| За Чехов - по комшийски | |
|
Има нещо символично в това, че годината на Чеховия юбилей - 100 години от смъртта му - завърши в Истанбул. И за културата явно всички пътища водят към (втория) Рим. В края на миналата година Истанбулският университет - Катедрата по руски език и литература - организира Международната научна конференция "Един век след Чехов". От българска страна бяхме поканени няколко души от Катедрата по руска литература при Софийския университет. Готвихме се, обсъждахме, то не бе суетня, не бяха трепети. Дори някои колеги ни подхвърлиха леко иронично: поне екскурзия ще си направите! Прозвуча ми малко като черен хумор... Не че няма какво да се види в Истанбул, но не това беше основната цел. И ето ни в автобуса. Харесва ми една история. В спомените си за Чехов Горки разказва за посещението на три дами - било е по време на някоя от войните. Имитирайки, че се интересуват от политика, те питат Чехов: - Според Вас как ще приключи войната? - Навярно с мир, - отвръща той. - А кой ще победи? Гърците или турците? - питат те. - Сигурно тези, които са по-силни. - А кои са по-силни? - Тези, които се хранят по-добре и са по-образовани. - А Вие - лукаво питат дамите - кои обичате повече - гърците или турците? - Аз - отвръща Чехов - обичам мармалад. А вие обичате ли? Тук е целият Чехов. И моята представа за него до голяма степен се припокрива с този случай. Защото ние също обичаме мармалад, а, както се оказа, и локум, и халва, и баклава. Навремето имаше виц - кое ни било общото с испанците: и на тях царят им в Мадрид, и нашият в Мадрид. След като обаче царят си дойде, това не е актуално. Но на първата спирка след Одрин разбрахме кое ни е общото с турците. Толкова много неща ни свързват - и на тях кюфтето им кюфте, и на нас; и на тях чорбата им чорба, и на нас. Да не говорим за толумбите, айрана, пържолите, кьопоолуто, гювеча, мусаката. Тук си спомних едно изречение на Чехов в писмо до Суворин от 1888 г.: "Ако действително ще тръгвате за Константинопол, не може ли и аз да дойда с Вас?". Не знам какво му е отговорил Суворин, но ние, българите, пътуващи за конференцията, го "взехме" със себе си. Или по-точно, той ни взе. Бяха поканени - за цвят - и руснаци, които, освен че мърмореха колко псевдо бил барокът в двореца "Долма бахче" - сякаш руският е оригинален! - почти изревнуваха: а защо вие решихте да си укрепвате двустранните отношения с нашия Чехов? А два дни по-късно, когато се радвахме на уютните кьорсокаци из центъра на Истанбул и изпадахме в луд възторг при различни гледки - жена седи и плете пред дома си на лунна светлина, от един музикален магазин, наречен с непреводимото на руски и с ненуждаещото се от български превод: "Кючук чекмедже", ни бе зададен изстрадано премисленият въпрос: признайте си, не съжалявате ли, че сме ви освободили? В общия кюп и от едната, и от другата, и от третата страна митовете рухваха, сведени до пародия на езикови клишета, с които години, десетилетия наред бяхме облъчвани всички. Митът за отколешните врагове - победители и победени - се оказа афиф, митът за робството - тоже. Робството във вида му, налаган ни от комунистите. Ако се бяхме поддали да го следваме, трябваше да се държим "образцово" и "подобаващо" - резервирано, леко предпазливо, скептично; руснаците - с гордост, ние - с предразсъдъци. Но защо по повод на нашия Чехов? И това ли трябваше да се политизира? Че "черквата й политика" - то е ясно открай време, но стига експерименти с литературата. Наоколо летяха чайки, надписи на дюкяни за тютюн предупреждаваха за вредата от тютюна, "вишня" се оказа турска дума - все Чехови образи, но в тях не виждах нищо автентично руско. Нито българско. Нито турско. А по-скоро всеобщо - тук, при Вселенската патриаршия, при Босфора, между Евразия и Азиопа, между West- и Eastанбул. А и националният ни мит като че ли вече търси нови идентификационни стратегии, нови съизмервания и себе-припознавания. Вдигнаха се тостове - за руснаците, родили Чехов, за турците - организирали конференцията и за българите - дали на Турция специалистите по руска литература. Защото и Емине, и Тюркан, и Гьонул - главните организаторки и преподавателки в университета - са си нашенки-гюзели, подпомагащи равнището на висшето образование в по-близкия до нас "Вечен град" или, както го наричаше героинята на Нона Мордюкова в "Диамантената ръка": Истанбул - град на контрастите! Пък и ние ги подбутнахме с по една интелектуална инжекция - освен че им отнесохме току-що излезлия сборник "Диалози с Чехов. 100 години по-късно", алтън-доклади изчетохме. То не бе за аксесоара в творчеството на Чехов (Румяна Евтимова), за Душечка и мястото й сред женските персонажи на Чехов (Галина Петкова), за електронните ресурси в Чеховото творчество (Ренета Божанкова), за "Чайка" и отчаянието по време на чай (Людмил Димитров), за Чехови реминисценции в драмата на Петко Тодоров "Невяста Боряна" (Людмила Малинова-Димитрова, докторант от НАТФИЗ), за "Светлини", прочетен като пролог към късната проза на Чехов (Румяна Корсемова). Казахме си всичко, да ни олекне. И на другия ден тържествено ни истипосаха в "Джумхуриет". А когато у нас се проведе Чеховата конференция, "никой от никое кьоше не се обади", както би се изразил Пенчо Славейков. И там така - поканили представители на българското консулство, но те отказали, много били заети, сиропирали баклавата - бе Рамазан... Таман си помислихме как ще седнем барабар с консула, а то - дойде само руският и през цялото време се чудеше къде да се дене, може би Чехов не му беше от любимите автори, не знам. После, на среща в ПЕН-клуба, открихме още близости. Башканът на руската катедра, Атаол Бехрамоглу, един от добрите съвременни поети на Турция, рецитира свои стихове, дори ни подари ксерокопия на български преводи. А жена му - ах, жена му! - съща Ана Каренина. С потекло някъде от българско. Като мадам Бовари от Сливен. Оказа се, че асоциацията е съвсем точна. Самият Атаол си я избрал по този признак. Дори работел върху проект: да поправи досадния Толстоев сюжет и да събере най-достойната двойка, която така и не се среща в романа - Ана и Левин. И за да е по-достоверен и убедителен неговият анализ, първо решил да го експериментира на живо. Така разбрахме, че се изживява като Левин. Но в неговия случай "Левин" не идва от "лъв", а от "ляв". Атаол е убеден марксист, още през 60-те възприел идеята и й останал верен. Много странно. Всички ние, премляни от тоталитарната идеология, като "четиримата танкисти", погледнахме с повдигнати вежди "кучето". Възможно ли е марксизмът да се възприеме като чиста идея, необременена с тоталитарните забрани, санкции и репресии. Попитахме го: добре де, Атаол, през 60-те, когато се увлече по марксизма, "Бийтълс" в Турция слушаха ли се? - Разбира се, отговори той, те ми бяха любимците. И на концерти на западни рок групи е ходил, и във Франция е специализирал, и каква ли не литература е чел. Че и ние бихме хлътнали по подобни философи с такива "аксесоари". Навремето по радио "Дойче веле" бяха предложили един шеговит експеримент. За да се засили интересът на студентите към идеологическите дисциплини, да се обяви конкурс за изнамиране на печатни грешки в трудовете на др. Хо Ши Мин например. И който намери повече, получава като награда екскурзия до САЩ. Тогава Хо Ши Мин със сигурност би надминал по популярност и най-четения бестселър, но предложението, както знаем, не бе прието. Конференцията, безупречно организирана, се проведе в най-представителната зала на университета, сграда на бивш дворец. Имаше и други попадения. По време на докладите на екран показваха резюмета на различния език от този, на който се чете. Ако е на турски - резюмето беше на руски и обратно. Участие взеха професорът от Анкарския университет Алтан Айкут с текст върху спомените на съвременници и близки за Чехов, Вадим Полонски от РАН с поглед към Чеховата ирония на границата на два века, Наталия Живолупова, Галина Гумьонная и Александър Кочетков от Нижни Новгород с компаративистични доклади - Чехов и Пушкин, Чехов и Тенеси Уилиамс. Атаол Бехрамоглу, освен съпруг на Ана Аркадиевна Бехрамоглу и преводач на Чеховата драматургия, говори за модернизма в театъра на Чехов, Емине Инанър продължи софийската си тема - влиянието на Чехов върху турската литература, Тюркан Олджай разказа за постановките по Чехов в Истанбулския градски театър, а Гьонул Узели съпостави пейзажа у Чехов и Левитан. Изказаха се още преводачът на Чеховата проза на турски Мехмед Озгюл, актрисата Тилбе Саран, в началото на 90-те години играла Соня в нашумяла тогава постановка на "Вуйчо Ваньо", писателят Селим Илери сподели отдавнашните си намерения да напише роман за Фирс, а режисьорът Башар Сабунджу разказа за работата си върху спектакъла, обединил четирите големи пиеси на Чехов, "Всички в една градина". Зейнеп Зафер от Анкара изложи оригинална концепция за провинцията в Чеховото творчество. Пак там разбрахме, че "Човекът в калъф" на турски е "Кълъфлъ Адам", "Дамата с кученцето" - "Кьопекли кадън", а "Вишнева градина" - "Вишне Бахчеси". За руснаците тези заглавия бяха непонятни, но на нас голям кеф ни направиха. Сигурно и на Чехов му беше станало кеф. В един от спомените си за него Бунин казва дословно следното: "По бреговете на Черно море работеха много турци. Познавайки онова доброжелателство, примесено с презрение, което ние изпитваме към хора от друга народност, той не изпускаше случай да каже с възхищение какъв трудолюбив, честен народ са те." Истанбул е космополитен град, цветен, многолик, прекрасен. Можеш да чуеш всякаква реч, всичко можеш да пипнеш, да се пазариш, да влезеш в непосредствен досег с ежедневието му. И ориент, и уестърн. Няма я претенциозната стерилност на западните бутици, макар да има много лъскави и изискани сгради, пазари, места. Спомних си една показателна смешка. След 15-годишно отсъствие наша туркиня, пратена от комунистите на "екскурзия", се върна в София, за да се дипломира като филолог-русист, което беше учила някога, и разказа следното. През тези години работила като екскурзовод в Истанбул с български и руски. Настанили някаква руска група в един от изисканите хотели в средата на 90-те и когато в уречения час трябвало да се съберат, за да тръгнат на културна обиколка, единствената закъсняла туристка най-сетне дошла и за извинение с възторг разказала в колко удобно приспособление си е измила главата. И добавила: да им се не надяваш какъв хотел са построили турците-диваци. А нашето момиче й казало: госпожо, не знам дали турците са диваци, но вие сте си измила главата в това, в което ние си мием други работи. На конференцията аз бях довел и 11-годишния си син. Вечерта преди тръгването ни Атаол го помоли да каже и той едно стихотворение. Не остана време, но вече в автобуса за София се сетихме да го попитаме - кое стихотворение си е измислил? Отговор: "На прощаване". Боже! Майката плаче, синът - хайдутин, не ще пред турци глава да скланя. Твърде подходящо. Но "на прощаване" с турците се разциврихме. "Екскурзията" завърши, поставяйки началото на истински възродителен процес - на човешките, колегиалните, научните ни взаимоотношения. На Изток - в Истанбул. Истина ви казвам. Да е на хаир.
Людмил Димитров
|
Международна конференция Един век след Чехов в Истанбул |