранът заприлича на аквариум със замърсени стени. Падна до нивото на телевизия.
"Георги и пеперудите" е малък естетически подвиг, който връща цвета и фoрмата на човека в киното. В този филм няма нито един актьор, всички хора са самите себе си. Невзрачните персонажи, душевно болните в смешните си дрехи са красиви. Естетиката се е върнала пред очите ни. Залата гледа с детски усмихнато лице кривите лица на лудите и не се страхува от тях. Започва да се влюбва. Киното скъсява дистанцията със самия ни живот. Лекува ни.

II. Поколенията

Авторите на този филм не са забравили какво наследяват като национален опит в киното. Те не творят, сякаш зад тях е нищото. В този смисъл "Георги и пеперудите" е филм, по-български от много други артефакти далеч извън границите на това изкуство.
Със сигурност всички кинематографисти от поколението над 45-годишните ще видят тук жива и щастливо подновена проекцията на онова, което вече са търсили със своите филми. Ще бъде жалко, ако различните поколения не се вгледат с вдъхновени очи и в безспорното и новото от "Георги и пеперудите". Ако такова съучастно виждане се случи, може би ни предстои някаква "нова вълна" от началото на века, в която поне малко да започне разпада на затворените клетки, в които киноавторите са заключени. Освен всичко останало, подмолният октопод на безвремието отне на българското изкуство празника. Ако някой от хората, наричащи себе си "хора на киното", усети в себе си простия зрителски трепет и вълнение от този филм, но поради вечните ясни причини не намери сили или воля искрено и гласно да го изрази, значи лекарството на "Георги и пеперудите" не е достигнало докрай целта си. Жалко е да се пропуска този шанс: хубавият филм е възможност за общо преживяване на художественото произведение като колективно произведение. Тук е и малката магия на този кинопродукт, който хитро улавя зрителите в капана на своята заявена непретенциозност. Идва моментът да заговорим за:

III. Тайната на документалното авторско кино

Възловият ход тук е в бягството от формите. А най-хитрото на това бягство е, че самото то не е цел. Авторите не правят нито игрален, нито документален филм, не защото са догматично решили едното или другото. Те просто правят авторски филм. Казано с други думи: филмите са или модерни, или не модерни. Този е модерен.
Като форма "Георги и пеперудите" някак се изплъзва. На фестивалите ще им е малко трудно да го картотекират в утвърдените категории. Дано това да не е формално извинение и за националните телевизии на България да не го излъчат навреме и по подобаващ начин. Макар че - струва ли си да се надяваме? Телевизията, в смисъла, в който я познаваме, е убиец на киното, в смисъла, в който авторите на този филм го разбират. Зрителят обаче има нужда от нов продукт.
Как могат да отговорят на тази нужда хората на киното днес? И възможно ли е това да се случи без мощни финансови инжекции, без тежки продукции; и въобще - какво да се прави във времето на вечното чакане, докато парите долетят? В крайна сметка, не е ли ясно, че една революция във финансирането би била още по-убийствена без революция в мисленето?
За домашно, Андрей Паунов и компания са извършили своята малка революция, ако съдим по резултата - тяхното кино говори днес на залата с разбираем и отчетлив глас. Публиката ръкопляска като в джазова импровизация, едва изчакала мига, когато тръгват надписите, за да получи своята част от правото да се включи. Публиката днес иска да участва в изкуството (така са я научили ако не друг, то поне радиото и телевизията) и това е, което дели разбирането на киното от неразбирането на киното. "Георги и пеперудите" й дава един не сложен, не обременен и в същото време фин и стилен начин на участие. Дотам, че репликира изобщо негативната конотация на "българското", от която сме свикнали да настръхваме, доловим ли я замесена в манипулирането с благородни материали, като: визия, цвят, тяло; стил, шрифт; светлина, композиция, баланс; детайл, мащаб, линия. Няма съмнение, отделна тема с повишено внимание тук е работата на камерата и осветлението.

