|
С камера в ада "Молитвата" - филм на Радинела Бусерска за наркозависимите в България. Първото му излъчване беше по канал "ТV България" на 14 април 2004 г., миналата седмица в понеделник го видяхме и по Канал 1. Добро решение: БНТ се бори за приза "обществена телевизия", а признаването й за такава не може да стане без участието на най-популярната й програма. Като това участие е достатъчно наясно какво трябва да бъде: проблемни репортажи и филми, които - ако и да засягат само сегменти от обществените неуредици, именно поради тази причина се явяват обществени; общественият интерес не е сумарно, нито рейтингово понятие, общественият интерес е интересът на дадена група, общност, та дори и на отделен човек, паднал в мелницата на бюрократичното бездушие или на престъпното деяние. "Молитвата" е в някаква степен пресечна точка между двете бедствия: наркозависимите, от една страна, са оставени на самотек от отговорните и властимащите и във филма това прозрачно се видя; от друга, те са плячка тъкмо на криминален бизнес, заради който - както ни осведомява МВР - стават пукотевиците и убийствата по българските улици. Медиите, разбира се, при такива случаи се размърдват "ловджийски", но когато стане въпрос за слабите жертви на подземните войни - тези, заради които ъндърграунд-акулите вадят оръжие, повечето от тях никакви ги няма. И точно такива луфтове е отговорна да запълва БНТ, ако иска да бъде припозната като "обществена телевизия" - не да дири непременно сензациите, а ония обикновени съдби, заради които се случват сензациите, но които също така остават невидими в сянката й. Документалният филм на Радинела Бусерска "Молитвата" би могъл да има и друго заглавие, например "Изповеди". Защото прямо, без защитни стени и преградни бариери сме изправени пред неистовството да бъдеш зависим, да си наркоман (последното не е коректен термин, попадналите в лапите на дрогата не са маниаци, а болни, както отбеляза една от участничките във филма). Най-важното е, че по-голямата част от тези хора се изправиха пред нас, зрителите, с лицата си - ние ги видяхме, слушахме ги и почувствахме донякъде - доколкото това е възможно - ада, през който те са преминали и продължават всеки ден да преминават. Чухме лично от тях за лъжите им, предателствата, безизходицата, паденията и пропаданията им; чухме лично от тях за усилията им да се измъкнат, за непосилното и невъзможно стоене на ръба във всеки един миг от несретния им живот. Чухме също призивите и апелите им, съветите им към онези, които са в началото на този адски път; чухме разкаянията, съжаленията, извиненията и желанията им. Чухме всичко, което трябваше да чуем, за да разберем, че хората, подлъгали се да се поддадат на коварния наркотик, не са неспасяеми нещастници, а живи, мислещи и чувстващи същества, които се обръщат към нас за помощ, за протегната ръка. Защото и друго чухме: "Без вашата подкрепа ние няма да успеем да се справим!". Филмът е покъртителен, особено в първата си част с молитвата на момичето и изповедта на зависимите; филмът става гневен, когато към края се разбира, че всички тези хора са оставени на произвола и че дори метадоновата програма, която ги държи, за да не напуснат света на живите, е почти пред закриване. Всъщност цинизмът на власто- и финансо-имащите не е изведен на челен план директно, но той стои като постоянен фон на целия филм, за да ни сочи ако не виновните, то поне безразличните - ония, които са длъжни или пък могат да помогнат, но не го правят. Все едно този ад не ги засяга, все едно червените полицейски ленти и високите каменни огради са в състояние да ги отделят и завинаги предпазят. Хубавото на "Молитвата" е, че той не се опитва да прави журналистически разкрития, а е оставил думата на онези, които знаят най-добре що е то да си наркозависим. Едрият план на лицата, устните, които се движат, за да изрекат не фрази, а вопли, малките привързаности, които камерата улавя, правят филма сдържан, събран, семпъл, фокусиран - точно какъвто трябва да е, за да постави на масата проблем, който като общество предпочитаме да загърбваме, но който вие пред вратите ни, молейки за адекватна и бърза намеса. Хубавото още е, че филмът не се подхлъзва по плоскостите на естетската орнаментика, а е изчистен, стегнат, без излишества. Патетика, разбира се, има, но само в дозата на отваряне на очите, не на оцветяване на картината. А най-хубаво е, че филмът е доказателство за това, че БНТ има ресурс - и творчески, и професионален, и технически - да бъде истинска обществена телевизия. Стига да не й се пречкат разните политически и корпоративни кръгове, за които тя е или усилващ рупор, или дойна крава, не обаче и медиа, която трябва и е длъжна да служи на обществото.
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |