Пет съжаления по повод...
За да се случи един фестивал, са необходими не само пари. Преди да се стигне до тях, трябва да има идея какъв ще бъде този фестивал. Идеята може да събуди интереса на парите. Идеята и този, който я има и я е предложил.
Обикновено около този с идеите се събират няколко души, които трябва да образуват екип и да реализират фестивала. Често (а особено у нас - почти винаги) с натрупване на годините (които създават опит, но не способност за раждане на творчески идеи) някой от екипа за беля решава, че изведнъж е преминал в ново качество - от някакъв симпатичен изпълнител е провидял невероятно и е способен да смени този с идеите. Решава още, че е станал страхотен професионалист. И то в област, която дълбоко не го интересува. И прави фестивала.
Резултатът е: няма фестивал.
Точно това очевидно се е случило на Новогодишния музикален фестивал. За съжаление.
Захлупен от поредното гостуване на балерините на Григорович (вж. статията на Мария Русанова), симфоничният концерт, който по традиция и по принцип откриваше фестивала, ни показа едно от най-хитовите имена в днешния музикален бизнес, цигуларката Сара Чанг. Тя свири пред софийската публика заедно с радиооркестъра, който бе дирижиран от своя шеф Росен Миланов. Миланов непрекъснато обясняваше по всички медии колко внимателно обмисля своите програми, но аз не можах да вникна в дълбокия му програмен замисъл да подреди в концерта си Първата симфония на Чайковски, Кармен-фантазията на Сарасате и "Болеро" на Равел. В тон с рекламната риторика на диригента ще кажа, че в концерта му имаше прекалено много подправки, при това безразборно изсипани, а основното ястие някак не се получи. Разбирам, толкова може човекът. Но това, че Сара Чанг бе поканена да изсвири тук два биса, а не да я чуем в някоя сериозна творба, наистина е трудно да се разбере. Някак цялата музика, изсипана на фестивала, имаше сякаш една задача - да не надминава нивото на пуканките, които се продаваха редовно пред фестивалните врати. Да не вземе слушателят да се затормози много, ако чуе нещо по-сериозно, по-непредвидено и неочаквано, по-актуално.
Подчинено на този тип мислене, гостуването на "детето-чудо" от Филаделфия не се превърна в музикално, а в светско събитие. Пак за съжаление. Но ще слушаме записите й - с друга музика и други диригенти.
Още едно съжаление: Емил Табаков, който вече изобщо не дирижира тук и който вече (допускам защо) не оглавява фестивала, се появи само на Новогодишния концерт в компанията на трима цигулари. Музика от Йохан Щраус в съчетание с виртуозни солови пиеси, все в стилистиката на забавата и приятното прекарване. Една програма, която този път имаше своя темпоритъм, създаде празнична атмосфера, съвсем нормална за първия ден на годината. Аз нямам комплекса на сравнението с Виена, където всичко вече ми е малко прекалено познато. А тук, освен срещата с един диригент, когото трудно се отучих да очаквам в София, ми се случи да чуя малката много талантлива Зорница Иларионова, която явно с радост носи кръста на своята принадлежност и обича сцената, което е много важно; Биляна Вучкова, която отдавна не бях чувала и която продължава да отстоява параметрите на личната си изява; и великолепния Светлин Русев, чийто финес, звукова красота и технически възможности действително предизвикват възхищение. Това е музикант, за когото няма невъзможни неща. Единствената разлика между него и Сара Чанг е, че неговата кариера все още не съответства на възможностите му. Защото възможностите му са изумителни!
Изумителен е и фактът, че НДК не направи нищо да задържи Емил Табаков. За съжаление!
"Селска чест" и "Палячи" - филмите на Франко Дзефирели, нямаха успеха на "Калас завинаги". Оперната публика е много по-търсеща и информирана, отколкото може да предполагат реализаторите на фестивала. Освен това те са и на много години - филмите, не реализаторите. Все пак възможността да се чуят Елена Образцова, Пласидо Доминго или Тереза Стратас събра хора в зала 11; а Джеймс Стюарт във филма за Глен Милър може да се гледа на видео във всеки дом. Както впрочем и показаните творби на Дзефирели. И в тази изначална фестивална идея липсваше провокацията на днешния ден - за съжаление!
И още: цялата програма и участниците в нея извикват в съзнанието ми образа на една много широко отворена врата, на която дори няма нужда да почукаш - влизаш, предлагаш и участваш във фестивала. Колкото си по-институция, толкова повече имаш шанс за това. Колкото по-инициативен - също! Изобщо няма значение контекстуалната и драматургичната страна на нещата. За съжаление!
При подобни обстоятелства наистина е по-добре да няма фестивал!

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо