Именно с такова предчувствие разгледах и сегашната й изложба "Oh My Hero" в галерия "Арт Алея". То се оправда напълно - дотам, че за да подредя мислите, провокирани от видяното, за да ги обуздая да не се стрелкат във всички посоки и да ги "канализирам" по някакъв начин, трябваше да започна отдалеч.
-----
С наближаването на новото хилядолетие редица теоретици, обзети от апокалиптично настроение, обявиха края на историята, края на историята на изкуството и края на самото изкуство. Един от тях дори определи точно кога и къде е настъпил този край - през 1967 г. на 74-та източна улица в Манхатън, Ню Йорк, където Анди Уорхол представя в галерия своите кутии "Брило". Съвсем същите кутии могат да се видят в склада на всеки магазин, казва теоретикът. И понеже няма видим признак, по който да отличим изкуството от не-изкуството, това според него бележи края на изкуството. Тази позиция е оборима по няколко линии, но аз бих изтъкнала две: намерението на художника и контекста на галерията. Защото това, което прави Анди Уорхол през 1967, Марсел Дюшан е направил 50 години по-рано, когато представя своите реди-мейд обекти (велосипедното колело, закачалката за бутилки, писоара и пр.) в музейна среда, превръщайки ги по този начин в произведения на изкуството. Тоест вече близо век художниците периодично пренасят части от действителността в галерийна среда, предизвиквайки ни да ги разгледаме от друг ъгъл и да открием в тях неподозирани преди художествени качества.
На пръв поглед това прави и Аделина Попнеделева с изложбата си "Oh My Hero". Показва ни света на шоу бизнеса такъв, какъвто неизбежно го познаваме - искаме или не искаме, той е навсякъде около нас, натрапва ни се и от медиите, и по улиците... Представен в галерия, той се преобразява: стриптийз спектакълът се превръща в пърформанс, автентичният видеозапис става видеоарт, рекламните лица на звездите, пренесени в живопис, се превръщат в портрети. И точно тук става ясно, че намерението на Аделина Попнеделева далеч не е само да ни покаже част от действителността. Доколкото разбирам, целта е да вникнем в механизмите на тази действителност. Поне при мен художничката със сигурност успя.
Пред лицата на шоу звездите се замислих за свойството на живописта да придава историческа стойност и тежест на представените обекти. Публичното лице, видяно по телевизията, съблазнителният образ от страницата на списание, рекламният фотос, мярнат на улицата - всички те са мимолетни, животът им е кратък - до следващото шоу. Същите тези образи, просто прерисувани, пренесени съвсем дословно в живопис, придобиват трайност, едва ли не вечност, превръщат се в портрети. Всъщност тук художничката само използва живописта - не само технически, но и за да задвижи механизъм, закодиран във всеки от нас още в детска възраст. Тоест от момента, когато са ни завели организирано от училище в НХГ например и са ни посочили картините като изкуство с главно "И". И по-нататък, когато сме опознавали историята и великите личности от древността до голяма степен чрез образите им, запазени в изобразителното изкуство. Реагираме страхопочтително на живописта, убедени сме, че нейният ореол обгръща и откроява само достойните фигури в даден исторически период. Поне аз реагирах така, изправена пред лицата на шоу звездите в изложбата. И както пред всеки класически портрет, започнах да търся онези основни черти и особени качества, които са предизвикали създаването им. Давайки си сметка същевременно, че става дума не за индивидуалности с особени качества, не за публични фигури с историческа мисия, а за шоу звезди, които по силата на обстоятелствата са "героите на нашето време".
Шоу звездите притежават специфична двойствена сексуалност - това е класическа постановка. Те трябва да привличат неудържимо публиката от противоположния пол, а у представителите на собствения си пол да предизвикат идентификация със себе си. Към тази класическа постановка се придържа например Слави Трифонов. Проблемът обаче е, че шоу звездата трябва да притежава и своя сценична индивидуалност - нещо особено и достатъчно ярко, с което публиката да го отличава от останалите. Затова Слави Трифонов добавя към подчертаното си мъжкарство не по-малко подчертана българщина, облечена като патриотизъм. При Евгени Минчев ситуацията е по-сложна: в публичния си образ той балансира между определението "светски лъв" и хомосексуалността - ясно е, че този баланс е изключително труден за поддържане. В момента, в който гей страната в образа натежи прекалено в публичното пространство, налага се извършването на нещо "лъвско", тоест хетеросексуално, за да се възстанови равновесието и в крайна сметка целостта на имиджа.
При поп-фолк звездите нюансите са като че ли по-отчетливи. Когато модата на двойката "мутра и мутреса" започна да отшумява, мъжете в този шоу бизнес позагубиха борческия си вид и се втурнаха да търсят нова публична индивидуалност. Азис безспорно стигна най-далеч в това отношение. Месеци наред го гледах как говори по всички телевизии и чак в края на миналата година го чух да пее (благодарение, впрочем, на Аделина Попнеделева, която вследствие на артистичните си интереси за мен вече е безспорен специалист в областта на поп-фолка). Тоест при Азис самият му образ е шоуто, а това, че пее, е просто детайл от него.
Има и други подходи: например господинът, популярен с песента "Елате, пиленца, при батко" (чието име не знам, а и не съм сигурна, че искам да науча), определено се е насочил към ретро стилистиката. "Пиленца" и "батко" вече са в духа на старите градски песни, а и самият вид на този изпълнител предполага всеки момент да запее и "Аз съм Гошо, хубавеца..." - той очевидно цели да привлече по-възрастната публика. Разширяването на публиката е постоянна и заветна цел в шоу бизнеса, за което ми напомни Мишо Шамара. А също и за съчетанията на поп-фолка с рапа, които с огромно любопитство гледах и слушах на видео в един провинциален автобус... И т.н., и т.н.
Не бях се замисляла за друга рекламна вълна в шоу бизнеса, докато не я видях в "живописта" на Аделина Попнеделева - демонстрацията на мъжка красота по типично женски начин: с разголена мускулеста гръд и нежно премрежен поглед на полуневинна блондинка, с прелъстителен бицепс и кокетно подпряна брадичка или пък мъжът-вамп, сигурен в неустоимостта на агресивната си сексуалност. Дали и тук не действа закодиран във всеки от нас (включително и у въпросните танцьори и стриптизьори) механизъм, възпитан колкото от класическите Венери, Данаи, Сузани в бани и прочие, толкова и от сп. "Плейбой" например. Тоест че съблазняването е запазена марка на жените и че в света на шоу бизнеса това налага ако не хомо-, то поне бисексуалност на мъжкия образ...
Краткият стриптийз-спектакъл на откриването потвърди тези съмнения и породи нови, включително в "лингвистичен" план. Защото, представен в галерия и в контекста на изложба, той вече се гледа като пърформанс - като визуално изкуство, разпространено и утвърдено от 1970-те години насам. Но "пърформанс" на английски е представление, използва се предимно в сферата на театъра. А в клубовете, в които обикновено танцува Макс, това си е чисто и просто шоу. Да не говорим, че стриптизьорът, оказал се пърформър, бе смутен поне толкова от контекста, колкото и публиката от самия него...
Честно казано, досега не съм обръщала особено внимание на всички тези шоу звезди и рекламни образи. Нито на резултата от тяхното присъствие в публичното пространство - Ицо, чието житейско кредо, представено във видеото "Fresh", проследих с особеното чувство на страховито удоволствие. Защото младежът е съвсем автентичен и съвсем откровен, докато демонстрира марковите си дрехи, телефон, кола и приятелка ("защото ако не е красива, няма да се качи в колата", но той много я обича - приятелката всъщност, но явно и колата); докато сипе откровения като "Аз се занимавам с далавери и искам все така да си живея... Студент съм, но то е за да не ходя в казармата..."; докато показва ланеца си ("класическо бобено зърно, модел 94-та - 95-та... евъргрийн в ланците... гривна не бих си сложил, освен ако не е някоя по-дебела, но още един ланец бих си сложил - мисля, че с два ланеца ще съм по-красив...") и т.н. Всеки зрител, докато гледа това видео, изпитва постоянно колебание на заден план, така да се каже - дали е режисирано или не. Ту решава, че е - поради абсолютната експлицитност на репликите, ту решава, че не е - заради видимо искрената убеденост, с която те се изричат. Въпросът така и остава висящ. И няма как да не е такъв, защото намеса от страна на художничката няма, но никой не може да каже дали самият Ицо не играе себе си, дали той не гради собствен публичен образ (по изобилните образци от последните 15 години), в който вече вярва безусловно.
Аз също му вярвам. Както и на цялата изложба, превърнала за мен един ефимерен свят в конкретна исторически обусловена и художествено потвърдена реалност. И именно тук стигнах до следния парадоксален извод: ако според едно старо определение изкуството е отражение на действителността, то днес, струва ми се, изкуството все повече се превръща в доказателство за съществуването на действителността.
Диана Попова