Майсторът и страхът

Луната и пръстът, който я сочи

В края на миналата година проф. Умберто Еко говори в София за европейската идентичност. Това събитие ме завъртя в нов кръг на търсене и прочит. Прегледах "Името на розата" и някои обяснения на учения относно неговите игри и загадки в текстове. Преди около петнайсет години бях се натъкнал на източника на заглавието на романа. Това са стиховете на Шекспир:
Какво значи името?
Розата мирише на роза,
И с името си "роза", и без него.
 Силен начин да се изкаже фактът, че името не прави нещото. Връзката е ясно видима, не може да е случайна. В "Интерпретация и свръхинтерпретация" (1997) намерих потвърждение: самият Еко цитира Флайснер, разбулил "загадката" през 1989.
И все пак имената правят големите неща и същности по почти недоловим и решаващ за човешките истини и заблуди начин. Това вплитане на думите в тъканта на света е извор на магическото разбиране за езика. Което обаче трябва да ни напомни дзенското "Не вземай пръста, който сочи луната, за самата луна."
Умът плава между именуваното и девственото, за да долови дъха на света през и отвъд думите. Тогава се учим да играем с магическата смес между думи и възприятия, която завихря и оформя целия свят.
Не съм постмодернист и смятам, че преоценката на модерността се нуждае от разширяване на контекста до Запада като културен свят и включване на Изтока в диалога. Защото само в тази връзка може да се види кое е модерно, кое е западно и кое е просто общочовешко. Западната модерност не осъзнава дълбоката и решаваща роля на думите и понятията в архитектониката на самия свят и оттук дълбоката корумпираност и обреченост на големите понятия и концепции, които разчертават един вече начертан свят.
България е европейска страна и има свое участие в европейския духовен живот именно във времето на строежа на катедралите и концептуалните сгради на християнския запад. Тогава е оформена в силна степен европейската идентичност. Пак тогава българският глас чрез ереста на Богомил е изказал мощно тъмната страна на християнската истина за света и е посочил безстрашно лъжата в църквите, отците, папите и патриарсите. И майсторът Еко не е пропуснал да отбележи тази българска следа.
А един друг майстор от България е поел темата и я е разиграл като партньор в играта и като събеседник в разговора за Европа, света и Бога. Като философ съм предизвикан от експеримента на майстора Владимир Зарев в темата за многото лица на света и многото изкази на истината, които я релативизират и ни въвеждат в свят без твърди опори, в който луната се скрива и открива зад облаците на нашите тленни словесни мисли.

Романът-игра

Натъкнах се на нов български роман, в който се разказва историята от "Името на розата". Тук тя е последното от четири жития на българският еретичен водач Поп Богомил. Историята има нов център и смисъл: търсене на книгите на Тайното учение на богомилите и специално на три жития, описващи "живота, страданията и подвига на всеславния Богомил, основател на ереста и нейна величествена жертва". Търсещият е отново Никола, този е от Конкорецо, мрачният манастир е като в "Името на розата", а негов наставник - инквизиторът... Умберто Еко.
На тази именно игра, на играта с търсенето на Истината в Тайни учения, укривани трактати и пазени с векове ръкописи, изглежда, че играе и авторът на "Поп Богомил и съвършенството на страха". Играта постоянно се смесва с живота и не е съвсем ясно кога писателят е сериозно-наивен и вярва в скритата в мъдрите изречения истина, кога ги иронизира. Читателят пък, в опит да чете романа като обикновена книга за Поп Богомил, е объркан и шокиран. Но авторът е коректен и оставя знаци и следи, които трябва да ни насочат към участие в текстовия експеримент. Въпреки вниманието умът на читателя е разхвърлян постоянно в различни посоки - и аз се събрах едва при пре-прочит с бележки.
Мястото е малко за анализ на многомерната игра. Просто прочетете книгата. А аз ще си позволя да пофилософствам върху нея.
Темата за богомилството и в по-широк план за българското преживяване на християнството не е нова за българската литература. Но "Поп Богомил и съвършенството на страха" е съвсем специфичен. Това е роман-експеримент, роман-игра, който провокира с крайно полифоничния разказ, с "размножаването" на монистичната личност на полулегендарния герой и с "разпадането" на монистичната християнска вяра в живото човешко разбиране.
Това е роман за българския ум и неговото драматично раз-единяване. Темата е достойна за нас, тя във висока степен легитимира българите пред света и специално пред Запада. Специалната философска дилема е страхът от смъртта: той оформя и осмисля житието човешко, но и обезформя вярата, идеите и обясненията на света.
Българският ум е показан като строго индивидуалистичен, независим и незасегнат (или лишен) от респект към светостта и свещеното учение. Поп Богомил е непостижимо релативизиран в трите жития. В тях се покриват само някои факти, но коренно се разминават образите на Попа. Прокаженият Стан, безпаметният Матей и Григорий ни представят различни Богомили.

Ереста

Ереста е показана като спонтанно движение (търсене, лутане и намиране) на будния ум, лишено от правата посока на концептуалните романи с монолитна идея. Догмата, напротив, се разкрива като изтощително повтаряне на изказа на божественото. Светостта в тази светлина, олицетворена от Иван Рилски, е бягство от риска от грях, стерилизиране и обездвижване.
Търси се изначалната и езическа виталност, незагубена от млади култури. Чудото не съществува, съществува фалшиво "чудо" за общността и ...за историята. Няма нищо свято във видимия свят. Ереста се ражда от ясното виждане, от отказа от трансцендентна надежда и от лекомислието на живота. В светлината на еретичното виждане Словото не е създател на света, а човешко устройване в света: "написаното слово ни е дадено, за да надмогнем страха си от смъртта, за да се продължим и след себе си тук, на земята."
Хората действат без яснота за същностите. Така сме поставени в хаотичност, в която се прокрадват неизвестни сили и светът е заплашително неясен - страшен, какъвто е за шаманското възприятие, неупоено от тоталния разум. Свят за безгранично подвижния ум, който не се спира и не се опира о свещения текст, разказ и обяснение.

Демоничността

Поп Богомил проповядва сатанинската природа на видимия свят, като признава божествеността на духа. Това е дуализмът на богомилството (с прародител манихейството). Сатанинското не е просто насилие и смърт, то е страх от смъртта. Дори словото е демонично: ние не познаваме друго слово, освен човешкото - безпомощно да се справи с човешката ситуация и с божественото. То различава понятия и изкази, заблуждава, вкарва в колебания и измами. Словото е производно на ума. Неумът в третото житие се появява като път към неизказуемото божествено (като No mind, будиският у-син (кит.), му-шин (яп.), дзенски празен ум).
Това е чуждо на християнската ортодоксия, в която наистина Бог е непостижим с разума, но човешкото мислене и говорене, логосът, е едно-същностно с това на Бог. Не-мисленето, не-умът отнася към небитие, към нещо сатанинско. Сатанаил е бил любимият син на Бога-отец и в манихейската космогония той си е позволил играта на Създаването на сетивен свят и човек, като все пак не е могъл без вдъхване на живота и духа от Бога. Самият Отец е всесилно-безсилен със своята чиста духовност, недеяние (отново препратка към Дао и Чан).
В романа не се реем в неизвестното, а сме поставени в реалната след-Симеонова България при Петър. "В Различието е силата на Сатаната. Смири различието у другите и ти ще си върнеш властта, която имаше баща ти, могъщият Симеон. Бог не иска доброта, а меч." Това напътствие на Попа към Петър е специално предназначена за него истина, а не буква от някакво Учение на Богомил.
- Подгони богомилите! Моите чада. Разпни богомилите!
Понеже нерешителният Петър отказва, Богомил решава:
- Аз ще го сторя.
В полулегендата богомили разплакват България с невероятни екзекуции. В този шокиращ момент е загатнато, че Сатаната чрез зло прави добро като сила за дяволските по своята природа Държави.
И творчеството е сатанинско. Нали всяко желание е Сатана: "Да желаеш, това е Сатаната." Наистина доброто в оплетения от условности свят се обръща в зло и обратно. Тук желание към добро не се различава от желание към лошо. Защото доброто е добро за живия, за омагьосания в сън, то умножава условията за страданието и за злото.
Владимир Зарев (Богомил) казва: "Смъртта като равенство заличава различията." В смъртта, оказва се, е силен Бог със своето безсилие. Върхът е: "Стенанията ме изпълват с красота..."

Страхът от смъртта

Романът има център: страхът от смъртта. Този страх е двигател на човешкия живот - скрит в несъзнаваното, той безпокои човека, държи го буден, кара го да се взира и вижда мимолетността, измерва деянията, вмисля човека в света, мобилизира го и го тласка към създаване.
Смъртта и нейната перспектива пред човека очертава човешката ситуация. Страхът от смъртта в романа ту е проклятие на Сатаната, с което той държи в зависимост хората, ту е благодат, която прави хората човеци.
Страхът изравнява чрез перспективата на смъртта. Чрез страха от смъртта Стан, "непреодолимата защита", пази Богомил. Попът целува прокажения, приема смъртта, за да се освободи от страха. Той се отказва от лъжата-като-истина, от заблудата на безсмъртието.
Словото се появява като опиат срещу страха. "Сатанинският копнеж да записваш... Изреченото слово е от Сатаната, то е описание на зримото, изплюти парчета от действителността, то е движението на Злото." По-точно, "Бог и Сатана са в словото".
Да, където са истините, там автоматично идват и неистините: обратният изказ винаги съпътства в неизбежна диалектика всеки позитивен изказ, за да ни покаже безнадеждната относителност на писаните и казани истини. Но и критичният изказ на това диалектично заплитане също не сочи мистичен път.
Страхът от смъртта е предизвикателство: можем ли да го възмогнем, да се възвисим над него, да застанем отвъд живота и смъртта? Когато спрем да се страхуваме, нещата се изравняват, изчезват релефите на смисловите разлики и ние сме "заедно с Бог". Тогава отпада и Егото, което се оформя пак от този изконен страх и "иска да остане на Земята и след себе си". Забележително вникване!
Но за какво съвършенство говори майсторът? Страхът от смъртта или неговото превъзмогване, е Съвършенството? Човешко ли е тогава съвършенството? "Съвършеното" неизбежно е легендарно, затворено в словото, което винаги е бременно с лъжа, институционално, социално, условно, греховно и лицемерно. Не е пощаден от разобличение в лицемерие нито монахът, който тъне в содомия и разврат, нито монархът, който е заплетен във византийските интриги и човешката слабост, нито развратният папа (анатемосващ еретиците).
Разбира се, съвършенството на страха е налице в многостранната мотивираност на живота, просмукан от него.

Грамадата

Бог е еднакъв със самия себе си, неопределен. Затова е и непознаваем - нещо празно откъм всичко и най-вече откъм проявление. Като такова, то е отвъд езика и действието.
В романа се появява на няколко пъти грамадата от камъни. Човешките дела на тази земя са грамада, хаотично натрупване, а не "паметник неръкотворен". Силно! Зидарите са наказани да строят и "в копнежа си към съвършенство винаги ще допуснат грешка... Градежът им във времето ще се напука и ще се срути." Пясъците на времето засипват нашите дела и рано или късно и най-съвършените градежи се превръщат в руини.
Съзиданието е добро и зло едновременно. Няма как да е иначе, това е двойствеността на условното, явлението, езика и смислите. Но християнството казва друго: хаосът е дяволски, той е небитието, отрицателното начало, а редът е божествен. Един световен ред, видим и понятен, ще е неизбежно условен. "Средното" между хаоса и реда е грамадата, полу-хаосът от натрупаните тленни и несъвършени създания, всяко от които е пронизано със смисъл и ред.
Грамадата, която натрупват хората на Богомил и с която затрупват прокажения (според второто житие), контрапункт на паметника, е форма-безформие. Стълпотворение. В България всичко сякаш наподобява грамада - направено набързо и без ясен замисъл, от хора без съгласие, всеки от които върви по свой път.

