Конференцията около Умберто Еко -
между знаците и идентичностите

За концепцията и началото

Програмата на "Международна конференция около Умберто Еко", с която съвестният слушател пристъпваше в зала "Средец" на хотел "Шератон" на 27 и 28 ноември 2004 (в интервал между 9 и 9:45 сутринта), успешно би могла да измести обичайното и полагащо се изреждане на "шапката", датата и мястото и въобще всички задължителни атрибути на събитие от подобен мащаб. В това отношение "Софийски диалози" имат добра и дълга традиция (девет години поред), както и съответно в организирането на срещи с мейнстриим автори(те) на съвременната хуманитаристика. Супермен, индианец, вълк, средновековен войн и неидентифициран метален уред - привързани с тел, конци и връзки за обувки към шахматни фигури и "разхвърляни" върху корицата; черно-бялата снимка на Еко (леко сърдит, но определено респектиращ със студената си рационалност поглед), разположена няколко реда над карето на организаторите - Дом за науките за човека и обществото, София, и Висшето училище за социални науки, Париж, и накрая - "разписанието" на участията и участниците, впечатляващо със своята дължина и богат избор от възможности (за изслушване на интересен доклад). Тази естетика на академичността прецизно трасираше полето на очакванията - вълкът или по-скоро вълчицата и войнът - акцент върху генеалогията на европейското (да си спомним Ромул и Рем - митичните прародители на империята, а също и "Името на розата"), суперменът и индианецът - деликатно напомняне за любимите тема на Еко за Европа и Америка, и металният уред, навяващ асоциации за перископ или авангарден рицар на "века на технологиите" - постмодерната реалност на научния разум. С малко усилие на въображението въпросната инсталация би могла да бъде видяна като съзерцавана от фотографирания Еко и удържана единствено в семиотичната рефлексия върху "знаците, репрезентациите, интерпретациите" (за незапознатия читател тук цитирам поясняващото заглавие на конференцията). Тя напълно "пасваше" на обявените три тематични кръга - "Европейската културна идентичност - семиотични прочити", "Семиотиката и социалните и хуманитарните науки", "Теория на семиотиката - Еко - Парадигми".
Откриването коректно допълваше, но и наместваше картината. Ивайло Знеполски наруши строго официалния тон на приветствените думи и изказа опасението си, че "някои инициативи стават жертва на собствения си успех", визирайки подозрителния, макар и обясним ентусиазъм на зрителите и наблюдателите. Той стратегически съкрати представянето на преекспонирания автор на тежки трактати, романи и публицистика с шеговитото (и все пак вярно на рекламния усет) нарицателно "планетарна звезда" и разгръщането на актуалния социално-политически контекст - дебата за Европа, за европейската конституция, за домогването на Турция до Свещения граал, който обаче да бъде пречупен през призмата на "една собствено научна проблематика". Ръководителят на делегацията на Европейската комисия у нас Димитрис Куркулас и френският посланик предвидимо изказаха радостта си от събитието и почетоха домакините с благопожелания за бъдещото влизане на България в Съюза. Първият остроумно отбеляза, че събралите са нетърпеливи да чуят главния участник, а не стандартните за случая фрази. Така "началото" естествено достигна своя край.

Докладът на Еко

Макар и да сподели в уводната си част, че се чувства европеец, Еко рязко обърна заформилия се дискурс за (при)съединяването и договарянето на различията с въвеждането на понятието за граница като основно за (разбирането на) латинския свят и европейската култура. Той го регистрира в поредица от бързо сменящи се антични, средновековни и (пост)модернистки "сюжети". Най-напред дойде познанието/познаването на крайната причина (Платон-Аристотел), сравнено с граничните преживявания в Елевзинските мистерии, иницииращи едновременно изгубване в безкрая и трансфигурации на идентичността. Латинската обсесия за предела беше демонстрирана с убийството на Ромул като наказание за светотатственото нарушаване на договорената демаркационна линия на империята. Тук бе цитиран и Тома от Аквино в качеството си на апологет на ненарушимия времеви порядък с известното твърдение "За Бог случайността е самохвалство" и не по-малко известния пример за изгубилата девствеността си жена, която може да измоли прошка за греха си, но не и да бъде възвърната в първоначалното си състояние.
На второ място бе поставен проблемът за (не)възможността на правилните и неправилните интерпретации. Рефлексиите на Валери и Дерида "по темата" - "няма истински смисъл" и "няма истинска интерпретация/интерпретации" (защото се използва една част от езика, за да се говори за друга негова част) - бяха отхвърлени като еднакво "неправдоподобни" решения. Пърсовият семиозис, "Lector in fabula" и "Анти- и Порфирий" - енциклопедията-лабиринт, в която свободно се избират ограниченията, бяха причислени към "другата група" - на надеждните подстъпи за по-задълбоченото разбиране на плодотворното раздвояване между намеренията на автора и на читателя, между творбата в нейната линейна проява и отвореността към нови прочити. Оттук текстът бе изведен като обективна граница на своите интерпретации.
Последвалата и замислена вероятно като развлекателна прелюдия към същинската част най-малкото позволи на публиката да си отдъхне от "тежката" теория и терминология. На вниманието й бяха предоставени четири вариации или хипотези върху един "елементарен" модел на тълкуване на света, в който простите елементи или атоми на света (mundi), означени с цифри, влизаха във всевъзможни комбинации помежду си с невроните или символите на познаващия ги разум (espirit, res cogitans), означени с букви. В първия случай броят на атомите и символите беше равен и ограничен, а постиганата истина - огледална, във втория и третия едната или другата страна на отношението имаше "в повече", което произвеждаше или излишък от омонимии, или фантастични вселени, и в четвъртия - броят отново беше равен, но неограничен и съответно изненадата - взаимна и непрекъснато налична. В разрез с едно наивно очакване изнесените хипотези не бяха подложени на оценка за вярност, а използвани само като концептуален фон за открояването на най-важния за постмодерното мислене (от Ницше до Файерабенд) въпрос: Ако рационализмът/логоцентризмът е неподходящ модел на битието, който "скрива" калейдоскопа от истини, то тези истини равностойни ли са една на друга, има ли добри и лоши интерпретации? Отговорът противопостави поетическия свят на сънищата и антропоморфните илюзии (разложените от метафизиката в схеми и концепти "флуидни" истини - изтритите знаци от монетите на Ницше) на реалния Дарвинов свят на отвертката, с която можем безболезнено да отваряме пакети, но не и да си ровим в ухото (Пример на Рорти от дебат от 1992, посветен на критериите за интерпретация на текста). Ние предлагаме на природата, на света, на текста своите закони, метафори, интерпретации, но те могат да ни кажат "не" - подобно на жилките на мрамора и дървото, "упътващи" разреза, подобно на смисъла на Йелмслеф, който преди артикулацията дълбае посоки в аморфната маса на съдържанието, или смъртта по Хайдегер като винаги наличен проект на връзката ни с битието. Така Еко разгърна една онтология на отрицанието, връщайки се може би към биографичните наслоения на своите научни основания - влиянието на учителя Луиджи Парейсон и съответно на онтологията на свободата - "свободата да се борим с нищото". Накрая си пожела конференция по случай 100-годишнината и "фиксира" доклада с твърдението, че "откровението на интерпретацията се смесва със съществуващото и вече казаното и на границата между тях е нашата свобода".

