Примката
на другарската общност
Това е дуел между двама напълно неравностойни противници: една извънредно мощна, силна и безогледна държава и един малък, анонимен, неизвестен човек
Себастиян Хафнер

Преди време ми се обади Величка Стефанова, дългогодишна кореспондентка на БТА в Берлин и преводачка, която ми каза, че неин колега от Германия, публицистът д-р Хайнц Брам, й изпратил една изключителна книга. Става дума за книгата "Бележки за Хитлер" на Себастиян Хафнер, претърпяла над 20 издания във ФРГ. По това време у нас бяха нашумели скандалите около издаваната нацистка литература, както и срамните истории на поредния Панаир на книгата - тогавашният председател на Асоциацията на книгоиздателите Раймонд Вагенщайн беше обвинен в цензура и самоуправство, след като не допусна въпросните издания в зала 3 на НДК... Заедно с Величка Стефанова занесохме на Раймонд книгата с идеята, че тя би заинтригувала издателство "Колибри". С присъщия му (напълно разбираем) скепсис Вагенщайн доста недвусмислено ни отговори, че едва ли би искал да има нещо общо с каквито и да е писания за Хитлер, но все пак реши да я прочете... И след време я издаде с подкрепата на Гьоте институт - Интер национес. А малко преди на книжния пазар у нас да се появи "Бележки за Хитлер", издателство "Аквариус" издаде още едно заглавие от същия автор - "Историята на един германец - спомени 1914-1933", пак с подкрепата на Гьоте институт. Ръкописът на книгата е открит след смъртта на автора през 1999 г.
Желанието ми да пиша за "Бележки за Хитлер" съвпадна с дните, в които намерих и прочетох другата книга; и някак стана невъзможно да ги отделя в личните си впечатления от срещата с автора.
Себастиян Хафнер (1907-1999) емигрира през 1938 г. във Великобритания, където сътрудничи на в. "Обзървър". След връщането си в Германия през 1954 г. е политически наблюдател на "Ди Велт", а от 1963 г. - на списание "Щерн". Автор е на документални книги, сред които "Уинстън Чърчил" (1967), "Бележки за Хитлер" (1979), "Исторически вариации" (1985), "От Бисмарк до Хитлер" (1987) и др.
В десетилетията след Втората световна война едва ли не битува максимата, че германските интелектуалци почти без съпротива (дори и вътрешна) приемат нацизма и всеки, успял да напусне страната, задължително трябва да е евреин. Парадокс е, че подобен произход се приписва и на Томас Ман, както и на всички членове на неговото семейство.
"Историята на един германец - спомени 1914-1933" не е просто поредното доказателство за относителността на горното твърдение; тя е споделеното лично страдание на родения - и израснал сред берлински интелектуалци - хуманист.
Първата световна война и "германският срам", революцията от 1918 г. и кървавите сблъсъци, в които загиват много хора, са част от предизвикателствата към юношата, но винаги в него живее и съмнението, че не е възможно отделният човешки живот да е толкова принизен. Зад кратките вестникарски съобщения за разстрели, национални предателства или появяващите се вече грандиозни успехи на германските спортисти не може да бъде скрит полъхът на нещо ново и обновяващо: "И все пак ми се струва, че сред многото застрашаващи беди и нечовешко зло точно тогава в Германия започна да си пробива път и нещо рядко и възхитително. В голямата си част новото поколение бе непоправимо покварено. Но пък останалата, макар и малцинство, носеше навярно далеч по-големи обещания за бъдещето от всяко друго поколение през последните сто години. Хаосът и бъркотията на десетилетието 1914-1923 отнесоха всички опори и традиции, но и миризмата на мухъл и всичко овехтяло. След този период повечето хора се превърнаха в циници без всякакви морални задръжки. Онези обаче, които все пак се учеха да живеят наново, караха сякаш някакво училище за напреднали - отвъд илюзиите и глупостите, с които обикновено се захранва една несвободна младеж." Едва ли тези надежди са породени само от романтизма на възрастта. Те са вдъхновени и от времето, знаем какви новаторски и велики постижения в областта на изкуството и мисълта даде на света този период от историята на Германия. Неволно човек започва да прави собствени асоциации със своето си време, със своята си страна. В този смисъл (може и да е твърде лично) прочитът на "Историята..." на Себастиян Хафнер въздейства много силно и като че ли приканва към персонална равносметка на изживяното - макар и в други десетилетия, в други географски и народностни очертания, но все пак в изпитанията на ХХ век. Признавам, че този период - и до края на Втората световна война - особено много ме интересува и вълнува, може би и заради попадналата ми в детството книга с документи и снимки от нацистките концлагери... И в годините от някакъв духовен мазохизъм се задълбавах в книги, филми, документи, за да разбера... Не зная дали някога могат да бъдат намерени смислените отговори, дори и след "Модерност и холокост" на Бауман. Но точно срещу смазания чудовищен механизъм на тази държава застава младият Хафнер: "...а обикновеният човек изобщо не е политик, още по-малко заговорник, "враг на държавата". Той през цялото време се намира в положение на самоотбрана и не иска нищо повече, освен да съхрани някак своето разбиране за собствената си личност, собствения си живот и честта си." Подобни мисли едва ли звучат аристократично- архаично, макар и слушани от пиедестала на още по-омотания ни в безумства ХХI век, където отделната личност и в демократичния свят всекидневно е принудена да устоява себе си.
