Двете тела на краля
Към книга с претенциите и мащабите на "Двете тела на краля" е кощунствено да се подхожда лековато. И все пак трябва да започна с уговорката, че истински, сериозен, задълбочен анализ не може да се предприеме тук. Вместо него ще предложа в тезисен вид само няколко щрихи, които силно ще обеднят изключително богатия на идеи и внушения, а и на чисто поетически вдъхновения текст. Но едно такова неамбициозно начало според мен е необходимо, ако не искаме твърде бързо да се загубим в гората на средновековната мисъл.

Открояват се три плана, в които може да се види значението на този труд. От гледна точка на проблема за границите на политическата наука, книгата представлява реабилитация на Средновековието като важен и значим период в историята. Едва ли е нужно да се казва колко нужна е подобна реабилитация у нас, в България, където сме свикнали да възприемаме Средните векове като тъмно и мрачно безвремие. Няма да давам друг пример, освен учебника си по история за 8. клас, в който въпросното хилядолетие се разглежда само като скучен калейдоскоп от възникващи и изчезващи държави, разнообразяван от също толкова безинтересен поменик от битки. На втори план, от гледна точка на проблема за развитието на политическата теория, книгата проследява появата, утвърждаването и легитимирането на модерната публичност като същностна специфика на модерността. Връзката на тази публичност със секуларизацията, със светското начало в политиката и обществения живот може да ни служи като червена лампичка за всички усилия за възвръщане на религиозната и божествената мотивация днес. И на трети план, от гледна точка на проблема за методологията на политическата история, книгата осветява и фиксира различните исторически траектории на Англия и Континентална Европа. Това не само обяснява събитията от миналото, но и ни насочва към възможни отговори на въпроса за мястото на Обединеното кралство в Европейския съюз, въпрос, все по-настойчиво задаван от мнозина.
Всеки подход в социалните науки има своите предимства и ограничения. Преди да премина към безспорно по-приятната част, предимствата, ще се спра накратко върху ограниченията. На първо място, това са ограниченията от пространствено-времеви характер. Текстът на Канторовиц се отличава с подчертан европоцентризъм. Средновековието се схваща като период само на европейската история, без да се стига до възможни или невъзможни аналогии с други краища на света. И това е напълно обяснимо, не само предвид на задачата на автора, но и предвид времето, в което е писана книгата. 1957 г., да припомним, принадлежи на научна парадигма, която прокарва многообразието на световното развитие през призмата на европейските "закони на историята". Ако продължим конкретизацията, европоцентризмът при Канторовиц се явява като западноевропоцентризъм. Въпреки спорадичните позовавания на Унгария или на Юстиниановия кодекс, анализът почива на практиката на отношенията Империя-Папство в Западна Европа, взети в най-широкия им контекст. Когато става дума за средновековно политическо богословие, се имат предвид тези образци на мисълта, които бележат развитието на западната част на континента. И още една конкретизация. Говорейки по-горе за средновековното хилядолетие, визирах онези приблизителни граници на периода, които най-често се посочват в литературата, включително и в споменатия учебник за 8. клас. Но текстът на Канторовиц не обхваща последиците от краха на Западната Римска империя. Засегнатият от автора период е ХI-ХVII век, или горе-долу половин Средновековие. Вярно е, че това се мотивира от разбиранията на самия Канторовиц за границите на въздействие на богословската мисъл. През първата половина от Средновековието, казва той, Църквата моделира своята организация според жалоните на Империята; и едва през втората половина Империята започва да изгражда и обосновава институциите си според организацията и идеите на Църквата, сиреч според доктрините на средновековното политическо богословие.
Втората група ограничения са от методологически характер и могат да се обобщят с неизяснеността на връзката история на идеите - история на институциите. От текста не можем да разберем дали според автора историческият процес се движи по логиката на материалните фактори, или е продукт на развитието, сблъсъка и преливането на различни социално-политически доктрини в богословска форма. С други думи - дали атмосферата на съответните идеи произвежда социална и политическа реалност, или потребностите на социалната и политическата реалност пораждат динамиката на идеите. При Канторовиц могат да се открият предположения и в двете посоки. Има примери как конкретни интереси (като проявените в борбата за инвеститурите или в утвърждаването на император Фридрих II) създават своя идеологическа надстройка, но и примери как определени постижения на мисълта стимулират политически промени. Естествено, въпросът не може да се разреши еднозначно, без да се осакати пълнотата на тогавашната действителност. Но висящото положение помрачава част от въздействието на текста. Както ще видим, авторът полага разграничението Англия-Континента още във водещата доктрина, тази за двете тела на краля, която се счита за чисто английски принос. Само че предложената в книгата структура на идейната еволюция не следва това разграничение. Последен подстъп към доктрината за двете тела е континентален мислител, Данте. Идеологическата проблемна ситуация излиза извън контекста на национално-държавностната традиция. Но дали тя трябва да бъде в този контекст? Единодушие в академичните среди няма и до днес.
Едно е сигурно - текстът на Канторовиц е впечатляващ и с ерудицията, и с новаторството, и с блестящата логика, и с блестящата стилистика. Няма как да останем равнодушни пред шедьоври на научно-философско-поетичното прозрение, като интерпретацията на Шекспировия "Ричард II" или на легендата за птицата Феникс. Смело отивайки отвъд каноните на традиционния научен трактат, Канторовиц често гради научните си търсения и обобщения върху великолепно подбрани интригуващи примери, като фронтисписа на Аахенското Евангелие или парламентарните медальони и печати от времето на Чарлз I. Канторовиц отива и отвъд традиционната научна специализация, като използва интердисциплинарността в най-широките граници на теологията, правото, философията, социологията, политологията. Неговите идеи и днес предизвикват интерес и представляват отправен пункт за анализи на нашата съвременност.
Наскоро попаднах в Интернет на есе от британски автор, което коментира степента на приложимост на доктрината за двете тела на краля към личността и делото на наскоро починалия американски президент Роналд Рейгън. Реалният физически човек Рейгън с многобройните му недостатъци и болести и митът за великия и непогрешим стратег и визионер Рейгън - какъв по-добър пример за доктриналната приемственост, изследвана от Канторовиц! Както вече се посочи, подходът на Канторовиц е нестандартен и проницателен. Главният въпрос, поставен от автора, е как схващането за двете тела на Христос (в божествената и човешката му природа) се пренася върху средновековния владетел. Обобщено, това звучи така: как да се преведе християнската идея за човека и управлението на езика на потребностите на секуларизиращата се държава, като (а) се запази приемствеността в традицията, и (б) се гарантира максимално държавният интерес. Според Канторовиц най-добрият превод е в доктрината за двете тела на краля, като пътят до него е павиран от идеите на християнското богословие, защото не може да се докаже пряка връзка с възгледите на Античността.
Съвсем лаконично, въпросният път има четири свои отсечки. Първата от тях е христо-центричното кралстване. Предпоставят се две бития на краля, природно/индивидуално и обожествено, по аналогия с двойната природа на Христос. Христос е човек и Бог по природа, докато кралят е човек по природа и божествен по благодат. Последният елемент търпи развитие в отсечката на законо-центричното кралстване. Вече свещеността на владетеля не се обезпечава от помазанието му, от благодатта, а от божественото му право. Извършва се преход от литургическата към юридическата сфера. Кралят се интерпретира като баща и син на Закона, като баща и син на Правосъдието (определя го и му се подчинява), с което се фиксира нова двойственост - между законите на природата и законите на човека. Приемствеността, отначало гарантирана от Христос, се гарантира сега от Закона, а при третата отсечка, на политико-центричното кралстване, ще се гарантира от мистичното тяло на държавата. Акцентът се премества от управляващите персонажи към управляващите колективи, като новите национални монархии, като другите политически съвкупности. Въпросът как владетелят да добие безсмъртност е търсел отговор чрез безсмъртието на Христос или чрез постоянството на неличната публична сфера, на фиска. Вече безсмъртието ще се извежда от безсмъртието на политическата общност, която кралят оглавява. Навлизащият корпоративен модел достига в Англия най-високия си връх. Кралят е еднолична корпорация, фениксоподобна корпорация на съвпадащи вид и индивид, корпорация във времето, вертикална корпорация от последователно живеещи владетели, корпорация на династически принцип. Короната е вековечна, защото тя превъзхожда физическия крал и географското кралство, тя е повече от крал и кралство, тя обхваща и крал, и кралство.
Кралят има две тела, физическо и политическо. Физическото тяло олицетворява смъртния човек; политическото тяло въплъщава свръхличното му значение. Династическото приемство осигурява продължителността на физическото тяло; вековечността на Короната осигурява продължителността на политическото тяло. Според Тюдоровите юристи, изработили доктрината, става дума за съвършено единство на двете тела и различни капацитети на всяко тяло поотделно. Тук се вмества различието между Острова и Континента. На Острова Короната добива реалност чрез модела "крал в парламента", където главата и членовете са обединени в едно политическо тяло, докато на Континента Короната е държавата, която е не просто над своите членове, но и е разделена от тях. На Острова сътресенията от ХVII век ще бъдат преодолени чрез приоритета на Краля над краля, на институцията над личността, на парламентарната монархия над фигурата на Чарлз Стюарт. На Континента няма да се разминат нито абсолютизмът, нито революционният взрив, нито "Държавата - това съм аз", нито "Война на всички крале". Такава е историческата равносметка. Но дълбоката вътрешна същност на разграничението можем да почувстваме едва на четвъртата отсечка, на човеко-центричното кралстване, където небесният и земният рай са различни цели на човечеството, папа и император са различни институционализации, но и папа, и император са сравними като хора, като човеци, сравними са по стандартите на земното, както в своето служение са сравними по стандартите на небесното. Земно и небесно не се намират в неразрешимо противоречие, те се обединяват във и чрез човека. Ако може да се говори за доктрина за двете тела на човека, тя се изразява именно във властта на Човека над човека, във върховенството над самия себе си, в актуализирането на човешката потенциалност. По аналогия с английската доктрина, физическото тяло е потенциалност, политическото тяло е актуализация. Средновековието изгражда модел на политическа власт, който започва да се мотивира негативно - с потребността от надмогване на феодалния хаос чрез стабилност, за да достигне накрая позитивната си легитимация - в докосването на Човека до Бога.
От труда на Канторовиц могат да се извлекат много изводи. Да се ограничим с два от тях:
1. Чрез цитати из текстовете на християнството, чрез фрагменти от Библията, решения на Съборите, папски енциклики или мисли на Тома Аквински може да се докаже абсолютно всичко, от най-несериозното до най-противоречивото, както и чрез позоваване на Маркс и Енгелс. Ето защо човек с научна съвест не може да не признае, че да се държат Маркс и Енгелс отговорни за ужасите на ГУЛАГ е също толкова абсурдно, колкото да се обвинява Христос за мъченията на Светата Инквизиция.
2. Европейският монархически дискурс няма никакво място в българската социална, политическа и идеологическа традиция. В пътя към българската модерност и в самата нея не откриваме нищо от тази идейна еволюция, която характеризира естественото зараждане и развитие на европейските монархии. А доколкото проблемът за фиска и публичната собственост на Короната е част от този европейски монархически дискурс, ние следва по друг начин да оценяваме проблемите с имотите на династията в България. Поне това навярно би ни казал Канторовиц днес.

Борис Попиванов



Ернст Х. Канторовиц,
Двете тела на краля. Изследване на средновековното политическо богословие,
С., ЛИК, 2004,
цена 20 лв.