Берлинале 2005
В своята повече от половинвековна история Берлинале винаги е бил натоварен предварително с очаквания както никой друг кинематографичен форум в Европа. Географското положение на голямата европейска метрополия, амбициите на държавата да бъде мост между политически системи, идеологии и култури са били във времето примамка за хиляди професионалисти. Тук наградите "тежат" по особен начин и техният отзвук в гилдията на кинематографистите е наистина сериозен. В много отношения Берлинале с успех е изпълнявал ролята на своеобразен арбитър в утвърждаването на едни или други тенденции в съвременното кино. И не бива да пропускаме, разбира се, неповторимата атмосфера на берлинската зима, която не е в състояние да разколебае киноманите в техния щурм на многобройните зали, където се прожектират филмите на действително необхватната програма на фестивала.
Всичко това е скъпо за всеки, който отблизо следи Берлинале и познава неговите особености. Оттук - и очакванията на всеки за съучастие в голямо кинематографично събитие.
Уви, тази година фестивалът (10 - 20 февруари) не бе в състояние да произведе въпросното събитие. Нещо повече, Берлинале сякаш съумя с голяма доза успех да илюстрира тъжния факт за заника на фестивалната идея. Тази теза вече няколко години се натрапва след поредното издание на големите кинофоруми - посредствени конкурсни програми, спорни решения на журитата, забележим уклон към блясък и показна суета и тъжно малко истински художествени открития. За жалост, тазгодишното издание на Берлинале (петдесет и пето поред) потвърди тази нерадостна тенденция...
Озадачаващо бе кoмплектуването на международното жури: Роланд Емерих (председател, Германия), Ингеборга Дапкунайте (Литва), Бай Линг (Китай), Франка Потенте (Германия), Утер Барендрехт (Холандия), Нино Черути (Италия), Андрей Курков (Украйна). И доста преди Берлинале да започне работа, в пресата се прокраднаха съмнения за степента на неговата компетентност. Само две имена от световна величина, достойни за висшата категория на този кинофорум, блестяха в състава му - при това едното на модния дизайнер Нино Черути... Може би затова във фестивалното всекидневие се набиваше на очи агресивното присъствие на китайката Бай Линг, която със и без повод използваше случая да натрапва на журналисти и публика своите предизвикателни тоалети. Впрочем тя, както и забавните шоу изпълнения на фестивалния директор Дитер Кослик, внасяха някаква игрива нотка в иначе ординерното и твърде унило всекидневие. Един след друг се редяха филмите от конкурсната програма, а жадуваното откритие се отлагаше с натрапчива монотонност. Като скъпоценни бисерчета проблясваха отделни впечатляващи заглавия от паралелните програми (по някаква неписана традиция, създавана през годините, тъкмо в тяхното количествено излишество всеки би могъл да открие своя фаворит), но те идваха по-скоро като капки дъжд след продължителна суша, отколкото като съзнателно разместване на акценти и стойности...
Може би затова фестивалните награди не предизвикаха особено желание за оспорване. Примирени с необичайната сивота на конкурса, журналистите само отбелязаха с удивление причудливите решения и, меко казано, странните формулировки към тях. Решенията на журито само потвърдиха онова, което отдавна бе публична тайна - останалото бе въпрос на сметки, нямащи кой знае колко много допирни точки с особеностите на съвременния кинематографичен процес.
След постоянното подчертаване, че ЮАР е във фокуса на внимание (на практика това означаваше повече филми от тази африканска държава в различните програми на фестивала), точно там отиде и тазгодишната "Златна мечка".
Най-високото отличие за "Кармен от Кайлича" на британеца Марк Дорнфорд-Мей (екранизация по операта на Бизе, преведена на езика на южноафрикански племена и пренесена в днешен Кейптаун) дойде като очакван реверанс на организаторите на Берлинале и амбицията им да извадят на светло една почти непозната на широката публика и на специалистите национална кинематография с несъмнен производствен и художествен потенциал. Но си остана загадка защо именно този твърде неинтересен и посредствен филм бе предпочетен от журито. Впрочем, това се отнася до по-голямата част от решенията му. Единствени изключения бяха отличията за китайския филм "Паун" на Гу Чануей и за немската продукция "Последните дни на Софи Шол" на Марк Ротемунд. Заедно със "Слънце" - последната част от своеобразната трилогия на Александър Сокуров за диктаторите на ХХ век, това бяха и най-впечатляващите във всяко едно отношение кинематографични работи в програмата на Берлинале.
"Паун" (Голямата награда на журито "Сребърна мечка") спечели симпатии с особената поетика на филмовия изказ, която по интересен начин развива естетиката на неореализма. В историята на обикновено провинциално семейство се оглеждат човешките конфликти и проблеми на една страна, извършваща преход към модерни форми на обществен живот. Без да насилват възможностите на сюжета, авторите на филма търсят противоречивостта на реалните житейски ситуации, на отделните съдби, както и на самото време, за да постигнат до дълбоки внушения: за устойчивостта на битието, за неповторимостта на личността и за стихийната непредсказуемост на социалните прoтуберанси. Непредубеден поглед към реалността, простота и вълнуваща човечност при изграждане на характерите, внимателна и точна режисура, отлична актьорска защита на образите, добре изградено повествование с тънък усет за хумор и ирония, както и един деликатен исторически прочит на съвременната история на Китай - все качества, наложили филма на Гу Чануей като основен претендент за главните отличия на Берлинале. Фактът, че не ги получи в степента, която отговаря на реалните му художествени стойности, го превърна в морален победител в конкурс, сякаш програмиран и предварително миниран с възможности за всякакви компромиси и сметки.
"Слънце" на Александър Сокуров е поредната среща с един респектиращ проект, поставил си трудната задача да портретира големи и противоречиви фигури в най-новата история на човечеството. След Хитлер ("Молох", 1999) и Ленин ("Телец", 2001), във фокуса на авторовия интерес попада японският император Хирохито. Филмът показва няколкото последни дни на монарха преди подписването на капитулацията - дни, които външно не са ефектни откъм разтърсващи събития. Това са мигове на равносметка и осмисляне не само на един живот, но и на вековни съсловни предразсъдъци, национални традиции и социални условности. Търпеливо, с овладяна мярка за психологическа достоверност, Сокуров се вглежда в пестеливите жестове на своя исторически персонаж, разкрива един вътрешен свят на затаявани страсти и симпатии. От сблъсъка с реалностите на историята се ражда драматизъм, който изразява динамиката на епохата.
Що се отнася до "Последните дни на Софи Шол", то освен професионалната защита на темата и запомнящото се актьорско присъствие на Юлия Йенш, нищо друго не би могло да подкрепи неговите позиции в листата на наградените (две "Сребърни мечки": за режисура на Марк Ротемунд и за главна женска роля на Юлия Йенш, както и Голямата награда на Екуменическото жури). Десетилетия преди него Петер Лилиентал бе разказал удивителната история на нелегалната организация "Бялата роза" с повече автентизъм и дълбочина на внушенията.
Вероятно коментарите биха били по-сдържани и лаконични, ако не бе разточителството от призове, присъдени на може би най-спорния филм в конкурса - "Капризен облак" на Цай Мин-Лиан ("Сребърна мечка" за драматургия на Цай Мин-Лиан; наградата на името на Алфред Бауер; наградата на ФИПРЕССИ, чийто председател на журито бе известният руски кинокритик Андрей Плахов - бел. ред.). Неговата премиера автоматично го превърна в мишена на разнопосочни атаки. Обвиниха го в маниерност, естетическа предвзетост, еклектизъм и кичозност, дори в порнография... Странното е, че с наградата на името на създателя на Берлинале Алфред Бауер журито короняса тайванския филм като илюстрация на някакъв обнадеждаващ принос в развитието на модерната филмова изразност. Разминаването между решенията на журитата и действителните стойности на филмите бе демонстрирано и в доста дискусионното разпределение на "Сребърна мечка" за драматургия (на "Капризен облак"), за музика (на французина Александър Деспла за "Сърцето ми престана да бие" на Жак Одиар) и за главна мъжка роля (на 17-годишния американец Лу Тейлър Пучи за "Момчето, което си смучеше палеца" на Майк Милс).
Тазгодишното Берлинале очевидно е поредното стъпало в трансформирането на този авторитетен някога филмов форум. Изместването на акцентите от собствено кинематографичната същност на показваните филми към широкото и задълбочено обсъждане на въпросите на маркетинга и търговията с филми, от конкурса към пазара, са симптоми за едно вътрешно преструктуриране. То по всяка вероятност отговаря на съществените промени в нагласите на днешната масова категория зрители, но едва ли дава отговор на сериозните въпроси и предизвикателства пред съвременното кино, разкъсвано както никога досега межу изкуството и комерцията. Смисълът на съществуването на фестивалната идея едва ли се покрива с желанието да се контролира пазарът, да се пласират продуктите на филмовата индустрия. Берлинале 2005 се опита да наложи този поглед. Нещо повече - има ясни сигнали, че следващото издание ще бъде нова крачка в същата посока. Но дали това е от полза за развитието на изкуството на филма?

Александър Грозев



Награди от 55-то Берлинале

"Златна мечка" - "Кармен от Каелитши" на Марк Дорнфорд-Мей, ЮАР
"Сребърна мечка" за режисура - Марк Ротемунд за "Последните дни на Софи Шол", Германия
"Сребърна мечка" за сценарий - "Капризен облак", Тайван
"Сребърна мечка" за женска роля - Юлия Йенш за "Последните дни на Софи Шол"
"Сребърна мечка" за мъжка роля - Лу Тейлър Пучи за "Момчето, коетo си смучеше палеца" на Майк Милс, САЩ
"Синият ангел" за най-добър европейски филм - "Раят днес" на Хани Абу-Асад.
 К