Гласовете на Веселина Кацарова
Оперен рецитал на Веселина Кацарова
Симфоничен оркестър и Смесен хор на БНР, диригент Методи Матакиев.
В програмата: Глук, "Орфей и Евридика"; Росини, "Танкред" и "Италианката в Алжир"; Бизе, "Кармен".
12 март, събота, НДК, зала 1

Давам си сметка, че изминаха 4 години, откакто за последен път я слушах на концерт - пак в София, пак в НДК, на Новогодишния музикален фестивал, в началото на януари. (Очевидно спектаклите с нейно участие ще ни бъдат спестявани още). За този период Кацарова продължи да върви по възходящия си път, категорично надхвърлила всички най-смели прогнози за кариерата й.
Две мъжки (Орфей и Танкред) и две женски (Изабела и Кармен) гласови превъплъщения - така бе изградила драматургията на концерта си този път Кацарова. Превъплъщения, които трябваше да се състоят заедно с хора и оркестъра на Националното радио и диригента Методи Матакиев в по-обширни пространства на оперната творба - за да се почувства публиката "вътре" в характера на композицията. Защото, като изключим "Кармен", другите произведения са познати на опероманите предимно "по слух", не от родните оперни сцени, които редуцират оперната класика до 30-ина заглавия (сериозна причина за неинтензивното стилово всекидневие на певците).
И така - една вечер, измислена както трябва отначало до край с много вкус, със стил и култура. Стилът обхвана дори и концертното облекло на певицата - в първата, "мъжката" част тя бе в бял костюм (с панталон), а във втората - в красива, грееща в червено деколтирана рокля. Това бе триумфална среща на Кацарова със софийската публика; тя изуми дори и тези, които считат, че познават партиите й, че познават характеристиките на изпълнителския й стил. Докато я слушах, се сетих за определението, което се даваше на Мария Калас - че има не един, а няколко гласа, които сменя без усилие в зависимост от музиката и, най-вече, от характера на ролята. Нещо подобно би могло да се каже и за Веселина, която не спира да търси в гласа си, да открива нови възможности в него, да ги "отглежда".
За първата част бе "включила" по-тъмни, преливащи един в друг "знаци на чувствеността". Плачът на Орфей премина през толкова нюанси на мъчително интимното! За това се иска не само невероятна техника, но също и слухово въображение, както и самопровокираща се музикалност. Танкред - отново сценична драма, но... с една епоха разлика. Гласът е вече с предчувствие за брилянтната изява, боите просветляват, колоратурите отдавна не са самоцел и обект на тръпка, а само път към различна "вътрешна зона на музиката". Неин само "печат" е съвършено лекият фонетико-динамичен акцент в самото начало на фразата и след това - "оттегляне" в акустическата му същност. Ефектът е поразителен - малко повече или по-малко вече би довело до маниерност. Не и при нея. Културата й и, пак ще кажа, вкусът й дозират всичко до последно. И в "Италианката..." изненадва - вече не искам да гадая докъде може да стигне в откритията си - един превъзходен, изискан меланж от вокални "жестове" в самото случване на звука (там разстоянието до звукообразуването на хора стана непреодолимо - просто абсолютно противоположни възгледи и навици, развивани с години). Сега гласът е щастлив, блести в триумфиращия бяг на тоновете - от него струи светлина и свежест.
Кацарова ни дарява с изумителните свои вокални каскади и е щастлива, че може да го прави. Нейното изобщо не е само пеене; то е един "оперен суинг", към текста тя има всъщност отношението на импровизиращия човек; всеки път той е различен, всеки път се чуват новите й аргументи в някаква съществена посока. Изкушението "Кармен" бе също непредвидимо - гласът се "разделя" на страст и чувственост; прелъстява и заповядва, силата му идва от изумителните "прошепвания" във фразирането. Не можеш да се наситиш да слушаш всичките нейни, на Веселина Кацарова, гласове! Много малко от тях "резонираха" в партньорите й - беше като разговор на различни езици.
Като отговор на възторга на публиката и в памет на Нели Божкова и Николай Гяуров последваха само с пианото на Марио Ангелов потресаващо изплаканата "Калиманку" (то наистина не може да се опише) и "Я, кажи ми, облаче ле бяло" - слушаш и имаш усещането, че присъстваш на най-рядко, на уникално дори Сътворение.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо