Да подпираш рухваща стена...
- Репертоарът ви обхваща огромен стилов диапазон - от барока до наши дни... Дирижирате музика за симфоничен и камерен оркестър, опери, балети, вокално-симфонични творби. Всичко, изработено детайлно и с артистичен замах. Как се разпределя любовта между Бах и "Спящата красавица", "Травиата" и Симфония опус 21 от Веберн. Къде е репертоарното задължение и къде любовта?
- Понякога при първо четене някоя творба ми се струва отвратителна, но я обиквам, когато се задълбоча в работата над нея. Старая се да бъда верен на партитурата, това е особено важно в новата музика, където има много подробни авторови изисквания. В същото време избягвам буквоядството. Диригентското творчество е някъде на тази тънка граница: аз не съм нито буквояд, нито пък някакъв "реформатор", който си позволява да "преобръща" всичко. Голямата ми мечта (а тя е на почти всички диригенти) е цикъл "Брукнер - Малер". Но за съжаление съзнавам, че с нашите оркестри това не може да бъде постигнато.
- Дотолкова ли у нас диригентската воля е неосъществима?
- Според мен функцията "диригент" в България изчезна. Имаше битка за налагане на диригентска воля тогава, когато имаше добри оркестри и много добри диригенти. В момента диригентът просто е използван от оркестъра - за турне, запис, редовната програма... А имаше време, когато със своя авторитет той определяше развитието на оркестъра. Аз не бях в България от 1990 до 1996 година. Когато се върнах, разбрах, че нищо от наследеното не е продължено. След прекъсване от 15 години се оказва, че много млади хора дори не са чували имената на Добрин Петков, Константин Илиев, Влади Симеонов... Вече всеки може да си купи каквито си ще записи на Озава или на Карлос Клайбер, но нито един на Добрин или на Константин. С Васил Казанджиев се опитахме нещо да издадем, но...
- Тъжно звучи, тъжна е и констатацията за изчезващата функция на диригента. Това обезсмисля и въпроса ми до каква степен се чувствате оценен в България. Всъщност, защо се върнахте?
- Разбрах, че след смъртта на Добрин Петков и напускането на Митко Манолов всичко в Пловдив върви тотално надолу. Реших да дам едно рамо, но нещата се оказаха необратими. Има и друго: аз съм си носталгичен тип: семейство, родители, внучка... не, чужбината не е за мен.
- България е родила тъжната поговорка за музиканта, който къща не храни. Трябва ли българският музикант да бъде вечно апостол, за да се вписва в своето общество?
- Тази приказка е вярна може би само за България. В чужбина музикантите са добре нахранени, макар че и на тях не им стигат парите - парите на никого не стигат, даже и на богатите. Но музиката не е занаят, тя е лудост. Лошото е, че у нас се превърна в занаятчийство. Долнопробно. Много пъти на репетиция спирам и питам: "Тоя тон, който изсвири, колко струва? Нито е чист, нито е с определена динамика, нищо не струва. А ти отиваш и получаваш заплата." Трябва да има престиж в изпълнението, оттам - в институцията. Иначе тази институция става като заведение за социални помощи.
- Като че ли свикнахме да оправдаваме - при това с известна наслада - лошото музициране с липса на професионални традиции. А записи от зората на българския симфонизъм показват висока професионална култура и музикантска всеотдайност.
- Лошото е, че в миналото си създавахме някакви си "свои" традиции. Произвеждахме си местни традиции за барок, за белканто... Това не доведе до нищо добро. Мнозина станаха професори по пеене, защото преподаваха "свое" белканто, без изобщо да познават истинското. Имаше и професори по Моцарт, без да имат представа как той се свири по света. Или друго - масовото пренасяне на европейските традиции механично, без да са съобразени с тукашните условия. Един пример: колега отива във Виена и чува как оркестърът свири Моцартовия Реквием без вибрато. Идва тук и го "прилага" веднага. Да, но ние нямаме нито инструментите на виенчани, нито Musikverein. С инструменти, направени от български майстор - добри инструменти, но не за тази музика - започват да свирят без вибрато и става страшна дъскорезница. Тревожното е, че отиваме от една крайност в друга: или си измисляме "местни" традиции, които водят до задънена улица; или прилагаме чуждите буквално, без да съобразяваме кои сме ние. Българинът силно люби и мрази, средно положение не приема.
