Социализмът е съдбата
на човечеството
- Обмисляйки с коя ваша книга да започнем представянето ви на българската публика, избрахме "Краят на модерността"1 с мотива, че в нея е образцово представен характерният (и уникален в интерпретативен план) ваш афинитет към Ницше и Хайдегер, както и към учителя ви Гадамер. Смятате ли, че това е добър избор за едно въведение към вашия специфичен тип постмодерна нагласа, наречена "позитивен нихилизъм" и "слабо мислене"2, или тази публикация ви изглежда в известна степен "позакъсняла", ако се има предвид вашият неотдавнашен, личен и теоретичен, "обрат" към християнството? И, казано по-общо, съгласен ли сте да бъдете наричан "постмодерен философ" или по-скоро се смятате за философ, който рефлектира над "постмодерността" (ако приемете за уместно подобно разграничаване от моя страна)?
- Удовлетворява ме квалификацията 'постмодерен философ'. Не само поради плуралистичните импликации на този термин, но най-вече поради онова виждане за философията на историята, което той включва. Моята позиция не е просто позиция на утвърждаването, че съществуват много "истини" или че не съществува истина и прочее - тип релативизъм, който е възможен единствено като гледище 'отникъде', т.е. от никоя специфична, индивидуална гледна точка (каквато е всяка гледна точка), гледище, на каквото е способен само Бог. И което си остава все така една метафизична нагласа - нагласа, опровергана от антискептическия аргумент (ако твърдите, че няма истина, то вие всъщност твърдите, че изказвате една истина ... и т.н.). Постмодерното означава, че аз (ние) не претендирам(е), че херменевтиката или плурализмът, или каквото и да било друго, са носители на някаква окончателна истина, а просто, че ги смятам(е) за начин да се отговори, да се откликне на едно историческо "Geschick" [съдба, орис], на едно послание, на едно наследство. Или на една ситуация, по отношение на която преценяваме, че плурализмът на постмодерната философия е най-разумната, обоснована реакция. А що се отнася до християнството: не виждам неконсистентност между моето "слабо мислене" и християнската вяра, при условие, че човек възприема християнското послание (изоставянето от Бог на неговата трансцендентност и превръщането му в един от нас, в човек, т.е. кенозиса) заедно с всички (не)догматични импликации на тази интерпретация, например разлагането на всякакви метафизични импликации на християнската вяра, като да речем тезата за някакви "природни" закони, върху които църквата основава своята авторитарна дисциплина и претенциите си да доминира и над гражданските закони - с намесите си в проблемите около приемливостта на развода, на аборта, около статуса на човешкия ембрион и прочее... Постмодернизмът (а именно плурализмът, милосърдието вместо 'истината', отслабването на всякакъв авторитаризъм) е самият смисъл на християнството днес.
- Казвате, че позитивният, оптимистичен нихилизъм е нашият единствен шанс, единственият шанс за съвременното мислене. Дали днес, почти 20 години след първото публикуване на "Краят на модерността", продължавате да смятате, че така възниква "една различна възможност за съществуването на човека"? Има ли някакви политически импликации или може би дори строги политически последици от тази позиция? И какви са политическите преимущества на "слабото мислене" (нима нашият свят не е все така - както винаги - ръководен от "силно мислене")? Какви са политическите измерения на вашия тип херменевтика, макар вие самият фактически да не сте политически теоретик?
- Често съм укоряван заради привидната "негативност" на слабото мислене с упреци от рода на това, как е възможно да си представим и замислим една "слаба" политическа програма и прочее. Но на мен ми се струва, че задачата на политиката е точно да редуцира, да намалява, и то с всички средства, насилието, върху което се основава животът, насилие, което включва например самата борба за оцеляване. По самото си начало, по принцип, човешката история и човешкото съществуване са несвободност, не-свободно събитие: не ние решаваме дали да бъдем родени, а и не избираме обществото си - когато идваме на бял свят, то винаги е вече налице. Не съществува някакъв изначален ред, 'отпреди-греха', който да трябва да бъде възстановен; единственото, което съществува, е свободата да бъде установяван някакъв ред и единственият морал, който аз мога да си представя, се състои в това, да уважавам моите събратя човешки същества, така, сякаш те, това съм аз самият (впрочем милосърдието в християнското послание в случая е същото, каквото е Кантовият категоричен императив). Демокрация може да бъде осъществена единствено на тази основа. А и какво да кажем за явления като мизерията, глада, за социалната защита, за човешките права и т.н. - в крайна сметка всички те са свързани с базовия избор да се редуцира насилието, т.е. да се създаде възможност за свобода, избор, консенсус и т.н.
- От какъв тип би била една философия, която би отговаряла на призива за "преодоляване на метафизиката"? Дали това би било някакъв вид етика или някакъв вид естетика? Би ли трябвало (и би ли могло) тя да бъде политически "преведена" (сещам се за излязлата преди два месеца в САЩ ваша книга "Нихилизъм и еманципация")?
- Някаква част от отговора на този въпрос се съдържа във вече казаното от мен по-горе. Впрочем редуцирането на насилието означава също така редуциране на социалната дисциплина до нейното необходимо съдържание. Сещам се за онова, което проповядва Херберт Маркузе, твърдейки, че в нашите общества вече не е нужна репресия. Постигането на господство над природата, защитата срещу опасностите, на които тя излага човешкия живот, наистина изискват строга социална дисциплина; но в много отношения и смисли такава строга социална дисциплина вече не е необходима в общество, в което толкова много технически средства ни помагат да направим живота по-лесен и по-удобен. В известен смисъл би могло да се каже, че този момент, в който прекалено многото "допълнителна репресия" се оказва ненужна, е моментът, който Маркс си е представял като преход от предисторията към (човешката) история. Човешката история ще се характеризира с интензифициране на естетическите аспекти като противопоставени на икономическите аспекти. В голяма част от икономиката днес вече са налице знаци за факта, че например дарението 'работи' по-добре, отколкото експлоатирането: американските банки, които са отпуснали огромни кредити на неразвитите страни, разбират, че е невъзможно да изискват плащането на тези дългове и че единственото, за което могат да настояват, е да се обслужват плащанията по лихвите на тези дългове, с цел способност за бъдещи кредити... Не искам, а и технически, формално не мога да разсъждавам над това, как би се развила подобна "пост-икономика"; единственото нещо, относно което съм напълно сигурен, е, че не можем да продължим да произвеждаме материални блага и да изчерпваме материалните ресурси; по-скоро на мястото на обществото на стоковото производство трябва да се опитаме да си представяме едно общество на личните услуги и обвързаност, общество на заедността [conviviality].
- Какво имате предвид, когато казвате "моето нихилистично възвръщане към християнството" (имам предвид някои ваши книги, например "Вярвам, че вярвам", станала по-известна с името на англоезичния си превод - "Вяра", и "След християнството")? Що за философия би била онази, която би "включвала", обемала в себе си религията? Дали, следвайки вашите теоретични принципи, бихте нарекли "секуларизация" онзи протичащ в момента процес, който някои други мислители (като например Питър Бъргър) наричат "десекуларизация"3? И бихте ли се съгласили с прословутите думи, произнесени от (атеиста) Хайдегер: "След Ницше философията не може да предложи нито помощ, нито надежда за бъдещето на човека. Единственото, което ни остава, е да се появи Бог. Само Бог може да ни спаси сега"4?
- Макар че не претендирам да "коригирам" Хайдегер, бих се осмелил да допълня и доразвия неговата мисъл. А и освен това Хайдегер, разбира се, е исторически ситуиран мислител. Искам да кажа, че днес живеем в свят, в който смисълът на християнството може да се появи в нова светлина точно защото философията е изоставила - много по-дълбоко, отколкото по времето на Хайдегер - метафизичната вяра в някакви абсолютни истини. Случило се е едно историческо събитие: освобождаването на колониалните страни от европейско господство е направило невъзможно да се вярва в единството на "човешкия" разум, който впрочем се е отъждествявал със Западния разум... А и освен това християнските църкви трябва да признаят - въз основа на същия този феномен на освобождаване на "другите" култури, - че спасението е свързано с и зависи не от възприемането на техните специфични теологични догми, а от своего рода "отслабено" християнство, основаващо се по-скоро на милосърдието, отколкото на "истината". Може би Хайдегер е бил прав относно философията и Бог. Но ние можем и трябва да мислим, че Бог не остава далече завинаги...
- Доколкото знам, вие сте единственият философ, който достига до "демократични" заключения, тръгвайки от Ницше и Хайдегер (дори в една ваша статия, парадоксално противоположно на почти всички интерпретации на Хайдегер, го наричате "философ на демокрацията"). Дали това просто следва от убедеността ви, че 'всичко зависи от интерпретацията' (или може би от умелостта на човек да упражнява "изкуството на интерпретацията")?
- Всъщност аз вярвам, че Ницше и Хайдегер са най-надеждното основание за едно демократично виждане за обществото. Що се отнася до Ницше, предлагам да освободим неговата идея за Uebermensch, свръхчовека, от нейната "реакционна" привидност: онова, което сме призвани да осъществим в бъдеще, е едно общество, изцяло състоящо се от Uebermenschen, свръхчовеци. За да съществува Uebermensch, не е необходимо той да има роби и прислужници: за Uebermensch е дори невъзможно да бъде господар на някого другиго - в подобен случай той все така би страдал от онези "окови на болестта", за които говори Ницше на страниците на "Човешко, твърде човешко"; един господар винаги се бори да доминира, а следователно трябва да защитава себе си и пр. Разбира се, Ницше не проповядва демокрация, но вдъхновението, което черпим от неговите текстове, се движи (или би трябвало да се движи) по този път. Някой би попитал, защо да не се потърсят други философски, по-здрави и сигурни, референции за демокрацията? Много просто - защото демокрацията се нуждае от неметафизично основание, от нихилистична база. Ако демокрацията се отстоява, поддържа въз основа на някаква "същност", много скоро тази същност ще се превърне във вериги за свободния избор на гражданите: пак ще ви припомня като пример начинa, по който американското президентство използва идеята за "естественото право" на демокрация, която налага с оръжие; или пък случая с католическата църква, когато тя претендира за (естественото) право законово, правно да задължи хората да следват нейната етика, етиката на църквата. И всичко това - на базата на факта, че съществува някаква човешка природа, която, разбира се, изисква демокрация, но чрез самото това я ограничава и всъщност заличава, изпразва от съдържание.
- В издадената на български език ваша книга казвате, че е изключително важно да се определи къде сме разположени ("в" модерността, края на модерността, постмодерността...). Дали подобен род определяне е все още важен, ако наистина на нас ни се налага да живеем и да мислим "постисторически"? И ако да, то къде преминава граничната линия между все още модерните и вече постмодерните общества? Кой е критерият за подобно разграничение? Как би трябвало да оценим или къде да "подредим" постсоциалистическите общества? И какво имате предвид, когато казвате в един ваш текст, че "социализмът е съдбата на човечеството"?
- Различието между модерни и постмодерни общества може да бъде видяно в повече или по-малко плуралистичната им структура. Модерността "по същество" (idealtypisch, ако искаме да използваме речника на Вебер) се е характеризирала от идеята, че съществува един обективно по-добър начин да се организира социалният живот: така наречените от Лиотар "метаразкази" са именно тези философско-научни планове за обществото. Постмодернизмът е парадоксална идея също така и преди всичко защото претендира, че е философия на историята, чието съдържание е просто краят на философията на историята; т.е. краят на модерния метаразказ, според който човек трябва да бъде модерен ("il faut etre absolument moderne"5: Рембо го е казал, нали?). Така че, когато казвам, че социализмът е съдбата на човечеството, под 'социализъм' аз имам предвид чисто и просто идеала за едно неметафизично общество; едно общество, в което всичко е оставено на свободно договаряне от страна на участващите в него индивиди: никакво естествено право, никаква метафизична същност. Едно общество, основано върху идеите от De hominis dignitate на Пико делла Мирандола (1492), където същността на човека се схваща като състояща се от липса на същност, от потребност всеки да я създава сам за себе си... Разбира се, това също е своего рода метаразказ, но неговото съдържание е единствено разрушаване, разлагане на (авторитета на) метаразказите...
- Продължавате ли да смятате (както казвате в една ваша статия от преди около година), че европейската културна идентичност би могла да бъде очертана, откроена, основно в опозиция на американската? И какво бъдеще виждате за един свят, който очевидно все по-трудно понася Западната хегемония?
- Мисля, дори още по-убедено, отколкото преди година, че "призванието" на Европа е да представя един различен Weltanschauung6 и начин на живот; не непременно неприятел на Америка, но със сигурност нейна алтернатива. Съединените щати са наследили много аспекти на европейската традиция, но почти изключително онези, които понастоящем се оказват най-агресивни: индивидуализмът, религиозният фанатизъм (който се е развил в борбата срещу репресията на държавите: спомнете си първите английски заселници, пуританите и пр.; можете ли да си представите нещо подобно на общностите на амишите в някой район на Европа?), вяра във връзката между икономически успех и лично спасение... Разбира се, ако Западът наистина се характеризира чрез тези духовни нагласи, то той е осъден или на безкрайната война, за която говореше преди време Буш, или на изчезване изпод ударите на другите култури, разбунтували се срещу нашата (или тази на САЩ) хегемония. Единствената възможност за бъдещо мирно развитие на Запада зависи от неговата способност да редуцира агресивната си нагласа спрямо природата (проблемът за изразходването на ресурсите на планетата), спрямо другите народи и спрямо собственото си общество (само един, но чудесен пример за това е начинът, по който войната срещу тероризма води до все по-нарастващи ограничения върху гражданските свободи в САЩ и в "демократичния" свят).

Въпросите зададе Антоанета Колева


Антоанета Колева е директор на Издателска къща "Критика и Хуманизъм".
Разговор с
професор Джани Ватимо


1 Дж. Ватимо, "Краят на модерността: нихилизъм и херменевтика в постмодерната култура", С., 2004, Изд. къща "КХ".



2 Публикуваната на български език книга е чудесно въведително обяснение на идеите, които стоят зад емблематичните за Ватимо термини "позитивен нихилизъм" и "слабо мислене", както и за споменатото по-нататък характерно за него "естетизиращо" "преодоляване на метафизиката" и за неговата интерпретация на "постисторичността".































































































































































3 Вж. "Десекуларизацията на света", състав. П. Бъргър, С., 2004, Изд. Къща "КХ".




4 Тук думите на Хайдегер са цитирани според бълг. им превод (на Х. Тодоров) в: Хайдегер, "Същности", изд. Гал-ико, С., 1993.












































































































5 Фр. - трябва да бъдеш абсолютно модерен.

























6 Нем. - светоглед.