Новият поглед на Фукуяма
Франсис Фукуяма не е автор, който следва да бъде представян на българската четяща публика. Преди петнайсетина години той нахлу в пространствата на обществения дебат с теза, която нямаше как да не бъде запомнена. Дързостта на идеята за край на историята сякаш погреба окончателно агонизиращите теории за конвергенцията и направи образа на еднополюсния свят зрим даже за онези, които не виждаха по-далеч от носа си. Заедно с това въпросният текст на Фукуяма се превърна в нещо като крайъгълен камък за всички анализи на международната система и нейните движещи сили, както работите на Маркс станаха крайъгълен камък за всички упражнения на тема модерна политика и общество. Днес почти се смята за проява на лош вкус, ако пишеш за модерната политика и общество и не оспориш Маркс частично (по-рядко) или напълно (по-често). Изглежда лош вкус показват и тези, които се занимават с международната система и не заклеймяват Фукуяма за неговата преждевременност (обикновено) или късогледство (рядко). След като хвърли бомбата с "Краят на историята и последният човек", Фукуяма имаше възможност да се наслади на реакциите на внушителното множество общественици и обществоведи, които зарязаха обичайните си дрязги и се захванаха да коментират именно неговите възгледи.

Добросъвестният читател сигурно се е убедил, че по-сетнешните книги на този автор - и "Доверието", и "Големият разлом", и "Нашето постчовешко бъдеще" - в някаква степен се въртят в орбитите на въпросите как и откъде ще се случи споменатият край на историята, а също и какво му пречи, та още не е настъпил. Разбира се, ще опростим прекомерно нещата, ако сведем замисъла на цитираните книги до тази рамка. Но няма да е опростителство, ако кажем, че всеки нов труд на Фукуяма се посреща с вълнението на досега с идеолога на "края на историята". Всеки нов труд на Фукуяма се разгръща, чете и оценява през призмата на първата му голяма оферта към читателите. И понеже темата ни днес не е първата, а последната по ред оферта на Фукуяма, "Строежът на държавата", трябва да отбележим, че поне на пръв поглед авторът тук е най-далеч от традиционната си академична ниша.
Вместо тържество на либералната демокрация - загриженост за бъдещето на световния ред. Вместо отстъпление на държавата пред градивните сили на пазара - настойчивост за държавно строителство. Вместо императива на новаторството и оригиналността в посочването на проблемите и решенията - повтаряне на ползите от преоткриването на велосипеда. Защо тогава е написана тaзи книга?
Могат да се приведат съображения от академичен характер. Книгата обобщава темите от четири лекционни курса и шест отделни лекции, прочетени от Фукуяма в различни части на света, концентрира усилията и енергията на четирима асистенти, ползва се от организационната и финансова подкрепа на десет научни и обществени институции и се обогатява с коментарите и съветите на поне двайсет и трима колеги и приятели на автора. Силен атестат от същия академичен порядък представлява библиографията от 141 заглавия, без да броим статиите по вестници и бележките под линия, наред с таблиците, матриците и диаграмите, един твърде значителен научен апарат, когато става дума за текст от малко над 150 страници и проблематика в областта на съвременната международна политика без сериозни исторически екскурзии. Фукуяма тук като че ли действително се пази да лансира запазената си марка, идеите-бомби, и е видимо напълно отдаден на дискутирането на чужди идеи. Нещо повече, почти не откриваме понятие или извод, които да не са застраховани с позоваването на друг авторитет. Научната предпазливост струи от всяка страница.
Въпреки всичко, трудно е да повярваме, че Фукуяма е станал такъв привърженик на максимата "наука заради самата наука". Проверката на мнителността ни изисква да проверим структурата на разсъжденията, които ни се поднасят.
Първата стъпка е да се запознаем със структурата на текста.
Още в предговора Фукуяма съобщава тезата си, че укрепването на държавата е един от най-важните въпроси на световната общност, защото слабите и провалилите се държави са източник на редица от най-сериозните световни проблеми. Строежът на държавата (или държавното строителство, както според мен звучи по-добре) се свързва съвсем правилно със създаването на нови институции за управление и укрепване на вече съществуващите. А проблемът, мотивиращ последващия анализ, е как да се прехвърлят силни институции в развиващите се страни. Аргументацията се разгръща в три основни глави и в една заключителна.
Първата глава трябва да предложи аналитична рамка за разбирането на различните измерения на държавността, да уточни функциите, възможностите и основанията за легитимност на държавите. Водещо място в тази глава заема направеното разграничение между периметър на държавните дейности и сила на държавната власт, между функциите и целите, които правителствата поемат, и способността им да планират и осъществяват политиката си, между обема на държавни правомощия и институционалния капацитет за реализацията им. Всъщност силна се оказва не тази държава, която има право да върши много неща и да се меси в още толкова, а онази държава, която може да върши доста малко неща, но качествено. Пред слабите държави, следователно, стои задачата да повишат качеството на своите институции. И понеже Западът не може безкрайно да им виси на главата, докато повишават това качество, от съществено значение е те да формират собствен капацитет, който да работи в полза и на самите тях, и на Запада, сиреч да спират имигрантските потоци, да осигуряват реда и да обуздават тероризма.
Във втората глава вече се интерпретират причините за слабостта на държавите, като избраният методологически подход се заимства от институционалната икономика, и по-точно от теорията за организациите. Фукуяма се впуска в едно пространно и интересно само за професионалните икономисти, социолози и политолози обсъждане на всевъзможни теории, обединени от любопитството дали отношенията принципал-агент от икономиката на фирмите могат да се пренесат в публичния сектор. Както сам признава авторът, недвусмислен отговор не може да се даде, а условностите и уговорките за всяка наша хипотеза натежават над самата хипотеза там, където няма изградена адекватна организационна култура и социалният капитал не е приведен във вид, удобен за ползване. За да има трансфер на знание, се казва, е нужно формализирането му, а то невинаги е възможно. За трансфера на знание ясно, но за трансфера на сила?
Трета глава се заема тъкмо с въпроса, кой има право да нарушава суверенитета на една държава, когато тя е слаба и става източник на нестабилност. Според автора международните измерения на държавната слабост неизбежно надстрояват разминаването между стремежа за сигурност и ред в свят на слаби и провалили се държави, и неспособността на международните институции да предложат такава сигурност. Ако международните институции не могат да свършат своето, трябва да го свърши който може. Така или иначе, общата ни цел е един по-сигурен свят. Той е непостижим без силни държави, но и невъзможен при прекалено мащабни държави. Ето защо изграждането на по-силни и по-малки държави е приоритет на развития свят през новия век, толкова важен приоритет, колкото и капацитетът за разгръщане на традиционна военна сила за поддържане на реда, както заключава заключителната глава.
Така изглежда текстът отвън. За да го погледнем отвътре, трябва да си изясним какъв проблем занимава реално Фукуяма. Очевидно е, че проблемната ситуация за него се крие в очерталия се крах на политиката на Запада спрямо развиващия се свят. Вече не е тайна за никого, че 45 години от деколонизацията стигат, за да се направи печалният извод, че в една голяма част от развиващите се страни положението сега е по-тежко или по-безперспективно, отколкото в зората на освобождението им - въпреки помощите, заемите, оздравяванията, проектите, програмите. Картината е наситена с рухване на държави, разпад на общества, парализиращи кризи, вилнеещ тероризъм. Наскоро Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц безусловно обвини за това кардинално погрешната политика на международните финансови институции, на МВФ, СБ и СТО, които повече вредели, отколкото помагали. Фукуяма не задълбава във въпроса за вината. Неговият алтруизъм не стига дотам да се ангажира с позицията на споменатите бедни и слаби страни, както се мъчи да прави Стиглиц. Той се интересува, в светлината на събитията от 11 септември, как е възможна сигурността в развития свят и в частност в Съединените щати. Логиката му го довежда до постановката, че проблемът за сигурността на развития свят може да се формулира като проблем за ефективното държавно строителство в развиващия се свят. Фукуяма трезво си дава сметка, че САЩ и дори целият Запад не са в състояние да поддържат със собствени сили реда и сигурността във всяко кътче на Земята. Затова е необходим нов тип въздействие от развития към развиващия се свят, и по-точно към слабите и провалили се държави от развиващия се свят.
И ето че се натъкваме на нещо доста любопитно. Фукуяма констатира появата на цял пояс от провалили се слаби държави след Студената война, цял пояс, простиращ се от Балканите през Кавказ до Близкия Изток, Централна и Южна Азия. Този пояс е призван да поеме новия тип въздействие. Но този пояс удивително си прилича с дъгата на несигурност, която опасва Евразийския масив според разбиранията на Збигнев Бжежински, на така наречените от него Нови Балкани, зоната на геополитическа уязвимост на Евразия, въплъщаваща шанса на Съединените щати за световна доминация. Няма да преповтарям аргументацията на Бжежински. Но ми прави впечатление, че държавите, които Фукуяма иска наново да изгражда, за да поддържа сигурността, в мнозинството си съвпадат с държавите, където според Бжежински следва да се упражнява натиск, за да се контролира Евразия - и света. Изтъквайки непостижимото условие за формализация на знанието и обосновавайки по този начин невъзможността за наличие на единна наука за публичната администрация, Фукуяма на практика отказва да уточни параметрите, в които ще се оказва натискът - или въздействието. Все пак узнаваме нещо за посоката, в която ще се въздейства. Като заявява, че ролята на модерната политика е да обуздава мощта на държавата и да я пренасочва в полза на гражданите, Фукуяма препоръчва държавите - обект на ново държавно строителство, да изградят капацитет само за онези функции, които поддържат световната сигурност и възпрепятстват тероризма. От една страна, Фукуяма и неолибералите отдавна твърдят, че автентичната функция на държавата е именно охранителната, а не регулативната, и още по-малко преразпределителната. От друга страна, както доказва Фукуяма в настоящата книга, точно това знание, свързано с организационния модел и управление, се трансферира най-лесно и, следователно, в тази плоскост Западът може да бъде най-полезен на слабите държави. Колкото до прякото въздействие, Фукуяма е резервиран спрямо ролята на международните институции.
Едностранното действие или действието на коалиция на желаещите, която всеки може да напусне, ако прецени, че не отговаря на интересите му, според автора е по-ефективно и не по-малко легитимно. Ето защо разногласията между САЩ и Европа не са във визиите за еднополюсен или многополюсен свят, не са и в дилемата между силата и правото като принцип в международните отношения. САЩ не признават по-висша демократична легитимност от присъщата на конституционната демократична национална държава или съвкупната воля на демократичните мнозинства в такива държави. ЕС приема демократичната легитимност на международната общност отвъд всяка отделна държава или сбора от такива. В САЩ публичният интерес не е нищо повече от агрегация на интересите на индивидите. В ЕС публичният интерес е обща воля, трансцендираща интересите на всички членове на общността. Доколкото според европейското схващане държавният суверенитет, неспъван от никого, е довел до ужасите на Втората световна война, то ЕС представлява надмогване на политиката на силата и така европейският континент отстранява самото ядро на държавността от своята идентичност, нещо възможно, защото е развил исторически и други идентичности освен националната. В САЩ националната идентичност е част от политическата идея, създала държавата Съединени щати. В международен план САЩ виждат политическата воля на демократични мнозинства. ЕС вижда абстрактните и неполитически принципи на справедливост; Балканите са пример за европейското неумение за колективно действие под знамето на подобни принципи. САЩ следователно са по-силни политически, докато ЕС се откъсва от политиката. Въпреки умерените критики на Фукуяма към администрацията на Буш, неговият подход следва, обосновава и развива именно логиката на Буш спрямо външната политика - и в залегналата в идеята за фонда "Предизвикателства на хилядолетието" концепция за подпомагане на слабите държави, и в стратегията на президента от речта му пред академията "Уест Пойнт" за превантивната война, и дори в изказването му за необходимостта от независима Палестинска държава. Логиката на Буш негласно се тълкува като форма на естествената логика на американската визия за света.
Това определя за мен книгата на Фукуяма като идеологическо послание. Това я прави също така не толкова част от научния дебат в американската сравнителна политология, колкото част от политическия дебат за световната роля на Америка. В такъв аспект книгата е нова и интересна. Тя е поредната гледна точка. Бих искал да добавя, че затова винаги съм харесвал американската демокрация, защото допуска всеки да изкаже мнението си, да сподели тревогите си и да предложи решението си. Фукуяма се вписва в демократичния плурализъм на американската обществена система.

Борис Попиванов



Франсис Фукуяма. Строежът на държавата. Управление и световен ред през XXI век.
Превел от английски Кольо Коев.
ИК Обсидиан.
София, 2004.
Цена 8 лева.