Webber forever

или за новата постановка на Евита в ДМТ Стефан Македонски
От пролетта на 2000-та година насам ръководството на ДМТ "Стефан Македонски" се зае с амбициозната задача да представя на българска сцена популярни през 70-те и 80-те години на миналия век творби на най-успешния и богат бизнесмен сред днешните композитори - Андрю Лойд Уебър. Българският екип на поредната уебърова постановка - "Евита", (третият успех на тандема Уебър-Райс от 1978 г.), е същият като в "Йосиф" и "Иисус Христос Суперзвезда": режисьор - проф. Светозар Донев, диригент - Игор Богданов, художник - Евгения Раева, хормайстор - Людмил Горчев. Единственото изключение е хореографията; в "Йосиф" тя е на Светлин Ивелинов, докато в "Суперзвезда" и "Евита" хореографското решение е на Анна Донева.
Някак от само себе си тези постановчици бяха обявени за родните "уебъристи" и вече пет години това непрестанно се репродуцира в публичното пространство от проф. Светозар Донев - убеден, че "Уебър е бъдещето на световния музикален театър!" За съжаление най-авторитетни световни познавачи на жанра са дълбоко несъгласни с тази теза още от 80-те години на ХХ век. За справка - повечето рецензии за бродуейските постановки на уебърови мюзикъли, публикувани на страниците на издания, като "New York Times", "New York Magazine", "Newsweek" или "Village Voice" от водещи американски критици (Франк Рич, Джон Саймън, Майкъл Файнголд, Джак Крол), достъпни дори и на български език чрез книгата на Калина Стефанова "Бродуей - хитове и провали" от 1992.

През 2000 година българските "уебъристи" започнаха много силно с "Йосиф". През 2001-ва "Иисус Христос Суперзвезда" придоби истинска жанрова физиономия едва с включването на рокзвезди в централните роли. Третата реализация от 2005-та с "Евита" отново поставя някои въпросителни.
Режисьорът обяви официално "Евита" за рок-мюзикъл. За разлика от него авторите - Уебър и Райс - скромно наричат творбата си "опера" със съвременна поп-стилистика. (Справка - официалният Интернет-сайт на Really Useful Group). При наличието на чистата рок-форма, която театърът вече представи със "Суперзвезда", ми се струва странно изхвърлянето с подобни жанрови определения. Още повече - и преди, и след нея основният и най-характерен признак на музикалния стил "Уебър" е неговата еклектичност.
Организирано и прецизно, без претенции за чиста рок-стилистика, диригентът Игор Богданов и хормайсторът Людмил Горчев постигат разнообразието от поп-жанрове в партитурата на "Евита" от музикантска гледна точка. Всички изпяват почти всичко (с много малки изключения - като терцета "Another Suitcase in Another Hall"). Няма го характерния за предишната постановка стилистичен разнобой между оркестъра и рок-бандата в трапа. Затова пък спектакълът е озвучен с типична за мега-рок-продукция на открито агресия на звука, която на места принуждава солистите да се надвикват. Озвучаването все още е далеч от театралното, въпреки хвърлените средства за нова апаратура.
Добре е все пак, че екипът най-после е стигнал до извода, че популярните уебърови пиеси, чиито хитове звучат в ефира от десетилетия, трябва да се изпълняват в оригинал. Неубедителните преводи на "Суперзвезда" и особено на "Йосиф" днес са заменени от система за субтитри - модерна придобивка за театъра, а трудът на езиковия консултант Харалампи Аничкин не е отишъл напразно, особено при някои от солистите.
А тъй като солистите са центърът на една постановка - няколко думи за тях. Нормалната световна практика в жанра предполага подбор на един актьорски състав за подобни пиеси. Далеч съм от мисълта, че в ДМТ "Ст. Македонски" биха достигнали легендарните осем спектакъла на седмица с един и същ състав - нещо абсолютно нормално за всеки бродуейски театър. Но да се предлагат на публиката цели два ансамбъла при положение, че българската "Евита" ще се играе най-много два пъти седмично, изглежда като абсолютно разточителство на кадри, в случая - и ненужно. Гледах генералната репетиция на 2 март с първия състав и втората премиера - на 5 март.
Най-приятната изненада от първата вечер - Марчо Апостолов в ролята на Че. Незаслужено обявен за вечния лирик и субрет на театъра, този талантлив актьор явно тръгва към образа с огромна амбиция да покаже, че може и друго - и го постига. Освен това английският му е най-добър. Людмила Козарева - Евита, е още като че ли несигурна в ролята. Тя се лута между Мадоната-Ева от началото и финала и някаква долнопробна "актриса" по средата, а сцените, в които трябва да е народен трибун, остават най-неубедителни. За сметка на това вокалната й изява е много добра. Глас с богата природа, но важното в случая е, че не се опитва да копира известни записи на отделни песни, а изгражда индивидуална музикална партия. За актьорската й игра никак не й помага партньорът й в ролята на Хуан Перон - Николай Петров. Още по-безпомощен е Кирил Бояджиев като Магалди. И ако първият състав на "Евита" като цяло бе по-скоро разочароващ (на генералната репетиция), то на 5 март гледах съвсем друг спектакъл. Александър Мутафчийски бледнее в сравнение с експресивния Марчо Апостолов в ролята на Че, затова пък е избрал друг подход - невинен, некорумпиран герой, който ще се разочарова от идеалите си. Деница Шопова - Ева - просто силна актриса! Отлично даваща си сметка за гласовите си възможности, тя е изработила партията в най-подробни детайли и няма нито един вокален срив. Вярно е, че малко в повече имитира Джули Ковингтън в "Don't Cry For Me Argentina", но това май е единственият й недостатък. Има и още един (за който изпълнителката няма никаква вина) - меко казано, несполучливият костюм на Ева в първо действие.
Предизвикателната рокля с презрамки в червено, с бляскави нишки и демонстративен разрез отпред, е избрана като че ли нарочно, за да подчертае всички несъвършенства във фигурите (дори на толкова красива жена, каквато е Людмила Козарева). Партньора на Деница Шопова в ролята на Магалди - Румен Григоров - съм запомнила като великолепен цар Ирод отпреди четири години. В "Евита" той отново е убедителен вокално и актьорски. Всъщност, едва на втората премиера точно от Румен Григоров разбрах що за човек е Магалди: съблазнява и после захвърля Ева в големия град, а след десет години проявява завист и злоба към успеха й... Въобще - стана ми ясно за какво става дума в случая "Магалди", докато - ако не познавах пиесата и не бях гледала филма от 1996-та - след спектакъла на първия състав изобщо нямаше да разбера. Доста по-убедителен е и Свилен Тонев в ролята на Хуан Перон.
Всеки е чувал нещо за диктатора Перон. А ако не, трябва да отбележа, че това съвсем не е бил застаряващ, дебел и нисък чичко, прелъстен от долната кариеристка Ева. Хуан Перон е изключително харизматична личност от средата на миналия век. Макар и доста по-възрастен от първата си съпруга, той е имал много привлекателна външност и атлетична фигура (бил е запален скиор) и Ева наистина се е влюбила в него. Историята свидетелства за много силно еротично привличане между двамата, прераснало в бурна любов. Деница Шопова и Свилен Тонев го правят убедително от началото до края, макар да не са бленувана холивудска двойка, докато Людмила Козарева трудно може да постигне нещо подобно в компанията на Николай Петров.
Няколко думи за сценичното решение. Мек декор с интермедийни завеси, неутрална екстериорна среда със силуети на мегаполис на рунд-хоризонта. Много пестеливи мебели, които маркират интериор само на две-три места (тоест, действието се развива почти изцяло на площада?). Една много силна метафора - леглото на Евита и Перон, което се обръща и става трибуна. И още едно красиво решение - Ева като Мадона в бившата правителствена ложа - в началото и края на спектакъла. Малко сладникава рамка, но напълно отговаря на стила "Уебър".
Прословутата "японска пътека" в салона не е нововъведение дори в ДМТ "Ст. Македонски", но в този спектакъл като че ли служи за всичко и всички. Кой ли не влезе и не излезе по пътеката, кой ли не се развихри над главите на бедните зрители. Освен пътеката, разиграни са и балконът, и ложите в зрителната зала; само че не е ясно защо, докато залата играе, сцената е или празна, или някой там кротко седи на столче... Едно от най-спорните, според мен, решения е конфликтът на Евита с аристокрацията (хора). Ева е по средата на пътеката, хорът - на балкона. Двете страни воюват буквално през публиката, като една част от зрителите - първите няколко реда - остават зад гърба на героинята (вероятно те са плебеите), а останалите някак естествено се свързват с хора на балкона - и сигурно се идентифицират с аристокрацията и висшите военни. Така зрителната зала се превръща в своеобразно "бойно поле", в което първите редове са "бедни и добри", а последните - "богати и лоши". Генералният конфликт на пиесата е пренесен сред публиката, дори буквално - върху нея. Бих го приела, ако се случваше един-единствен път, както в легендарната софийска постановка на "Цигулар на покрива"...
