Оскаризиране
Преди околопет години Мишел Гондри и Пиер Бисмут вечерят в евтин китайски ресторант в Париж. Мишел е режисьор на видеоклипове (Бьорк, Кайли Миноуг...) и реклами, с вече един холивудски филм/провал зад гърба си - "Човешка природа", по сценарий на Чарли Кофман ("Да бъдеш Джон Малкович"). Пиер е художник, който работи в традицията на концептуалното и минимално изкуство от 60-те и 70-те години, представян от галерия Лисън, Лондон. Двамата се познават от години, още от времето, когато Мишел е барабанист на френската рок група Уи-Уи, а Пиер се забавлява да свири на електрически бас. Мишел описва Холивудските си приключения и се оплаква, че не може да намери подходящ сценарий за нов филм. Пиер му разказва живота си в Лондон, между което и една история за приятелка, която казва, че била толкова съсипана от последната си любовна история, че ако може, би я изтрила от паметта си. Двамата се хващат за историята и Пиер я доукрасява, добавяйки подозрителна евтина клиника, административно писмо и няколко възможни бюрократично-психологични последствия. Вечер]ята приключва в добро настроение. На сутринта Мишел решава, че е открил идея за новия си филм и се обажда на Пиер, за да напише историята от предишната вечер. Двамата неведнъж са си поделяли идеи - Пиер за видеоклипове на Мишел и Мишел за творби на Пиер. Последният събира всичко върху една печатна страница и почти на шега след седмица подписва договор с продуцентите на бъдещия филм за продажбата на разказа (за доста смешна сума). Мишел дава историята на Чарли Кофман, с когото вече са работили заедно и чийто начин на писане му допада особено много.
Със странната идея на Бисмут, шеметните сюжетни обрати на Кофман и смесицата от сантименталност и чист визуален интерес към представянето на процеса на изтриване на паметта на Гондри, по екраните тръгва "Светлината на чистия ум" ("Eternal Sunshine of the Spotless Mind"). Година след това филмът е номиниран за Оскар в категорията оригинален сценарий и за най-добра актриса за Кейт Уинслет. Като "грешка в системата" обяснява Пиер Бисмут неочаквания си за художник холивудски пробив. Презастраховането на адвокатите на компанията, в желанието си да омаловажат участието му като външен и никому неизвестен елемент (приносът за идеята към филма е поделен официално между Кофман, Гондри и Бисмут), в крайна сметка прави технически възможно спечелването на Оскара и от тримата.

Д.Д.

23.02

Лос Анжелес се простира под нас в светлини, очертаващи прави улици - километри без завой или отклонение. Хоризонтален град, както казват всички. Дори отгоре разстоянието от една точка до друга осезаемо е функция на пътя и времето. Стюардесата обявява връзките за Маями, Лас Вегас и Мексико. Всичко изглежда възможно, дори и да се спечели "Оскар". Отвън ни чака лимузина, не особено голяма, градски Линкълн, обяснява шофьорът, каквото и да означава това. Стъклата отзад са затъмнени и виждам само силуетите на палми, улици и предполагаемо зелена трева.

24.02

Да се обикаля из Лос Анжелес е като да минаваш от снимка в снимка на Ед Руше. Някак си работата му започва да се избистря и разбираш, че не е трябвало да направи нищо повече, освен да натисне спусъка на фотоапарата. Останалото си е просто там - толкова естествено, колкото и това, че художникът е бил там, за да го снима. Рекламните пластмасови фигури над ресторантите за бързо хранене приличат на извадени от изложба на Пол Макарти. Изкуството като живота или животът като изкуството. Няма особено значение.

Хотелът е пълен с филмови звезди, на които Клер попада непрекъснато в асансьора. Малко й завиждам, аз успявам да разпозная само две манекенки и актьор от подозрителен Б филм.

25.02

В хотела пристига образователно DVD от Академичните награди. "Какво номинираните трябва да знаят". В него двукратният носител на Оскар Том Ханкс обяснява основите на добрата Оскарова реч. Да четеш от листче е досадно - публиката не вижда погледа, да благодариш на агента си и осветителя е безсмислено - киното е колективно занимание, да благодариш на баба си и жена си е скучно - никой не ги познава. Направи шоу, направи така, че да те запомнят. Том Ханкс със сигурност е един от най-безинтересните лектори, които човек може да си пожелае.

Вечерта, след партито на MGM, което чинно приключва в полунощ, разбираме (със закъснение), че "Светлината на чистия ум" е спечелил наградата на Американската гилдия на писателите и сценаристите.

26.02

И трябва да ви кажа, казва ни на другата сутрин Карлота от продуцентската къща, че в 90% от случаите това означава, че печелите и "Оскар"-а.
За Академичните награди гласуват всички кинаджийски гилдии. Обикновено актьорите гласуват за актьори, режисьорите - за режисьори, и т.н. Понякога, разбира се, актьорите могат да гласуват и за звукови инженери и гримьори например, ако смятат, че имат мнение по въпроса. Всеки може да гласува за всеки. Но ако сценаристите са гласували единодушно за един филм, малкото представители на други гилдии, които ще гласуват и в категорията за сценарий, рядко променят крайния резултат.
Тази сутрин обаче това ни се струва толкова абстрактно, че не ни доближава ни най-малко до мисълта, че филмът може да спечели.
Всъщност Карлота се обажда, за да предупреди, че в случай, че спечелят и излязат на сцената, Мишел и Пиер не бива да говорят. В Америка "Светлината ..." е промотиран като филм на Чарли Кофман и той е звездата на събитието. Пък и 30-те секунди, които се отпускат на победителите, не дават много възможности за импровизация.

Вечерта на партито на Фокус Фичърс (продуцентите на филма) Карлота и Мишел Гондри не спират да повтарят на Пиер колко са щастливи, че поне веднъж този, който е дал идеята за филма, е кредитиран, и че този път никой на може да ги обвини, че са откраднали нечия идея. Трябва да им се случва често, мисля си аз.
Истина е все пак, че е истинско чудо нечия идея да бъде призната в Холивуд и дори допусната до "Оскар"-ите, особено ако не идва от някой известен или най-малкото някой със скъпи холивудски адвокати.

27.02

От сутринта по телевизията тече Оскаровата програма, директни включвания от червения килим, където, естествено, нищо не се случва, след което реклами - на фотоапарати, на чанти във формата на грозд и пиано, на рокли и други очевидно неизменни оскарови аксесоари.
Кери и Даниел (гримьорката и фризьорът) идват и си тръгват бързо, защото имат и друг клиент за този следобед. Клер снима с телефона си, Джил е просълзена и ми стиска ръката през целия път до колата, чувствам се почти като на изпращане на абитуриентски бал. Концентрирам се върху това да не настъпвам роклята си.
Аз съм Джордж, казва шофьорът, и ще съм на ваше разположение до сутринта. Звучи малко стряскащо, защото е още само три и половина следобед. Ще стигнем там към 4.30, уведомява ни той. По улиците ни разминават коли с туристи, които ни махат и викат, явно бъркайки ни със знаменитости. Помахвам на някои от тях и те започват да пищят. Усещането е страхотно.
На около километър от "Кодак Тиътър" започва най-голямото задръстване от лимузини, което човек може да си представи. Полицаите дъвчат дъвки, обикалят около колите и нареждат всички да карат с отворени багажници и спуснати прозорци. Рутинни мерки за сигурност.
Спираме пред червения килим, който покрива цялата улица пред театъра. Мотаем се по него известно време, пълно е с фотографи и камери, известни и неизвестни хора в смокинги и вечерни рокли. Холивуд е консервативен, всички са елегантни и никой - особено интересен. Чувстваме се като гладиатори на арена. Пиер и Мишел не се забавляват особено, затова зарязвам надеждите си за моментна слава и ги последвам в театъра. Вътре е неочаквано уютно след лудницата отвън, всички се чувстват защитени и атмосферата е почти спокойна, като в оперен антракт.
Женски глас обявява времето, оставащо до началото, което е ту 25, ту 35 минути, в този ред. Заемаме местата си. Пред нас са Джони Деп и Ванеса Паради, Вирджиния Медсън, Лора Лини, Кейт Уинслет, Мики Руни... Чарли Кофман вече е там и, както обикновено, не е в настроение за приказки.
Целият спектакъл е за телевизията. Нищо интересно не се случва, което да не се излъчва, никой не си дава труда да направи или каже нещо на сцената, което няма да се види от милиони. В рекламната пауза се местят декори, част от публиката излиза, специализирани и подобаващо облечени "seat fillers" заемат празните места, докато зрителите се върнат на мястото си в следващата пауза. В дамската тоалетна е далеч по-забавно, Жизел Бюндхен се опитва да се справи с роклята си, подпомагана от асистентка, Жюли Делпи си пудри носа, две дами откриват, че имат една и съща рокля и се опитват да се надсмеят над катастрофата.
Пред победителите на екран текат 30-те секунди слава, 29, 28... Пощадени са само наградените за актьори и режисьори. Някои от спечелилите тази година дори не стигат до сцената. "Оскар"-ите им се връчват на пътеката. За тях дори няма екран за времето, вместо това широко усмихнат отговорник размахва картончета с 30, 20, 10, 5 секунди, WRAP! точно под носа им. Шоуто не може да пострада за сметка на уважението към някого. Пък и кой ли се интересува от наградите за грим или технически постижения. Всички чакат да разберат Скорсезе или Клинт Истууд, Анет Бенинг или Хилари Суонк.
Въпреки че вкусът и нагласите на членовете на Академията могат да се предвидят, никой не знае със сигурност какво точно ще се случи. Текстът "И Оскарът отива при...." в пликчето, което отварят на сцената, е непретенциозно и набързо принтиран върху обикновен лист хартия. Статуетките се надписват поименно едва дни след церемонията. И наистина тежат.
С всички знаменитости наоколо изглежда просто невъзможно "Светлината..." да спечели, прекалено камерен, не особено бляскав и само умерено сълзлив, категорично не Оскаров тип филм. Не знам за Чарли, но Пиер и Мишел са абсолютно шокирани, когато обявяват наградата. Оттам нататък всичко започва да тече страшно бързо, а и идват най-важните награди - за най-добър актьор, режисьор и филм...

Следва Балът на Губернаторите - няколко етажа по-горе в същата сграда. Там вълнението се отпуска на воля, всички поздравяват всички, някак си странно неевропейски хората изглеждат наистина щастливи за успеха на другите. Изглежда толкова естествено просто да минеш покрай някого, от когото се възхищаваш, и да му кажеш, че е страхотен. По особен начин и двамата се чувствате щастливи. Започвам да разбирам истерията на феновете. Клинт Истууд е сърдечен и мил, Кейт Уинслет - очарователна с английския си акцент, Хилари Суонк - развълнувана и бъбрива. Истинска холивудска мечта. Няма нищо подобно на това, казва Мишел, докато разглежда "Оскар"-а си. Чист, концентриран успех. Макар че, продължава, като режисьор бих предпочел Кейт да спечели.

Чакането на колата отвън е истинско приключение. Лимузини дефилират, водени от охрана, която размахва номера на колата и крещи - "3012, кой е за 3012?". Зад нас е Тим Робинс, който, изглежда, не може да намери своята. Коя компания плаща за лимузината ви, сър, пита охранител. А, хм. Аз плащам за нея, казва той почти с неудобство. Нали отдавна не сме го виждали във филм. 4024. Това сме ние. Не знам какво е правил Джордж през последните няколко часа, но изобщо не е разбрал, че сме спечелили. И не изглежда кой знае колко развълнуван, когато вижда "Оскар"-а. Запътваме се към партито на Ванити Феър, за което Лаарни трябваше да ни намери покани. Което си е почти невъзможно. Какво стана с Лаарни и поканите? Нямате нужда, казва ни Дан, агентът на Мишел. Ново задръстване от лимузини, наближавайки Мортънс. Поканата ви, сър, казва охранител на шофьора. Джордж спуска задното стъкло и Пиер надига лекичко статуетката. Поздравления, сър, казва охранителят и изревава в радиостанцията си: Пристига Академична награда!
Тази вечер "Оскар"-ът е билет за навсякъде.

Десислава Димова



Десислава Димова (р. 1974) е сред най-добрите ни млади изкуствоведи (критик и куратор). Този път обаче тя се изявява в различно амплоа - разказва за свое пътуване в света на блясъка и суетата на американските кинозвезди. По стечение на обстоятелствата и благодарение на близкото си приятелство с Пиер Бисмут, тя става част от церемонията по връчването на Оскарите, състояла се на 27 февруари т.г.
В момента Десислава Димова живее в Брюксел, където отговаря за програмата на галерия Ерна Хесе. Професионалните й интереси са изключително в областта на съвременното изкуство, за което има множество публикации в българската и чуждестранната преса. В автобиографията й фигурират няколко специализации в Австрия (Виена), България (София) и Франция (Нант и Лион) и награди за публикации и организиране на изложби.