Сър Саймън Ратъл:
Аз съм дете на моето време
Той е невисок, слаб. Във фигурата му и в начина, по който я движи, има нещо от мързеливата елегантност на котката. Фигурата е увенчана с една забележителна глава - обрамчват я дълги къдрици; дълги и сребърни. От него се излъчва симпатична, неосъзната сякаш, хлапашка нахаканост. И щастливо любопитство! Когато дирижира (наблюденията досега са само по телевизията), Ратъл няма нищо общо с нито един от своите предшественици в Берлинска филхармония - не е властният, великият, недостижимият, загадъчният, всезнаещият интерпретатор-философ. (Много бих искала да съм била на първата среща между английския шеф-диригент и виртуозния в изпълнението на протоколните формалности германски оркестър и да видя лицата на оркестрантите, когато след въпроса как да се обръщат към него, Ратъл отговаря: "Наричайте ме Саймън.")
Дирижиращият Ратъл е витален и мобилен. В някаква степен човек си спомня за (младия) Ленард Бърнстейн, който трудно се задържаше на едно място на пулта. И обичаше тази игра с палката. А Ратъл е още по-надарен с таланта да изразява - лицето му, а и цялото му тяло носят внушението на стихийна младост, която върши сякаш всичко за първи път и е безумно щастлива, че го прави. За него дирижирането сякаш не е тежка, отговорна мисия, а пластична игра, театърът, който цели да внуши максимално на стотината отпред и на пълната зала зад гърба му, че музиката е преди всичко страхотно вълнуваща, дълбока емоция, която се поглъща с душа и сърце. И в тази игра той е абсолютният лидер: просто примамва слушателя, прави го с лекота и чар, много чар. Дали да му се вярва, когато възкликва: "Направо съм ужасен, когато се видя да дирижирам по телевизията! О, Боже! Ужасен съм, абсолютно!". Но това не му пречи да влиза от един в друг видеопроект, май повече, отколкото дори Херберт фон Караян. Да не говорим за другата страна на Ратъл-медиатора - неговите концерти-лекции със Симфоничния оркестър на Бирмингам. (Бърнстейн обичаше и това). Много го бива! Гледа към камерата, а погледът му и гласът му се събират в една интимност - като че пред него е най-любимият му човек. Зрителят има чувството, че Ратъл се е стопил от вълнение, докато споделя своите най-съкровени въжделения за музиката на Лучано Берио, Пиер Булез, Джон Адамс (който му е приятел и му подарява за 40-ия рожден ден една от най-успешните си работи - "Лолапалуза" за симфоничен оркестър), за Харисън Бъртуисъл и за композитора, който има да му е благодарен, докато е жив - това е Томас Адес, британското дете-чудо, в момента на Христова възраст; Ратъл изсвири с Бирмингамския оркестър почти всичко, което Адес написа. Но и за Бах, Шостакович, София Губайдулина, Дьорд Куртаг... та до Дюк Елингтън и, разбира се, Бърнстейн. Дали всъщност той не тръгна оттам, където Бърнстейн спря? Не е толкова важно. По-същественото е, че по отношение на репертоара си Ратъл изглежда уникален: "За мен Булез и Бърнстейн са точно толкова важни, колкото Брамс и Бетовен". Какво ли не е изсвирил Ратъл, какво ли не е опитал? От "тежката монументалност" на двучасовите барокови оратории през Малер, Шьонберг, Стравински, та до "Настроение индиго" на Дюк или някой "евтин" мюзикъл от Бродуей! "Няма храмове, няма площади; има хора, които искам да "купя" с музика, защото класическата музика е в криза и аз трябва да си върна публиката."
Може би тъкмо с това свое кредо Ратъл направи от един абсолютно провинциален оркестър в криза световен състав. В Бирмингам той бе абсолютна звезда; построиха му и фантастична зала (когато трябва, той знае как да иска пари от държавата и как да се аргументира - никак не е мек и отстъпчив). Съставът му се отблагодари със съзнанието за професионалното равнище и гъвкавостта в сменянето на стилове и видове музика. Ратъл научи музикантите си да свирят абсолютно всичко.
Дали стана дума, че е дяволски работлив. Тъкмо затова избира да остане в грозния Бирмингам: "по-грозни от Бирмингам са само Кливлънд и Чикаго" - казва той. Тъкмо затова градът е идеално място за работа. И много предизвикателно, защото населението му показва твърде "игнорантно" отношение към онова, което се нарича класика. А да не говорим за по-съвременните звуци.
Каква работа е свършил Ратъл там и доколко е "купил" публиката? Ето какво му казва една консервативна възрастна дама от града: "Саймън, аз не винаги харесвам музиката, която изпълнявате. Но винаги ме привлича духът, с който я изпълнявате."
И така грозното патенце от Бирмингам се превърна в красив лебед - концерти, плочи, телевизия, турнета, уважение от страна на градската и държавната управа; и публика, на която може да се разчита. Най-интересното е, че Ратъл е абсолютно убеден в това, което прави: "Вярвам, че хората са готови за нови преживявания, ако им ги поднесеш с ентусиазъм и под формата на "тук има нещо, което харесвам, и наистина много искам да го споделя с вас." Тогава те не биха имали чувството, че си прахосват времето, или че някой се съмнява в тяхната интелигентност."
Когато през 1999 година музикантите от Берлинската филхармония предпочетоха Ратъл пред Баренбойм, те показаха недвусмислено, че са готови за промяна. Не за смяна, а за промяна. Това беше една сякаш предизвестена сензация. Впрочем Ратъл е бил консултиран за евентуалното заемане на поста шеф на "оркестъра-примадона" още след смъртта на Караян. Има диригенти, при това много, много умни и надарени, които не биха са поколебали. И историята дава своите примери в това отношение. Тогава 34-годишният Ратъл обаче отказва. "Рано ми е! Сега ще стана шеф, но в Бирмингам." През тези 10 години Ратъл и Берлинската филхармония като че ли изминаха дълъг път един към друг. Репертоарът на оркестъра бе доста променен от Клаудио Абадо; в програмите му само за няколко години класиката на ХХ век и най-новата музика се чувстваха у дома си. Ратъл, от своя страна, не може да не е мислел, че предложението може да се повтори. И да се готви за тази среща. Показват го и първите му пространни интервюта веднага, след като започва с оркестъра. (Вж. бр. 19/2003 на в. "Култура", в който е публикувано едно от най-важните интервюта на Ратъл; цитира се от всеки, който разглежда "случая Ратъл".) Тактиката му е повече от успешна. Той "допуска" оркестъра до себе си - и на репетиции, и в интервюта. Само вижте кое е заглавното изречение на официалния уеб сайт на Ратъл като шеф-диригент на оркестъра: "Берлинските филхармоници станаха част от моето семейство". Освен властта, която има като шеф, Ратъл поиска и си взе още една - властта на необикновеното за немския манталитет общуване. Не е ли странно - един англичанин покори с желанието си за сърдечно общуване членовете на една институция, в която всеки винаги си е знаел точно мястото. Знае го и сега! Само формата на знанието се е сменила. Миналата година във Виена вдовицата на Караян Елиет му казала: "Саймън, само едно нещо искам да ти кажа - бъди си добър човек и приятел с всеки така, както само ти можеш да бъдеш. Но не ми разправяй, че нямаш никаква власт. Само не на мен." Коментарът на Ратъл: "Вярно е, това е умна приказка, това е вярно! Но е важен изборът как да я използваш тази власт."
Очевидно знае как. Той смени цялата атмосфера в залата и в оркестъра. Естествено, репертоарът стана неузнаваем. Още от самото начало - първият концерт на оркестъра с новия му шеф започна с абсолютно скандалните за публиката (който е виждал тази, абонаментната публика на Берлинска филхармония, може да си представи) звуци на кравешки звънци, получени чрез синтезатор, съчетани с тропане по задните дъски на корпуса на виолите и подготвено пиано. С една дума, започнала е композицията на предпочитания от него английски композитор Томас Адес "Азила". След шока, като награда за "доброто поведение", публиката получила невероятното изпълнение на Пета симфония от Малер. Но заедно с политиката на оркестъра Ратъл смени и звука му. Той разшири, раздалечи амплитудата между тихите и силните динамики. И по този начин опроверга "великия Херберт", който имаше лошото предчувствие, че след него вече и собственият му оркестър ще свири в едно константно мецофорте, което той, Караян, от небето няма да може да издържи. Днес Ратъл търси и предизвиква шок чрез възможните крайности. И чрез възпитанието на състава в един друг вид фразиране, в което кантилената, прочутото легато, сякаш се наелектризира от един нов интензитет. Това като че ли събира традициите на отминалите епохи и днешната. Описанието е твърде слабо в сравнение с ефекта. Освен това Саймън Ратъл е диригент, който чува какво му се говори от отсрещната страна. "Когато бях избран за ръководител на този оркестър, един от музикантите му ми писа, че оркестърът е фантастичен. Но това, което му липсва, е "споделената памет". А Ратъл знае за какво става дума: "Причината един оркестър да постига много е да знае как функционира всяка секция от него: как се настройват една към друга, как се чувстват във времето - преди и сега." Така че всичко това той постига без резки движения. Напротив - като че ли никой не усети какво се случи за тези две години - от първото интервю на Ратъл, в което той едва ли не със сълзи на очи говореше за респекта от своите предшественици и разправяше как прекарва времето, анализирайки старите програми на Фуртвенглер, до експеримента с тийнейджърите, които танцували "Пролетно тайнство" в съпровод на оркестъра. Оказва се, че това е част от един учебен проект. Ратъл го описва много интересно: "Моят приятел, шотландският хореограф Ройстън Малдуун стана известен със своята танцова трупа, която е изградена само от южноамерикански деца, взети от улицата, където те всъщност живеели. Той стана специалист в тежката област да работи с най-трудните от всички младежки групи; дори се осмели да тръгне с тези пубертети на световно турне. А ние с Малдуун искахме да направим танцова трупа от около 200 тийнейджъри - момчета от всички части на Берлин, от всички националности момчета, да включим и бездомни. Целта ни беше да направим танцова версия на "Пролетно тайнство" и да я представим в различни пространства. Оркестърът беше изключително ентусиазиран, почти наелектризиран от идеята, а за мен бе щастие да видя как тези велики музиканти могат да бъдат и добри."
"Искаме да бъдем Оркестърът на XXI век" - тези думи посрещнали Саймън Ратъл при първата му среща с оркестъра. Ратъл последователно изпълнява това желание на музикантите. Към неговата изумителна харизма се добавя и чернокожата му съпруга, писателката Кандейси Алън. Те живеят в апартамент под наем на две минути от залата на Филхармонията. Ратъл казва за нея: "Това е първата черна асистент-режисьорка в киното. Учила е в Харвард. Написа романа 'Valaida Snow'. Въпреки че скитническият живот с мен не е лесен, тя напусна Холивуд и сега сме навсякъде заедно."
Какво повече?

Екатерина Дочева


Саймън Ратъл
1955 - 19 януари, роден в Ливърпул.
1971 - Студент по дирижиране в Кралската музикална академия в Лондон.
1974 - Печели първа награда на Международния конкурс "Джон Плейър" и става главен асистент в Симфоничния оркестър на Борнемът; заема този пост 3 години.
1976 - Триумфален дебют в Лондон с Ню Филхармония Оркестра. Следват ангажиментите с Кралската филхармония - Ливърпул, Шотландския симфоничен оркестър и Филхармоничния оркестър - Ротердам.
1977 - Дебют в Глайндбърн с "Хитрата лисичка" (Яначек). Следват постановки на опери от Рихард Щраус, Моцарт, Равел, Прокофиев, Гершуин.
1978 - Първа среща на Саймън Ратъл със Симфоничния оркестър на Бирмингам.
1979 - Дебют в Съединените щати с Филхармонията на Лос Анжелес, а от 1981 - 1994 е първи гост-диригент на оркестъра. Това е периодът, в който гостува на оркестрите в Чикаго, Сан Франциско, Торонто и Бостън.
1980 - Първи диригент на Симфоничния оркестър на Бирмингам. Учи литература в Оксфорд; занимава се с творчеството на Джеймс Джойс.
1985 - Дебют в Ню Йорк с филхармонията на Лос Анжелес.
1987 - Дирижира за първи път Берлинската филхармония - тогава това е оркестърът на Херберт фон Караян.
1988 - Оперен дебют в Съединените щати с "Воцек" (Берг) в Лос Анжелес.
1990 - Назначен е за шеф на Симфоничния оркестър на Бирмингам.
1993 - Дирижира за първи път оркестъра на Виенската филхармония.
1996 - Втори брак с американската писателка Кандейси Алън (1950). Първата му съпруга е певицата Илайза Рос (1947), от която има двама сина - Саша и Елиът.
1999 - Избран от оркестъра на Берлинската филхармония за негов шеф, след като Клаудио Абадо известява, че няма да продължи договора си след изтичането на сезона 2001-2002. Предпочетен е пред Даниел Баренбойм.
2002 - В Берлин започва ерата "Сър Саймън Ратъл" ("Наричайте ме Саймън").
Вярвам, че хората са готови за нови преживявания, ако им ги поднесеш с ентусиазъм и под формата на "тук има нещо, което харесвам, и наистина много искам да го споделя с вас." Тогава те не биха имали чувството, че си прахосват времето, или че някой се съмнява в тяхната интелигентност.