Паметта на/за Европа и идентичността в криза

От текстовете, поместени в първия (според хронологията) тематичен кръг, стана ясно, че за разлика от точните параметри на научните основания, идентификациите на европейското се озовават неизменно под знака на съмнението, критичността и негативните определения. (Тук може да се добавят и "промените в програмата", вследствие на които Хайнц Висман излезе на мястото на отсъстващия Жан-Марк Фери.) Филип Роже направи сравнение между катастрофичните образи на "краха на цивилизацията" от периода на световните войни и белязалото размисъла за художественото и политическо наследство от втората половина на XIX век противопоставяне на САЩ и Стария континент. Той достигна до извода, че "идентичностните втвърдявания" и материализации на "западния limes" (Наполеонова Европа и Рузвелтова Америка) са не само а приори обречени на провал, но и вулгарно схематизиращи сложните еманципаторски стратегии. Разтварянето на "генеалогичния мираж" бе илюстрирано с топографията на страха/хаоса от есета на Валери, писани през 30-те и 40-те години (цитати от рода на "Европа е равно на това, което изчезва"), и метафората за балсамирането на европейските ценности в Америка, закодирана в комиксовото описание на града под стъклен похлупак, скрит в пещерата на Супермен. Предложената обаче алтернатива за въображаема, идеална общност на поети и интелектуалци, в която се загърбват конфронтациите, бе индиректно "разобличена" от Хайнц Висман като една от многото проявления на "волята за обективиране", доколкото веригата от репрезентациите на европейското е подчинена на общата регулативна идея за кризата - за отделянето, за разрива с фамилията, за завръщането към себе си в настоящето със самия акт на отхвърляне на миналото. Шопенхауеровото звучене на неговия доклад (налагано и от самото заглавие - "Европа като воля и представа") бе смекчено от екзегезата на отвличането на Европа от бика Зевс и на Елена от Парис - полудоброволното напускане на семейството. Древногръцката митология заедно с Кантовото образование - "излизане от infance", трябваше да докажат позитивния, креативен момент на кризата/критиката, парцелираща и фундираща мисленето за идентичността.
За разлика от Роже, който бе коментиран само от Еко, и то лаконично - "Валери остаря", около Висман се разгърна истинска дискусия заради провокативното твърдение, че "европейска културна идентичност" е плеоназъм, доколкото и двата предиката имат предвид "историческия жест" на излизане от естественото, родово състояние. Основните възражения бяха по повод липсата на разлика между култура и история и "изпускането" на митични фигури на разрива, характерни за чужди култури. В отговор той дефинира европейския ре-несанс на отрицанията като непрекъснато "роене" или историзиране на гръцкото "единно", съгласявайки се със забележката на Димитри Гинев, че понятието за криза трябва да се разшири с това за деконструкцията и за неограничения семиозис. Дуализмът на Далечния Изток, предпоставящ "постоянство и промяна", и американската чувствителност към чистотата на самоопределенията (видима в "кристалния", максимално прозрачен език на адвокатите от сериалите) бяха дадени за пример на други "вариации" върху про-изхода. Подобен успех имаха Цочо Бояджиев и Георги Каприев, които вместо с въпроси бяха "наградени" с бурни овации както от участници в конференцията, така и от публиката в залата за най-впечатляващо представяне на доклад. Двамата се редуваха в изчитането на абзаци, разказващи за строежа на църквата "Св. София" - умален модел на християнското "екс-центрично" пространство, и за метаморфозите на самоироничния, изначално диалогичен европейски разум, произнасяйки едновременно, в хор, последното изречение. Те демонстрираха нов поглед към "единното" - логосът като предел и "норма" на ratio-тo, което на свой ред е не просто чист разсъдък, извършващ логически операции, а един от корективите в антропологическата цялост на спиритуалността, волята, емоционалността, паметта и вярата. Оттук имаше само стъпка до определението на европейската култура като "вътрешна алтернативност", която позволява хармоничното съжителстване на различни локални етоси.
Пространствените проекции на "другия" на Винфрид Ньот - екзотичните страни, анклавите, примитивните общества, ъндърграунда, независимо че изцяло се вписваха в голямата тема за културата (на Европа) и "спонтанно" оформилия се микро-дебат за границата (на питането за битието, на Запада, на европейския разум и т.н.), сякаш останаха недостатъчно забелязани в сравнение с останалите "сходни" доклади. Причината се криеше вероятно не само в дължината на текста, но и в амбициозната задача, която си бе поставил авторът - да "преведе" на научен език прословутите думи на Емерсоновия сфинкс: "В очите ти бърз поглед съм" (Of thine eye I am eyebeam). За целта той извърши мащабен теоретичен синтез, "миксирайки" ние-те моделите на Лотман и Цветан Тодоров със синехизма на Пърс и последните открития на етологията, еволюционната културна семиотика и изкуствения интелект. Благодарение на него той обоснова старата-нова аналогия между структурите на природата и на човешкия дух (човек "изобразява" природата само защото носи първообраза в себе си). В резултат европейската културна идентичност беше подложена на "редукция" с мощния инструментариум на максимално широко дисциплинарно поле, за да бъде "оголена" симетрията на идентификациите.

Романи/Романите на Еко

Една от многото "сентенции", с които може би щеше да бъде запомнен Еко от декемврийското си гостуване в София, гласеше приблизително следното: "Текстовете, които съм написал, могат да се разглеждат като гротескови репрезентации на моята лудост". Връщайки се в лекцията си към свои предишни и настоящи изследвания, като "Отворената творба", "Анти- и Порфирий", "Кант и птицечовката" и др., той не само подкрепи въпросната констатация, но и сякаш наложи "строго" съблюдаване на "еко-центризма" на конференцията, с уточнението, че романите му бяха "обсебили" в еднаква степен със семиотичните трудове участниците в събитието. Най-ярък пример в това отношение беше Албена Хранова, която забърка героите на "Името на Розата", "Махалото на Фуко" и "Баудолино" в изключително сложна "херменевтична" интрига, с развои и развръзки, невъзможни за проследяване от слушатели, не прекарали нощта с книгите на Еко. Лия, говореща с Уилям от Баскервил; Венанций, следващ Борхес в записките си по Аристотеловата комедия, разковничето за сардоничния смях на Хорхе в зеления мед на Баудолино - подобни "разкроявания" на сюжетите се вграждаха в мощния едноличен метанаратив на Хранова, за да се очертаят "сложни серии и фигури от общи места". Много по-скромни бяха Цочо Бояджиев и Георги Каприев. Те започнаха представянето си с въпроса: "Защо за начало на действието в "Баудолино" е избрана именно църквата 'Св. София?'" и, както вече бе коментирано, му отговориха по подобаващ начин. Стоян Атанасов също се спря на романите на Еко, но от гледна точка на проблема за литературната мистификация. Той разграничи фалшификати, които премълчават историческия произход, и фалшификати или мистификации, които предлагат своя версия за произхода. В първата група бяха включени повече и по-малко известни средновековни "разкази" ("Пърсифал", "Лешоядът" и др.), а във втората "постмодерните монтажи на Еко". Очерта се и трета, междинна група, представена от "Дон Кихот" на Сервантес и "Гаргантюа и Пантагрюел" на Рабле, като пародийната им структура бе анализирана, за да се осветлят механизми на имитацията и техники за постигане на автентичност. В полето на свръхинтерпретациите, отнесени към фикциите, "се вряза" и Валери Стефанов с черните книги на Фауст. Той на свой ред предостави на вниманието на публиката два "езотерични" цитата от Еко: "Тайната е другаде" (Махалото на Фуко) и "Тайната на един текст е неговата празнота" ("История и интерпретация"), около които разположи гротесковите образи на рационалността, разчетени в известната трагедия - червеят, куклата, шутът и маймуната. Те въплъщаваха различни статуси и модуси на научното знание, отразени в огледалото на дявола - разрушителната сила на книгите, "заключеният ум и мъртвото сърце", сервилността към институциите, "невъзможността да бъдеш себе си". Схватката между Фауст и неговия съблазнител, завършила с пожеланата смърт на мъдреца, бе изтълкувана като алегория на снемането на парадигмите и тайните във възможността "да се мисли човекът като съвкупност от антропологични променливи".
В паузата за дискусия главният виновник за тези "упражнения по стил" призна, че въобще не е подозирал невероятните възможности на своите писания и че те наистина изобилстват от мистификации и фалшификати. Той се възползва от случая и направи реклама на последния си роман с "благородната лъжа", че там се говори само истината.

Границите на семиотиката и пространствата на субекта

Вторият ден на конференцията беше отреден, освен всичко останало, за иновационни, "реставриращи" и "резистиращи" подходи към научната идентичност на (практикуващите) семиотиката. Докладчиците се разпределиха в два "лагера". Единият бе представян от Патриция Виоли, Ивайло Знеполски и Дитер Мерш, които изследваха вътрешните граници на дисциплината, оперирайки свободно и виртуозно с внушителен категориален апарат (адресиращ чисто семиотични понятия към философски конструкти и екзистенциалистки програми). Другият - на Джани Ватимо, Димитри Гинев, Димитър Зашев и Франсоа Растие, се интересуваше от съ-отношенията с хуманитарните науки и въобще от типа мисловност, който предполага семиотиката, привилегировайки чисто философската перспектива (или тази на биологията и генетиката в случая с Растие).
Виоли и Знеполски - и двамата ученици и съмишленици на Еко, случайно или не бяха избрали една и съща тема - за субекта на семиотиката. Но докато италианската изследователка плътно се придържаше към теоретични постановки от различни периоди на учителя, най-известният представител на bg-школата се движеше между потвърждаването и разсейването на първоначалните си опасения, че "ще бъде заподозрян в убийство на бащата". Така Виоли извърши кръгово и постъпателно движение по "Трактат по обща семиотика", "Семиотика и философия на езика", "Lector in fabula" и една "фриволна" реплика на Еко "Субектът е в наречията". Тя заложи на идеята за "динамична, разпръсната и винаги в процес на правене субективност" - едновременно социална (зависеща от условностите на времето и конвенциите на общността) и ергативна - въвлечена в сегментирането на съдържанието, без да бъде пряк негов "инициатор". В същото време Ивайло Знеполски съживи позабравеното "професионално" мнение за семиотика като "човек, който вижда знаци там, където другите виждат само предмети" (Барт), "деконструирайки" картезианския постулат - не кой съм, мислейки, а какъв съм, означавайки и разбирайки. Подмяната на метафизичния субект с нивата на семиотична активност - перцепцията, импликация и дискурса, отвори индивидуалните системи на интерпретация едновременно към житейския континуум и към възможността за коопериране с "чуждите" системи: "Субектът не е даденост, върху която анализиращият може да се облегне, но през цялото време ние се подтикваме да я установим - иначе анализът ни върви на един крак".
Дитер Мерш тръгна от критика на просвещенските математически модели (на знака) на Фреге, Сюсюр и Пърс със заложения в тях "реализъм без идентичност", противопоставяйки ги на интерпретацията на Дерида като процес на отдалечаване (от съдържанието, от истината). Някъде между тях беше ситуиран и Еко с неговата енциклопедия, в която "разследването" на знаците става възможно благодарение на времевостта на епохите. Теоретичните лутания между материалността на знака и безкрайността на означаването бяха финализирани с проект за екзистенциална семиотика (макар и неназован като такъв от автора), разглеждащ знака като "екс-статика" или "всеки миг от екзистенцията, посредством който отсъждаме тавтологично", а човека - като "онова същество, което има нужда от условията на своето мислене".
Растие и Димитър Зашев също дадоха своя принос към търсенето на (не)основания на семиотиката, произвеждайки обаче своеобразен, "додекафоничен" ефект със своите методологически и дискурсивни стратегии. Докато първият видя "призванието" на семиотиката в това "да отвори врата между природните и социалните науки", вторият подложи знака на философска редукция, но не за да го дискредитира или елиминира от света на явленията/явяванията (чрез "разтварянето" му в интенцията), а за да го "филтрира" до "идеален регион на битие" - до тварното, в което е скрит Бог. Една "де-онтология" по Витгенщайн (Растие), преодоляваща антихуманната воля за идентичност на собствената култура, с известно насилие можеше да бъде сравнена с ре-онтологията по Хусерл, Хайдегер и Хегел, в която изначалната комуникативност предпоставяше "логическия спектакъл" на означаването (Зашев). Всъщност приликата между двете представяния можеше да бъде открита не толкова в сложните фигури на рефлексията, колкото в начина, по който бяха поднесени. Публиката бе истински "забавлявана" както от "семиотичния гастрономизъм" на Зашев (знаци, които поглъщат изрази), така и от примерите на френския гост за идиосинкразиите на (културата на) неодарвинизма - убеждението на нобелов лауреат по биология, че едно дете не трябва да се признава за човешко същество, докато не мине през определени генетични тестове и/или анархизма на Буш. Препоръката на Растие семиотиката да практикува етика на плурализъм прозвуча едновременно като естествен завършек на дебата за научните "аспирации" на дисциплината и като "коректно" (към замисъла на конференцията) връщане на темата за глобализма и космополитизма.

Еко и Ватимо

Джани Ватимо - "нихилист" и идеолог на "слабото мислене", специализант на Льовит и Гадамер, екс-депутат от евролевицата и приятел на Еко, беше втората "атракция" на конференцията. В случая прибягването до поовехтял журналистически жаргон е/беше повече от основателно, най-напред заради контраста между колоритния академичен имидж на Ватимо и подчертаното (от самия него) "скромно" присъствие на "Софийски диалози": "Не очаквах, че трябва да говоря. Явно съм по-важен, отколкото си мисля". (Едва ли се налага уточнението, че подобни забележки в съчетание с внушителната му биография с лекота биха могли да го превърнат в център на събитието). В същата стилистика е изкушаващо да се добави, че си беше избрал ролята на почтителен провокатор, който засвидетелства искрено уважение към главното действащо лице, но запазва, макар и добронамерена (критическа), дистанция спрямо научните му търсения. Най-напред, коментирайки пръв поднесеното от Еко, той не просто изказа личните си възражения към обективистката попърианска "версия" на съпротивата (на битието), а и отказа да се довери на епистемологичните спирали на най-известния семиотик и свръхуспешен автор на романи "по въпроса за текста". Според него "границата" естествено се открива/ше в природни и физиологични структури, но трудно би могло да се говори за граници на комуникация. На постмодерната аналитика на отрицанията, запазваща несводими до индивидуални смисли реалности на обектите, той противопостави "надмогването като историческа непрекъснатост на дискурса, като глас от общност на интерпретатори". В отговор Еко "завъртя" веригата от контрааргументи, обяснявайки как неговите "онтологически съображения" са се породили в резултат на движение от текста към битието, а не обратното, защото текстовете наистина се съпротивяват, след като никога не твърдим, че мадам Бовари е умряла в друг ден от указания от Флобер. Той също отреди на общността решаващо значение за легитимирането на интерпретациите, но от приведените примери, между които и този за "американците, които, вярвам, че са стъпили на Луната, защото руснаците иначе щяха да го оспорят", се изясни, че за разлика от Ватимо тя не е исторически континуум, а договорено съгласие, постижимо във всеки актуален момент, т.е. общността дори преди природата ограничава нашата субективност.
Следващият ход в "разиграването" на философски различия, реторики и академични харизми беше лекцията на Ватимо, издържана в полемичен и премерено ироничен дух. Така например няколко пъти беше повторено, че той е вдъхновен от разговорите с Еко във и извън заседателната зала. Взимайки за отправна точка малко популярна бележка на Хайдегер към Ясперс за задачите, които трябва да си поставя произведението - дескрипция на типовете, но и "рефлексия върху самия себе си", и разграничението на Томас Кун между революционна и нормална наука, Ватимо достигна до извода, че семиотиката не може безпроблемно да бъде ситуирана сред хуманитарните науки. Скандалната, на пръв поглед, логика на това заключение беше следната: Ако критическата или хуманитарната наука има "херменевтично съзнание" (приема своята историчност) и описва определен "сектор" от човешкия опит едва след рефлексия върху самото разделяне на "сектори", то тогава семиотиката със своята висока степен на техничност и претенция за точност е най-обикновена дескрипция подобно на физиката. За да заостри тезата, Ватимо се позова на големия медиен успех на Еко и въобще на семиотиците, възприемани от публиката като истински учени и експерти в сферата на комуникациите. Тук бе "вмъкнато" съперничеството на Хегел и Шопенхауер и печалната констатация, че философите, за разлика от семиотиците, водят доста труден живот в университета.
Еко не се поколеба да атакува както теоретичните постановки, така и "лично" засягащите го примери. Първо, той заяви, че "или Виоли и Знеполски говорят безсмислици, или ти представяш по един карикатурен начин как медиите виждат семиотиката". Семиотиката - "сериозна философия" и департамент, в който се срещат различни подходи към езика и "аз, казващ нещата такива, каквито са", снеха обвиненията в конформизъм. От продължилия с все по-малка интензивност спор стана ясно, че ако Ватимо измества "обективността" (на постиганите резултати) в посока към автентичността на "моя проект за битието", то Еко отстоява интереса (си) към езиковото битие заедно с рационалността и осведомеността на избора на проект.
Именно в този контекст изключително любопитен беше докладът на Димитри Гинев, след изслушването на който двамата опоненти изказаха благодарности и признаха, че ги е накарал да се замислят и да ревизират мнението си. Той се опита за прехвърли мост между "неанархистичния плурализъм на гледните точки" на Еко и "активния нихилизъм" на Ватимо. Сравнени бяха отделни пунктове на (не)съвместимост - репрезентация - събитийност, рационалност на интерпретацията - не-субективно мислене, безкраен семиозис - захвърленост в безкрайността, текстуализация - историчност и др. Разрешението на философския "конфликт" беше видяно в задачата да се изработи холистична, не пропозиционална теория на истината, в която епистемологията и херменевтиката, Еко и Ватимо, да имат равен дял.

Преводът/преводи

В самия края на конференцията Пиер дьо ла Комб и Жана Дамянова предложиха две съвсем различни концепции за превода, както и два различни индивидуални почерка на семиотична рефлексия, които внесоха разнообразие в дискурса за границата на интерпретацията. В първия случай публиката присъства на упражнение по приложна семиотика, докато във втория педантичният анализ на "бродещи понятия" (икономически критерий, еквивалентност в значението, референциална еквивалентност), съчетан с "деликатен", но устремен към неочаквани находки прочит на студии от Еко върху превода, определено навяваше асоциации за критическото мислене на Ватимо. Поредицата от въпроси - за разбирането на мъртвия език, за отношението между историческа темпоралност и език и др., на които трябваше да отговори "деконструкцията" на началото на Антигона, сякаш остана висяща във пространството между катедрата и първите редове в залата поради невъзможността да се проследят свръхпедантичните наративни и синтактични "разгъвания" на старогръцката фраза. Единствено заглавието (на лекцията) - "Отвореният превод" и няколко "по-проницаеми" пасажа за езика като инструмент и среда, помогнаха слушателите да се ориентират в позицията на автора. В точно противоположния "регистър" на намеренията и изпълненията се оказа Жана Дамянова, която конструира "Невидим преводачески колеж" (в който се съгласуват релевантните решения) от виртуалния диалог на Гадамер, експертната общност на късния Пърс и "функционалната еквивалентност" на Еко - преводът като договаряне между текст, автор, издател, преводач и като интерпретация, която зависи от предходни интерпретации. Оттук съвършено логично за непредубедения зрител тя беше адмирирана от Еко, а Ла Комб - обвинен от Богдан Богданов в "затворено виждане за темата".
Кристиян Банков (редакторът на българското издание на "Кант и Птицечовката") си постави задачата да изследва модела на битието и познанието на Еко, нагърбвайки се с ролята на ерудит и филолог, който тълкува, превеждайки. Той аргументира своите предпочитания към думата "резистентност" вместо "съпротива" с нуждата да се покаже многоаспектността и процесуалността на отрицанието/ята и да се избегне конотацията за пасивност. На екран бяха прожектирани и преводите на важни цитати от Дилтай и Пърс, които да "подкрепят" идеята за типология на резистентностите - "обективна", "интепретативно субективна" и др. Така Банков "на дело" илюстрира действието на принципите, изведени от Дамянова и Ла Комб.

Епитафии

След осемнайсет доклада и осем дискусии (с различен интензитет и продължителност) никой не се изненада, че краят на конференцията се разигра в повече от едно действие. От решаващо значение беше фактът, че през втория ден Еко няколко пъти анонсира, че ще коментира чутото в София, когато дойде време за заключителните му думи. Така че имаше най-малкото две причини закриването на събитието да бъде очаквано с нетърпение. То започна още в следобедните паузи, когато Еко неволно наруши обещанието, добронамерено шегувайки се с някои от участниците: "Ако буквите убиват, ще ви пратим следващия път телеграма" (към Ла Комб). По-късно, вече обръщайки се към всички в залата, той призна, че се е почувствал като на собственото си погребение. Това на пръв поглед шокиращо изявление всъщност визираше не нещо друго, а удоволствието от сбъдването на една мечта - човек да види какво биха говорили другите в негово "отсъствие". Срещата в София бе сравнена с десет дни, прекарани в Серизи (отново) в изслушване на лекции, посветени на собственото му творчество и вдъхновили работата върху "Кант и Птицечовката". Оттук се премина към доверието в общността, която единствено може да "отсъди" научните, историческите, недоказуемите, текстуалните и т.н. истини, за да се стигне до ангела-изкусител на семиотиката - Делфийския оракул, който "нито казва, нито крие, а произвежда знаци". Ивайло Знеполски продължи в същата "тоналност", обявявайки на свой ред края на "конференцията-текст". Той ревизира опасенията при откриването, че ентусиазмът да бъде видян Еко е щял да възпрепятства събитието и сподели, че е имало моменти на щастие, които са го накарали да бъде благосклонен към "научния и културен фетишизъм". Последните му думи положиха "надгробния камък": "Не съм сигурен какво сме успели да кажем на Еко, но срещата ще ни помогне да разберем какво той ще ни каже."

Галина Гончарова

Галина Гончарова (1974) е асистент по българска и по обща история на културата в СУ "Св. Климент Охридски". Пише докторска теза върху българския поколенчески дискурс.