IV. Голямото опровержение

Голямото опровержение на страховете от нашето нескопосано зрение към нескопосания ни свят е операторската работа в този филм. Ясно е с просто око, че това е работа от висока проба, затова да не говорим повече с оценки, а да разгледаме шансовете, които този факт ни дава за в бъдеще.
Възможно е, значи, да се опровергае черната каризма на българския кинематограф, който от десетилетия изпитва жестоки страдания в постигането на най-простото нещо в киното - неговата технология. В цялата дълбочина на трудовите редици, невидими зад фигурите на операторите, стоят техници, кописти, химици, цветни четци и прочее, и прочее анонимни не-художествени участници, които носят обаче толкова голяма отговорност за естетическия резултат, колкото голям е сборът от на пръв поглед малкия процент грешка или качество, натрупващи се в детайлите на конкретната им работа. "Георги и пеперудите" е едно щастливо стечение на обстоятелствата, бихме си помислили. Не е така обаче. Цветът, линията, образът, движението във филма са дългоочакваният кинорезултат от натрупването на професия и грамотност у двама от най-добрите ни фотографи и оператори, които с този продукт се превръщат най-сетне в оператори на киното в чистия смисъл. Очевидно са успели да вдъхновят цяла поредица технологични звена, които макар и с наличната скромна техника, са работили качествено и дори вдъхновено.
Тук Борис Мисирков и Георги Богданов са добавили нещо ново в списъка на професионалната си биография. Но същевременно дават шанс и на българската киноиндустрия да обогати своята, влагайки творческа съвест и труд в един различен за българските стандарти продукт.
Съществуват жанрове, даже цели изкуства, в които ленивостта е въпрос на стил. В някои технологично обременени случаи, както с българското кино, биваме допълнително опечалени от недостига на пари, лента, компютри, монтажни машини, кина, салони, зрители. Няма как да не е парадоксално на този фон, че операторите Мисирков и Богданов от повече от 15 години мислят и се ограмотяват по напълно различен начин, сякаш ще работят в кинематографичния рог на изобилието. Като резултат, обаче, животът им така е свързан с визията, че още преди първия си самостоятелен филм (а и като основатели на неговата продуцентска фирма включително), те вече стоят като хора, които живеят в киното.
Какво по-лесно сега от това да четем биографията им, схващайки ясната й перспектива: с преминаването през рекламната школа на Бенетон "Фабрика", със стотиците заснети фотографски сесии, реклами, поръчкова и комерсиална видео-продукция, фотографски изложби в Америка и Европа, непрекъснати пътувания, снимки на четири континента, дълбаене в най-модерните технологии за работа с изображението; прилежно учене от най-добрите български фотографи от по-горните поколения; самостоятелно продуциране на собствено телевизионно предаване за визия и фотография; съучастие в създаването на Българското фотографско сдружение, организиране на уникална визуална лаборатория, прогонена впоследствие поради нетърпимост от територията на Националната Академия за филмово изкуство от едно нейно предишно академично ръководство - който допълнителен факт сякаш дойде да докаже, че наистина са на прав път.
Накратко, животът им съдържа предимно и само стоене във визията. Затова и филмът им стои така здраво в киното.

V. Големите очаквания?

Навярно режисьорът Паунов осъзнава своя сериозен проблем - той вече е "под лупа". Оттук нататък няма как да не внимаваме какъв ще бъде следващият му филм. След такъв летящ старт, който крие опасността да те нарекат "откритие". След награда като Сребърния вълк от Амстердам, за която няма как да се премълчи - нито през завист, нито през безразличие. Но най-вече, след един филм като "Георги и пеперудите", удал се на пръв поглед така леко, а в същото време талантливо изричащ в шейсетте си скромни минути твърде много, едновременно по всички теми, за които днес автори от всяко изкуство мечтаят, искат и се стараят да говорят.
"Георги и пеперудите" няма обаче тема, която да може да се изрече с една или няколко думи. Това не е тематичен филм, въпреки документалните зони, които обитава. Той няма и послание - чак е чудно, че успява да се опази от тази напаст, и то при такъв сюжет. Откъде тогава, защо и как буди вълнение? Не бива да се задълбочаваме сега в анализ на такъв възлов въпрос по простата причина, че режисьорът трябва да бъде щаден преди всичко от позитивни оценки, макар и заслужени. Характерът му, проявен във филма, показва, че Паунов ще го понесе. Засега е време да мисли за следващите си филми, а не да разсъждава кому и как дебютът му се е харесал. "Георги и пеперудите" не е заснет така, че да се хареса. Направен е по начин, който показва преди всичко друго - че авторите могат да виждат и че обичат да гледат. Това е мястото, откъдето киното в "Георги и пеперудите" е започнало и затова и се е случило.

Има някаква многозначителност във факта, че "Георги и пеперудите" спечели тъкмо наградата Сребърен вълк (впрочем, златен вълк не съществува, в Амстердам сребърният е големия приз). Вълкът - такова хищно и символически самотно животно, което като намигане с обратен знак да даде сякаш сигнал на изстрадалото ни кино, че успехът ще осребри единствено и само работа, извършена и изстрадана в екип. Режисьорът, операторите, продуцентът на този филм са заедно преди неговото създаване. Те са екип и затова са направили филм, а не обратното. Филмът не ги е събрал, филмът просто побира многото, което те имат - затова е пълен с толкова неща. Трябва ли постоянно да си припомняме, че киното е колективно изкуство? Киносветът обаче у нас е разпръснат, егоистичен, резигниран, уморен, наплашен, потиснат, често с вързани ръце и лошо самочувствие. Нищо от това, все пак, не е повод за творците в киното да не работят в екипи. Самотните мохикани са обречени - на този етап поне. Не го казвам аз, казва го вълкът от Амстердам.

Георги Тенев (t.a.g.)



Вместо синопсис:
"Георги и пеперудите"
Авторски филм на режисьора Андрей Паунов
Оператори Борис Мисирков и Георги Богданов
Музика Иво Паунов и Вихрен Паунов
Продуцент Мартичка Божилова, Агитпроп