Думи след първоначалното огорчение
Наложи се доста да почакам, докато първоначалното огорчение, което предизвика в мен юбилейното интервю с маестро Георги Димитров, се уталожи в печал. И чак тогава реших да пиша. С тежко сърце, понеже, повтаряйки си: "не сотвори себе кумира... не сотвори" - все пак си бях "сотворил". И защото знаейки, че у нас хората на изкуството като правило стареят някак не-ведро, неприятно, мрачно, се надявах поне да не се натъквам на поредни свидетелства за това. Уви, спазването на традицията неумолимо разкрива увеличаващата се редица от self-destroying monuments. Тъжно е да обслужваш собствения си гняв. (Макар че Власт така възразява на Хефест в "Прикованият Прометей": "Бъди мекосърдечен, но за моята суровост и за моя гняв не ме кори." И друг цитат от там: "Ще стане той и кротък, и благ...")
Знае се, че характерът на интервюто се определя и от момента, когато е взето - това би могъл да бъде и момент на огорчение, ярост дори, на екзистенциална меланхолия или пък на ситуационна угриженост. Но то може да бъде и солидна психограма (психодрама), набраздена от обезкуражаваща апокалиптична реторика + уморен месианизъм.
"Упорито подпирам с раменете си една стена, която всеки момент ще рухне. Докога ли ще я задържа."1 От това изказване на маестро Димитров чрез минимални граматически намеси е извлечено заглавието на публикувания текст, което е същевременно отлична морална дефиниция за култура (може би само за тук, може би за днес): "Да подпираш рухваща стена...". Но защо да плачеш (защо да страдаш)? Наистина това е египетско занимание, вавилонско по-скоро... Но може би и други искат да подпират рухващата стена - а го и правят. Бедний с... богатий с... и т. н - виж Вазов. Та нали по условие "зидът на културата" непрестанно рухва и нима е по-добре да стърчи вечен, с табелка "Зид на културата. Подпиран от много, ала удържан от (...)". Оркестърът на ОФД - Русе например знаменито подпря стената с Малеровата "Песен за земята", действително доведен от маестро Димитров до състояние на просветленост.
Мога да цитирам много събития, които някои виждат като подвиг, а други - като ежедневно "подпиране на стената", тихи културни усилия. Вероятно трудно ще забравя концерта с "Images" на Дебюси, изнесен от Пловдивска филхармония с Георги Димитров на Мартенски музикални дни'98 - едно от най-хубавите оркестрови изпълнения, които съм слушал на живо. Или авторската вечер на Лазар Николов - отново от същия съюз. Но защо тези подвизи (особено вторият!) не се превърнаха в непрестанни тихи културни усилия? И защо например маестро Димитров тъй решително отлъчва стотиците (вярно - вече не хиляди) хористи-любители от "подпирането на стената"? Нещо повече: "Наскоро бях в едно жури на хоров конкурс в Атина. (...) Къде са вашите хорове? - питаха всички. Няма ги. В миналото не можеха да вземат и една награда от нас." (цит. Г. Д.) "Няма ги" на въпросния конкурс, или патосът е в смисъл на "хич ги няма"? Ами да бе съобщил маестро Димитров за този конкурс, можеше някой хор и да се появи там. Очевидно обаче, изхождайки от убеждението, че хоровете ни "хич ги няма", той е решил да не рискува добрия спомен.
Не обичам кралимарковския тон: "не можеха да вземат и една награда от нас" = "нашата армия не е губила нито едно сражение" = знаменитото "разгонихме ли ви фамилията при Драгоман". Между другото - знае ли маестро Димитров как точно един български любителски хор отива днес на конкурс? Че всеки хорист плаща от джоба си между 50 и 600 лева - което означава заеми, дълбоки бюджетни рани, притеснения - а не получава обратно нито стотинка. Че или жертва годишния си отпуск, или рискува работата си. Че ако се налага, тежко репетира до 7 пъти седмично. Че пътува с често невероятни автобуси, а на самия конкурс хористите имат само време да се преоблекат между туровете и право на нервна треска в очакване на резултатите. И защо? - заради едното "крепене на стената" - "чтобы не провалилась совсем" (по Остап Бендер). Това не са жалби обаче, а - както Наталия Илиева пише - "горчив реализъм".
Не защитавам изобщо честта на българските хорове. Някои от тях нямат такава, други са я наследили, но не държат на нея, а трети сигурно имат - но пък не са дотам хорове. Ала все пак има поне десетина състава, за които никой не може с чиста съвест да твърди, че ги няма. И тук стигаме до нов цитат - този път с характер на автодиагноза: "При други нации има йерархия 'Аз съм талантлив, но оня е по-талантлив от мен'. Не му завиждам, а му се радвам. У нас това е невъзможно." Дали? Дали йерархията "при други нации" е от този вид? Дали завиждам на Крикор Четинян, на Васил Казанджиев, на Ивелин Димитров, да не говорим за Константин Илиев, Добрин Петков и учителите ми Васил Арнаудов и Димитър Манолов? Завиждам, разбира се. И им се радвам. И искам да ми завиждат, че мога да им се възхищавам и да съм благодарен. Приятно ми е, че нееднократно съм завиждал/съм се радвал и на Георги Димитров. Към споменатите по-горе творби и концерти ще добавя и "неговите" "Реформационна симфония" на Менделсон, Втора симфония на Георги Тутев, Трета на Прокофиев и Трета на Виеру, Пета на Шостакович (в Русе, не в София!), един изтънчен акомпанимент на концерта за обой от Хайдн, Моцартовата увертюра "Театралният директор"... Изобщо, познавам славните страници. Безумно съм се радвал и на пламтящото, екстатично лице на маестро Димитров и на виковете му "Браво", хвърлени към оркестъра, като признание за някой истински музикален миг. Безумно съжалявам, когато диригентът вземе връх над музиканта, а директорът - над двамата.
В тази връзка не зная коя именно от трите глави съм дотолкова подразнил с изпълнението си на Моцартовия "Requiem" (без вибрато). Защото аз съм все-пак-колегата, който, чувайки репетиция на Харнонкурт във Виена, зеещ от възторг, пренася факела на non vibrato-свиренето и веднага го "прилага" у нас (това е през 2003 г., записи и статии на Харнонкурт познавам от края на 80-те години). Тази версия звучи - пардон - фейлетонно. Когато взима някакво решение - с вибрато или без, с какво вибрато, какви темпа и пр., човек се съобразява предимно с въображението, със знанията и с вътрешните си представи. С това кой хор има пред себе си - в конкретния случай с Реквиема. (Ако концертирах, да речем, с хоровата Капела, не бих мислил за non vibrato, специфична фразировка, за по-особени вокално-инструментални микстури - това е друг тип хор.) Но не и с качеството на инструментите, защото в противен случай през 50-те години Константин Илиев и Добрин Петков нямаше да правят Шостакович, Малер, Барток, Хиндемит и Онегер, а най-много "Овчарско хоро" и "Овечушки-косматушки" от Василиев-Буглай.
Очаквах рецензия за този мой престъпен концерт. Надявах се поканилият ме маестро Димитров да "ме смачка, мен, младия, тотално... И да ме постави на място". Очаквах да чуя израза "страшна дъскорезница" по време на репетициите или след концерта, лично. Но дочаках го година и половина по-късно от страниците на пресата, възнаграден, че ме дават за пример. Не изпитвам никакви угризения, че се опитах да предложа на слушателите и на музикантите нещо малко по-различно, да стигна до смисъла от друга посока, да поотворя прозореца. Е, по-често изгледът е към някой сив калкан, съвсем рядко - към планината... Но трябва да се опитва, да не спираш. Аз бих искал да постигна Моцартовия Реквием и се надявам всеки мой опит да е стадий в този незавършващ процес. (Не мога да се провикна като в "Набуко": "Non son piu Re - son Dio!"2.) Най-добре е, ако можеш да създадеш и опитомиш състав, който адекватно да предава твоите музикални представи - със или без вибрато. Да мислите заедно. А не да руинираш, за да може после да кажеш: няма с кого. И да стоиш "в пустинята, непобедим" (Валтер Бенямин). Напълно съм съгласен, че усмихващата се пустиня, милата пустота завземат все нови и нови територии и у нас, и не у нас. Множат се PR-оркестри, диригенти с преотлични рабфаковски дипломи, пък и пленително усмихнати, солисти и party-квартети с тесен репертоар. Будят естествено отвращение. Но в крайна сметка, макар и зловещи, тези фигури, както и "персоните" от администрацията, са не повече от анимационни герои. "Цветни!" - добавяше мой близък приятел - "целулоид!".
Лазар Николов завършва своите "Бегли спомени и мисли за Добрин Петков" със следните думи:
"Пътят на Добрин Петков като диригент и музикант дори у нас съвсем не бе гладък и лек. Лоялен и етичен към колегите си, благоразумен и тактичен в постъпките си, издържлив и мълчалив в несгодите и несправедливостите, той винаги им е отговарял само с почтен и високоартистичен труд и с нищо друго." Но точно затова не бива да застиваш в позата на Qui tollis peccata mundi, на "погазените вечни ценности"3, обричайки същевременно една публика на опера, друга - на симфонични програми. Ако искаш "Селска чест" - градиш един инструмент, една общност. За "Прикования Прометей" - съвсем, съвсем други. Макар че, смятам, влюбеността в първото заглавие има пряко отношение към дефицита на "млади хора, при това изключително интелигентни" за операта на Лазар Николов. На драго сърце бих предложил на маестро Димитров слабия си бас-баритон, наличните си интелигентност и младост за реализацията на "Прометей" - но знам, че те няма да му бъдат полезни. И все пак, ако реши след "Селска чест"...
Предполагам, че е ужасно да подчиняваш артистични намерения на финансови условия, "импресарски" натиск, оркестрантски шантаж. В това намирам аз модерното престъпление - да нахлузиш върху музицирането кирливата риза на рентабилността и успеха; и арогантно да определиш като лукс една необходимост. Оттук и неприятните разсъждения за "заплатите като лост", за ОФД като бюджетно предприятие и пак за заплатата, този път - като заплата. Никой не може да обхване необхватното, твърди идиотът Козма Прутков. От Малер до ателиетата, от неизживяната травма за унизения чрез non vibrato оркестър до извисяването му чрез творби на Абрашев-Кюркчийски-Ламбов, от покъртителния Шостакович до сондажите "кому опера, кому - симфония" (сватба - брадва). Струва ми се непосилно, мъчително. "Според мен функцията 'диригент' в България изчезва." Не изчезва, а мутира във: 1) PR диригент, 2) IQ диригент, 3) PH диригент, 4) UP диригент, 5) диригент-иждивенец, тоест - храненик на приютилата го институция. Както и типът "социален диригент", повелител на хоровите и оркестрови, балетно-административни маси, разглеждани като "човешки ресурс". При това разнообразие не е трудно - бидейки просто диригент (или такъв "божею милостию") да станеш мрачен, неспокоен, неутолен и self destroying. Следва апокалиптичната лексика и реторика.
Ето пример за нещо, което, мисля, е равноотдалечено и от апокалиптичната реторика, и от "позитивността":
"... Орязаха се всякакви субсидии за култура - тази дума взе да става направо неприлична. Но нека да се разберем - на културата не й пука изобщо за тези неща! Защото тя е нещо много по-голямо от нас. И за нея нямат абсолютно никакво значение някакви 15, 20 или 50 години. Лошото е, че на нас се падат точно тези 10 или 50 години, които ние покорно ще си изживеем и ще пропуснем толкова много... Ако човек се чувства или е наистина интелектуалец (че то много взеха да се чувстват) - всичко това не бива да го смущава... Това е суета и изобщо не е важно!"
Цитатът е от поета Георги Рупчев - това са думи, казани девет години преди смъртта му, когато той ясно е знаел, че не 50, но и 10 години няма да преживее.
Ала неговият поглед е ведър и спокоен...

Драгомир Йосифов


P.S. Истински желая да виждам в маестро Георги Димитров фигурата на един наш Челибидаке. Но не този Челибидаке, към когото Карлос Клайбер се обърна с "Сeli, du nervst!".
Бел. ред. Текстът на Драгомир Йосифов е реакция на интервюто с диригента Георги Димитров, публикувано в бр. 2 на "Култура" от тази година. Предоставихме му място, защото, наред с личното огорчение, в него имплицитно се поставят редица въпроси, свързани с традиционните колегиални взаимоотношения и техните днешни модификации, както и със структурата на музикалния ни живот и административните "решетки", в които той функционира.
Редакцията е готова да публикува и други мнения.


1 Вярно е, че "Суетата на диригента е по-силна от тази на солиста (...) Страшно е обаче, когато тази суета стане мода, почти професия, защото започва да се предава на публиката..." - цит. Г. Д.











































































































































2 "Не съм аз веч' цар - Бог съм!"


























3 Или "вечно погазени ценности" - вариации са възможни.