- А има ли у нас обществена нагласа за голямо изкуство - поне на себе си внушаваме, че сме артистичен народ.
- Българинът е изключително талантлив човек, това не е само мое мнение. Ако в сандъци с надпис "Made in Bulgaria" се сложи по един талантлив човек и се експортира, ще станем най-богатата страна в света. Но, събрани всичките в България, от талантите нищо не става! Защото всеки смята, че е по-талантлив от другия. При други нации има йерархия: "Аз съм талантлив, но оня е по-талантлив от мен. Не му завиждам, а му се радвам". У нас това е невъзможно. Тогава за каква обществена нагласа за изкуство говорим?
- Може би трудностите днес се дължат и на все още неизживяната "революционност" отпреди 15-ина години? Тогава се чуваха и гласове, че не е време за култура... И все пак, вероятно вярата в спасителната й мисия ви държи на пулта?
- Съмнявам се в тази мисия. Но не мога да живея по друг начин. Така съм възпитан: родители, училище, академия; професори: дисциплината на Мравински, който беше абсолютен стоик, ненормалният стоицизъм на Добрин Петков, изключителната работоспособност на Абадо, безкомпромисността, дори грубото отношение на Константин Илиев към посредствеността - възпитан съм с тия неща и не мога да работя по друг начин. А дали красотата ще спаси света, дали аз правя красота - това просто не ме занимава. Аз съм работохолик и ако някой иска да ме унищожи, трябва просто да ме остави без работа. Напоследък някои се стараят...
- Значи ли това, че не ви интересува мнението на критиката, колегите, публиката?
- Е, като всеки човек и аз се притеснявах от тези работи. Но, от друга страна, доста добре знам какво е посредственост и като прочета някое писание, което ми внушава, че нещо е гениално...
- ... а критиката е в състояние да произвежда гении...
- Имаше навремето един Робертино - мечта на всички момченца: как ще пеят, ще станат богати, ще ги снимат във филм... Същото беше и с диригента Роберто Бенци. Да се чува нещо за него?
- Преодолима ли е диригентската самовлюбеност?
- Всички млади хора тръгват от подобна позиция: "Аз ще командвам, ще налагам своята концепция и всички ще ми се радват." Имах удоволствието да работя с майстори като Добрин, Константин, Васко Арнаудов, Руслан, Васил Стефанов, Влади Симеонов... Тези хора ни мачкаха нас, младите, тотално... И ни поставяха на място. Няма да забравя как поканих Константин на репетиция на "Травиата" - дирижирах я за пръв път. След първо действие той ми каза: "Какво да ти гледам, ти нямаш ауфтактове. Правиш образи, а нямаш ауфтактове." И още едно ярко преживяване: цялата канцелария на Добрин Петков беше в огледала. Един хубав ден обаче всичките бяха покрити с пердета. Значи Добрин е забелязал, че се оглеждам, а той много мразеше това, и е наредил да ги покрият. Той самият беше много суетен. Константин - също (мъжете поначало са по-суетни от жените). Но те се бореха срещу това. Суетата на диригента е по-силна от тази на солиста, може би защото не му звучат ръцете. Страшно е обаче, когато тази суета стане мода, почти професия, защото започва да се предава на публиката...
- С какво се занимавате сега?
- На превал в живота си съм: правят ми се много неща, а няма с кого. Ужасно е, когато човек знае как да направи нещо, а не му се дава възможност. Упорствам да уча новите хора на музика, понякога по най-елементарен и досаден начин - спирам репетицията и питам: "Какво искаш да кажеш с този тон, който изсвири?". Упорито подпирам с раменете си една стена, която всеки момент ще рухне. Докога ли ще я задържа?
Иначе интересни заглавия - колкото щеш! В момента правя "Селска чест" - много я обичам. И е подходяща за концертно изпълнение. При нас се правят оперни постановки, без да има защо. Крайно време е бедна държава като нашата най-напред да прави концертни изпълнения. Така правеше Караян: първо пуска на пазара CD на една опера и ако има интерес, прави постановката. У нас всичко е наопаки: първо се правят декори, костюми и след това се разбира, че нито има кой да го изпее, нито кой да го изсвири.
- Правили сте доста съвременни заглавия, в това число и български. Сега бихте ли се заел например с "Прикованият Прометей"?
- Тази опера я познавам, тя е изключително трудна. Трябва да се работи - като Добрин навремето - поне 6 месеца. Такива певци сега няма, всички пеят едно и също, научават 3 заглавия, ходят, печелят... Би трябвало да се намерят млади хора, при това изключително интелигентни, защото при Лазар Николов всяка точица има значение. Иначе съм готов всеки момент за това заглавие, но няма с кого да го направя.
- Навремето бяхте против реформата в Оперно-филхармоничните дружества, сега някак се вписахте в нея.
- Тази реформа беше направена по възможно най-неадекватния начин. Направи се, за да се отчетем пред Международния валутен борд. Затова и бях против, знаех какво ще стане. Също като с увеличените заплати сега. Увеличиха ги еднакво на всички, могат или не, без да се даде възможност на ръководителя да използва това като лост. Същото стана и с реформата. Още тогава твърдях, че в Пловдив има публика главно за симфонични концерти, значи комбинацията би трябвало да е филхармония плюс опера. В Русе - обратното. Трябваше да се измисли някаква гъвкава форма, съобразена с условията в дадено място. Всичко се направи по един и същи начин и резултатите са плачевни. Буквалното събиране на институции създаде ненормални комбинации от инструменти: 5 тромбона, 6 флейти и т.н. А директорите не могат да уволняват, защото Кодексът на труда забранява; и те са обречени да се блъскат с това нелепо положение. Това е реформата в България: механично обединение на институции. Обяснимо е, че всяко правителство иска да запази социалния мир. Но подобен социален мир води до тиха социална война.
- Какво е спасението?
- Да се сложи ред в хаоса. Да се направи комисия - от Министерството, защото ние сме бюджетно предприятие - и в тази комисия да влязат директорите на всички ОФД-та. И тя да прецени от град на град какво е положението - като количество, като качество, като брой инструменталисти, които са необходими, като диригенти, които могат или не, като хористи, балетни трупи... Има цели звена, които нямат дейност: например ателиетата, които влязоха в ОФД, някои от които не са сковали и една пейка за тези години, защото няма постановки. А всички получават заплати.
- Оправдана ли е носталгията по миналото - поне по музикалното ни минало?
- Наскоро бях в едно жури на хоров конкурс в Атина. Имаше хорове на много високо ниво от цял свят. Къде са вашите хорове? - питаха всички. Няма ги. В миналото не можеха да вземат и една награда от нас. Това, което бяхме постигнали, другите тепърва се домогват до него, при това вървят по нашия път. Не само в музиката... Трябваше услужливо да унищожим всичко, за да не бъдем конкуренция на другите страни. Защото, естествено, ние не можехме да се конкурираме с тях нито по отношение на промишленост, нито на селско стопанство. Оставаше културата. Сега и тя не е конкуретноспособна. Дезавуираха я по хитър начин: много пари се харчели за нея... Което е долнопробна инсинуация.
- А не заплашва ли духовното здраве на нацията агресивното настъпление на т.нар. субкултура?
- Аз живея много настрани от нея. Да, това е балкански феномен. В Гърция от сиртаки не може да се чуе нищо друго. Същото е в Турция, в Сърбия. Само румънците отстояват европейската си принадлежност. Ние нямаме чувство за такава. Не може да е европеец оня с плитките - Азис - той е някъде от Анадола. В Европа такова лице не може да влезе.
-----
Такъв странен финал имаше разговорът ми с диригента Георги Димитров дни преди 60-ия му рожден ден. Без фанфари и тържествени равносметки. С много горчив реализъм. Хубаво беше, че 2-3 дни преди събитието стана кавалер на ордена на Света Агата в Сан Марино - равностоен на българския "Стара планина". Радост и за нас - все пак в цивилизования свят знаят, че тук живеят европейци. Остава да му пожелаем още дълго, но и резултатно да подпира стената, която да не рухва. За да сме наистина европейци.

Наталия Илиева



Разговор с диригента Георги Димитров