Гогол в Америка
Преди известно време, докато все още се подвизавах в малък колеж в малък град в малък американски щат, харесвах едно момиче, индийка. Запознахме се в традиционната студентска атмосфера, на купон, пропит от непоносимата миризма на бира, в която мозъкът се разтваря бързо и ефективно като ефервесцентна таблетка. Набрал достатъчно количество алкохолна смелост, реших да я заговоря. "Здравей, казвам се Димитър." Тя ме погледна изпитателно, сякаш преценяваше доколко името на гръцката богиня на плодородието отива на американец, за какъвто навярно ме смяташе, след което протегна небрежно ръка и прошепна: "Приятно ми е, Наташа." Не съм глупак и не обичам да се шегуват с мен, особено когато става дума за личните имена, затова в първия момент се поколебах дали да не й обърна гръб и да си тръгна. Очаквах всичко друго от нея, Кама или може би Сутра, но определено не бях подготвен за име с дъх на безкрайна снежна степ, шейна със звънчета, кожени шуби и закръглени червеникави бузки. Наташа, Наташа, индийка, пък съвсем наша! Явно усетила объркването ми, тя реши да не ме мъчи повече и да разсее лингвистичната мъгла. "Родителите ми са марксисти", каза тя и с това темата приключи.
Ето защо никак не се учудих, когато разтворих "Името", новия роман на американската писателка от индийски произход Джумпа Лахири, и открих, че главният герой е кръстен Гогол. Точно така. Като същия онзи Николай Василиевич от портретите с вчесана на път гарванова коса, рехави мустачки, леко фанатичен поглед и, разбира се, нос с фантастични размери. Нашият Гогол обаче не е руснак с украински акцент, а, подобно авторката си, американец с чиста индийска кръв във вените. Явно индийците си падат по руските имена. Но всичко по реда си.
Гогол Гангули е син на Ашок и Ашима Гангули, бенгалски емигранти, които в края на шейсетте се заселват в Бостън, на източното крайбрежие на САЩ, с надежда - вечната надежда - за по-добър живот. Мечтата им се сбъдва, донякъде: Ашок става университетски преподавател по инженерни науки със задоволителна заплата; Ашима, макар и значително по-трудно, постепенно успява да се адаптира към всекидневието в новата си родина. Когато се ражда първото им дете, те все още чакат по стар бенгалски обичай писмо от бабата на Ашима, което да разкрие името на бебето. Но индийските пощи са прекалено бавни (писмото никога не пристига), а американските закони - прекалено строги, и в крайна сметка семейство Гангули са принудени да изберат сами името на сина си. Тук започва и одисеята на момчето Гогол.
Защо Гогол? Защо не Нараян или Ананд или поне Киплинг? За да отговори на този върпос, Лахири неусетно ни отвежда назад във времето, в Индия, до едно съдбовно пътешествие с влак. Младият, все още неженен Ашок решава да навести дядо си, пенсиониран професор по европейска литература от университета в Калкута и страстен любител на руския XIX век: "Изчети всички руснаци, а после ги препрочитай - повтаряше дядо му. - Те няма да те измамят." Дядовият съвет се оказва животоспасяващ: залисан в повестите на Гогол, Ашок единствен оцелява в купето, когато през нощта влакът дерайлира. Години по-късно, в родилния дом в Америка, примирен със загубата на кръщелното писмо, Ашок не се колебае дълго: "Здрасти, Гогол - прошепва, приведен над сериозното личице на сина си, над здраво повитото му телце. - Гогол - повтаря доволно. Детето извръща глава, поглежда като втрещено и се прозява."
Оттук нататък Гогол младши расте пред очите на читателя с по една глава във всяка следваща глава на романа: начално училище, гимназия, университет, работа, женитба. Макар родителите му да правят отчаяни опити да запазят индийските си корени и начин на живот, доколкото това е възможно, разбира се, Гогол всячески се стреми да се отдели от етническата си среда и да се претопи в американския тигел. Когато семейството решава да замине на гости при роднините в Индия, той изпада в депресия, "ужасява го мисълта да изкара осем месеца без своята стая, без плочите и грамофона, без приятели". Вече пълнолетен, Гогол прави и окончателния американски жест - сменя името си. Новият стар главен герой следва архитектура, хваща си американски гаджета, живее в космополитния Ню Йорк, хапва хамбургери, докато един ден... но нека не засищаме глада на бъдещия читател.
"Името" (буквалният превод на заглавието всъщност е "Съименникът" или, по народному, "Адашът") е втората книга на Джумпа Лахири и първият й роман. През 2000-та тя дебютира със сборника разкази "Тълкувател на болести" (бел. ред. - някои от тях са публикувани в сп. "Съвременник" и "Литературен вестник"), който впечатли мнозина със затрогващи сюжети и майсторска проза и съвсем заслужено донесе наградата "Пулицър" на тогавашната, съвсем млада тридесет и три годишна авторка. В новата си творба тя се връща още веднъж към прекрасния си разказвачески стил и своите любими теми: раздвоената, гранична идентичност на заселилите се в САЩ индийски емигранти, желанието им, от една страна, да се асимилират в американското общество, да станат част от забързания, модерен метрополис и, от друга, неутешимата носталгия по родината и безвъзвратно загубеното минало. Г-жа Лахири, смятам, е намерила идеалния повествователен подход, чрез който да пресъздаде точно и ясно този мъчителен конфликт. Въпреки че действието на романа се развива основно в сегашно време, всеки предмет, всеки жест неизменно навява спомен за друг, отдавна изгубен свят и кара героите да се потапят в неспирни реминисценции. Като махалото на стар стенен часовник, те се люшкат между тук и там, сега и тогава.