Попът

Едър, здрав, як и космат. Или дребен и сакат? Попът е разно-образен в очите на различните житиеписци. Светец или грешник? И такъв - и онакъв. Липсва единност на образа, защото липсва единност на човека. Той е несравнимо различен в очите на другите и непостоянен в своите.
В началото ни среща един митично разпътен мъж с блудници на фона на знойна нощ. В очите на прокажения Стан порочният поп е свръхвитален. Той се 'смалява' и 'състарява' в очите на Матей. Така поп Богомил няма собствена природа, разтворен е своите писани биографии. Това е постижение на романа - хората оставят на земята размножени образи. Само в отделното житие има личност, а в действителност човек е разпаднато битие. В това е драмата и трагедията на тленния живот без ясен смисъл - него няма какво да го спои в едно, ако не е голата вяра без ум. Много българско! Така демоничното няма природа - то е лишеността от същност, от вечно и статично битие.
Неопределено остава и посланието на Богомил, богомилството. То се разсипва в много изкази - според ситуацията, слушателите и тяхната памет. За цар Петър - един изказ, за Стан друг изказ, за Рилския Иван - трети. Тук има 'постмодерно' случване на текста в четеца в отсъствието на автора. Затова обикновеният читател, който, да речем, очаква нещо като "Антихрист" на Емилиян Станев, българско четиво от 'класически' тип, е смутен.
Няма Истина за този свят, тя се разпада в езика, разума и неговите спекулации. Защото самият свят е без-същностен, изначално без-смислен, не-истинен. С това светът изниква пред нас в цялата си жизненост. В този спектър на идеи е огромната сила на богомилската космология. Има истина в пътя на живота, моя, твоя, нечия, релативна. Истината в романа е изцяло земна, условна, сбор от малки истини без перспектива, ерес. Няма еретична Истина, но няма и догматична Истина.
Мъченическа е смъртта на Богомил. В първото житие Стан убива мъчително Попа, а после лъже за чудното му възнасяне. Във второто житие попът е убит от живата вода. В третото житие на Григорий разказът е за истинско възнасяне. Защо Богомил приема мъченическата смърт? Защото мъченическата смърт на един еретик е нужна, за да се съизмери с величието на Спасителя. И още по-точно, защото така и само така Богомил може да докаже свободата си от страха от смъртта. (След човешката смърт остава човешка мърсота и смрадта на тленното (мръсното ложе).

Българското

В романа нищо не е 'класическо българско', и все пак всичко е българско. Няма неподвижна българска същност, но цялото това мятане и мъка са си български. Българинът си остава 'православен атеист', но той вижда и прозира фалшивостта и не превъзнася спуснатата истинност. Донякъде в европейския дух ереста си остава български патент, "в цяла Франция наричат еретиците българи."
Тук, в тази богата на красоти и хора, на жени и мисли земя мястото за Бога не е голямо. Българският живот е демоничен със своето езичество, скиталчество, предизвикване и лекомисленост. У нас силите, които носят живот и изцеление, са магьосници, ясновидци, билки. Крали Марко се бори с Бога, а после се лекува при вълшебница.
В тази земя почва са намирали разюздани общности. Българите са изобретателни в греха, в лъжата, в 'чудесата', в оцеляването, в телесното, в мисловното, в игрите. Словото в България е "повече предизвикателство за ума, отколкото вяра".
Българско е и безвремието, "безвремието на Българско", лекомислената безотговорност към Историята и Цивилизацията, не-решаването на проблемите, тяхното постоянно тегнене над българския живот.

Световното (западното)

И това българско завладява западния, подреден с дресировка ум, то е съкровище и носи тайнственост за "мистична България", която не може да се запази в мира. Страната е хаотична, не й достига ред. Когато България е приета в реда - чрез признанието на Византия, тогава тя започва да тлее и да се поддава на покварата на византийския ум. Житието на Никола от Конкорецо е най-рискованият експеримент в книгата. За него стана дума в началото. Никола търси в затворената библиотека тайното знание на богомилството и го намира всред стихията на пожар, който унищожава всичко. Това е разказ за ръкопис и пътуване, за търсене и намиране. Това е разказ за световната Библиотека и българските книги в нея... За хилядолетните манастири и за грамадата българска.

Сергей Герджиков


Проф. Сергей Герджиков, доктор на философските науки, е преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Философски бележки към романа на Владимир Зарев Поп Богомил и съвършенството на страха (извън контекста на литературната критика)


Второто издание на романа на Владимир Зарев "Поп Богомил и съвършенството на страха" (Издателство "Пет плюс", 380 страници, цена 8 лева) се появи през 2004 след като към края на 90-те ръкописът на книгата спечели Националния литературен конкурс "Развитие" за нов български роман и беше публикуван от едноименната корпорация.