Костюмите в "Евита" са почти неутрални. Като изключим несполуката с първия костюм на Ева, във второ действие се радваме на по-добър избор. Особено оригинално е сценографското цветово решение, дублиращо националния флаг на Аржентина. Ярките червени акценти на места вероятно са революционни символи. А симпатичните, но бледи дрешки в пастелни цветове на балерините спокойно могат да играят още утре - в "Принцесата на цирка", например.
Не бих си позволила да коментирам лексиката в хореографията, но ако целта е била отначало балетът да играе дивертисментна роля, представяйки несвързани с действието и епохата модерни етюди, то тя е постигната. Вероятно е търсена градация в балетното решение, която настъпва във второ действие, в номера "And the Money Kept Rolling In (and Out)" със стриптийза на Че. Заедно със следващия валс на Ева и Че хореографията се превръща в част от действието.
Програмата на спектакъла, като изключим доста неграмотно изложеното съдържание на мюзикъла, съдържа известна информация... В един случай обаче некоректна: първата българка, приета и завършила ЛАБАН ЦЕНТЪР в Лондон, е Мила Искренова.
И така - в София играят "Евита"! Би било чудесно, ако някой ден я видим с идеалния за нашите условия състав: Марчо Апостолов - Че, Румен Григоров - Магалди, Свилен Тонев - Перон, Людмила Козарева - Ева (с още размисъл и работа върху театралната страна на ролята) и Деница Шопова - Ева (но с друг костюм в първо действие!). Както вървят нещата, би трябвало следващият постановъчен опус на "уебъристите" в България да са прословутите и легендарни "Cats", защото именно те са следващият по хронология триумфален успех на Андрю Лойд Уебър по световните сцени. Но дълбоко се съмнявам... Възможно е по-скоро от Really Useful Group милостиво да се съгласят да ни продадат срещу космическа за нашите стандарти сума правата за "Song and Dance" или "Aspects of Love"... Би било любопитно, но - за кого?
Нужен ли ни е още един Уебър? От 21 юни 1978, когато е световната премиера на "Евита", списъкът с наградите на този доста успешен съвместен опус на Уебър и Райс е огромен. Но всичките - между 1978 и 1980 година. Не казвам, че в следващото десетилетие "Евита" не е играна из целия свят, но в момента е месец март на 2005-та... И за изкушения в жанра на мюзикъла меломан или театрал ранните опуси на сър Уебър са нещо като неделно следобедно парти с чай и кейк при старата леля. А в последните около 30 години на Бродуей се случиха още толкова любопитни неща. Например - творбите на другия творчески екип на Камерън Макинтош - Шьонберг и Бублил, с хитове като "Les Miz", "Miss Saigon" и "Martin Guerre", да не говорим за триумфални съвременни корпоративни мюзикъли, като "Hairspray", "Lion King" или "Beauty and the Beast". Но те са абсолютно недостъпни и невъзможни за пренасяне у нас.
Жалко е обаче, че в България никой не е и чувал за вечно търсещия новатор Стивън Сондхайм - една от най-представителните личности за Бродуей в последните 35 години. Също толкова неизвестен е и Стивън Шварц - авторът на "Godspell" (американския конкурент на "Суперзвезда", който излиза на сцена няколко месеца преди британския си събрат и до днес за Америка остава еталон в жанра!). А съвсем наскоро - през есента на 2003 - Шварц триумфира на Бродуей с най-новия си мюзикъл "Wicked" (или "Зла") - съвременна препратка към класиката "Магьосника от Оз". До единствения ни професионален музикален театър явно не е достигнала информация и за новите бродуейски легенди: рок-мюзикъла "Rent" на Джонатан Ларсон от 1996 или "Ragtime" на Стивън Флаърти от 1998, както и за най-новите европейски образци - "Notre Dame de Paris" на Кочанте и Пламондон или "Romeo and Juliet" на Пресгурвич...
Много ми се иска, а предполагам - не само на мен, родната сцена да ни изненада и с нещо друго от последните 30 години на световния мюзикъл. Нещо, което не е Уебър...

Цветана Тончева