Върху точката на пулса й тиктакат американски секунди... Ашима пресмята на пръсти времето в Индия. Връхчето на палеца й отмята всяко стъпало от кафявата стълбица на кокалчетата й, после спира на третото: в Калкута са с девет часа и половина напред, значи вече се стъмва, осем и трийсет е. По това време в кухнята на апартамента на родителите й... вечерята вече е свършила; слугинята разлива чай в парещи чаши и нарежда в подноса бисквити.
Ашима и Ашок, родителите на Гогол, никога не свикват напълно с живота в приемната си родина; за тях Америка остава парадокс - добрата мащеха. Те така и не успяват да се разделят с традиционните си схващания за света, където връзките в семейството, обичаите, социалното разделение на половете и поколенията са от първостепенно значение. За разлика от тях, Гогол приема с отворени обятия американската мечта, идеята, според която общественото отстъпва на личното, и човек е свободен да съчини себе си, "да бъде собствения си баща", както американският романист Ралф Елисън, подобно съименника си Ралф Уалдо Емерсън, би се изразил.
Името, разбира се, е важно. То се превръща в една разгърната алегория на идентичността и в своеобразен тематичен център на книгата. Още в началото Гогол напипва проблема: "Яд го е, че това име е хем абсурдно, хем рядко, че въобще не се свързва с него, че не е нито индийско, нито американско, ами - представете си - руско." Руското тук не се свързва с някаква определена конкретика, а с факта, че то е чуждо и на двете култури, символ на еднаква алиенация и бездомност. Да, Гогол наистина е фатално привлечен от охолния, безгрижен живот на американските си приятели и любовници, но съвсем скоро открива посредственост в разговорите им, лекомислие, взето за удоволствие. Тук е мястото да отбележа, че Джумпа Лахири притежава неимоверно набито око за детайлите от американското всекидневие. В известен смисъл "Името" е не само художествен текст, но и своего рода антропологично и социологично изследване върху живота в Америка през последните тридесет години. Цели параграфи са посветени на описанието на най-обикновени предмети, обзавеждане, архитектура и кулинария (аз лично огладнявах на всеки няколко страници). При повече желание читателят може да си състави дори каталог на американската материална култура, както и карти на Бостън и Ню Йорк. Този избор не е случаен. Вместо да говори директно за своите герои, за чувствата им, Лахири предпочита завоалирания, импресионистичен метод, който само намеква, но никога не казва открито. Ето и един запомнящ се цитат от първата "среща" (в Индия) между Ашок и Ашима, т.е. между Ашима и обувките на Ашок, миг преди тя да влезе в стаята, където той я чака:
Хвърли поглед на пода, където по принцип се събуваха гостите, и до двата чифта чехли чапали зърна мъжки обувки, различни от всичко видяно по улиците, автобусите и трамваите на Калкута, та дори и по витрините на "Бата". Кафяви обувки с черни пети, белезникави връзки и шевове. От двете страни на всяка обувка бяха вдлъбнати дупчици колкото лещени зърна, а по носовете сякаш с игла бе надупчена красива шарка. Погледна отблизо и видя от вътрешната страна изписано името на производителя с почти изтъркани златни букви: еди-кой си и син, пишеше там. Видя размера, осем и половина, и инициалите U.S.A... Ашима не устоя на внезапно обхваналия я порив и пъхна крака в обувките.
Неизсъхналата пот от краката на собственика се смеси с нейната и разтупка сърцето й; досега не бе преживявала нищо по-близко до допир с мъж. Кожата бе намачкана, тежка и все още топла. Видя, че на лявата обувка връзката бе пропуснала една дупка и това недоглеждане я поуспокои.
Ако трябва да я сравним с някой руски писател, то това няма да е Гогол с неговите сюрреалистични гротески, колкото може би с ефирния, леко печален Чехов от късните разкази. Г-жа Лахири не използва нито едно оръжие от постмодерния арсенал на съвременната литература, като, да речем, Салман Рушди, навярно най-нашумелият автор от индийски произход, но затова пък прозата й е стегната, увлекателна и изключително четивна. Преводът на Зорница Христова също е изпипан и доставя удоволствие, макар на места американските реалии (непреводими, за съжаление) неизбежно да се губят.
Ако в "Името" има проблем, то той е от друг, малко по-сериозен характер. Сравнявайки първата й книга "Тълкувател на болести" с втората, може ясно да се види, че Джумпа Лахири е далеч по-голям майстор на разказа, на кратките форми, докато романът е жанр, в който тя не се чувства съвсем у дома си. Последните стотина страници на "Името" се четат като притурка, някак си насила. В желанието си (или може би от чувство за дълг) да обхване колкото е възможно по-дълъг период от живота на главния герой, Лахири губи сюжетната нишка и донякъде размива фокуса на историята. Намесват се други герои, които отнемат от насъбралата се инерция, от идейната цялост на книгата.
Търсенето на етническа идентичност за момент се превръща в търсене на женска идентичност, но феминисткият елемент е недоразвит и затова излишен. И все пак, дори "Тълкувател на болести" по мое лично мнение да е по-добрата от двете книги, "Името" изненадва приятно читателя и усилва желанието да прочете още нещо от тази млада и талантлива американска писателка.

Димитър Кенаров


Димитър Кенаров (1981, София) е завършил Американския колеж, а през 2004 получава бакалавърска степен по американска и руска литература от Middlebury College (САЩ) с работа върху поезията на У.Х.Одън и Йосиф Бродски. Автор на стихосбирката "Пътуване към кухнята" (ИК "Жанет-45").
Джумпа Лахири. Името.
Превод от английски Зорница Христова.
Издателска къща Обсидиан,
София 2004.
317 стр.,
цена 9 лв.