В паметната 1933 година, с която завършва "Историята на един германец", макар че намереният ръкопис остава впечатлението за недовършеност, е проследена абсурдната история за задължителната военно-техническа подготовка, през която трябва да мине всеки един дипломант на Юридическия факултет в Берлин. "Стенех и се заставях да не мисля повече. Ясно съзнавах, че съм попаднал в дълбок капан. За нищо на света не трябваше да идвам в този лагер. Бях вече хванат в примката на другарската общност." Смазвайки с меки ръкавици всякаква индивидуалност, тази общност е организирана много ясно и методично от СА и СС с цел да създава нацисти. В един момент, бидейки в същия този лагер, той също слага лентата с пречупен кръст на ръката си, чинно вдига дланта си за поздрава "Хайл Хитлер", неистово отричайки и ненавиждайки всичко това - с едничката мисъл, че не това е неговата Германия и как по-бързо да замине за Париж... След години ще се озове в Лондон, а после отново в Германия, вече ФРГ, след цели 20 години. Но последните, макар и недовършени като замисъл на повествованието изречения на книгата са: "Групата си стоеше все на същото място. Не срещнах повече никого от тези хора. Автобусът бързо ме отнасяше, а аз чувствах ледени тръпки, срам и облекчение."
Едва ли е най-добрият вариант да се пише в един текст за две различни книги, па макар и на един и същи автор. Непубликуваният приживе ръкопис е писан в трудните за Себастиян Хафнер години на имиграция в Лондон, а "Бележки за Хитлер" излиза през 1979 г. Тя е осмисляне на преживяното в пунктуалното изследване на Хитлер и Германия, Хитлер и света. И може би най-забележителното в този "шедьовър на историческата есеистика", както го нарича "Франкфуртер алгемайне", е педантичното обяснение както защо се появява и печели Хитлер (като вътрешни и международни фактори), така и защо е обречен.
Винаги ме е занимавал въпросът защо въпреки чудовищната разруха след Втората световна война ФРГ стана една от най-проспериращите страни не само в Европа, а и в света. Едва ли това се дължи само на плана "Маршал". И колкото и да звучи неправдоподобно от научна гледна точка, мисля, че една от главните причини е покаянието и търсенето с години и на въпросите, и на отговорите за всичко скрито зад "нацистка Германия". Вече съм убедена, че в цялостната, целенасочена или не политика на следвоенната федерална република, автори като Себастиян Хафнер вграждат себе си и собственото си поколение (както и тези след него) в катарзис на нацията и духа. И засега този изстрадан исторически опит навярно е единствен. Не само в Германия са властвали чудовища. Но това е друга тема. "Това, което старите противници на Хитлер, образовани, отличаващи се с добър вкус граждани, дори вярващи християни и марксисти, са се питали - трябвало е да се питат - в средата и края на 30-те години, наблюдавайки безспорните постижения на Хитлер и несекващите му чудеса, било: Дали пък моите собствени критерии не са погрешни? А може би всичко, което съм учил и в което съм вярвал, е било погрешно?"
Авторът изрежда съмненията на мислещите германци уж в период, в който няма безработица, но пък ги има и "Кристалната нощ", и първите концлагери. И отбелязва: "Напълно разбираеми и дори симпатични са тези съмнения в себе си. От тях до първото произнесено все още неохотно "Хайл Хитлер!" обаче пътят не е дълъг."
Според Хафнер Хитлер е обсебен от две фикс-идеи - унищожението на евреите и господството на света, и то преди всичко с поглед на Изток. Франция, както коментира той, е готова да му се подчини, а поривът на Хитлер е продиктуван от "срама на Версайския договор". Това е само малък детайл от изследване на цялостното присъствие на Хитлер - от "некадърника" в началото на 20-те години до "обединителя на нацията" и началото на края му. За автора признаците за този пълен крах са ясни по-рано, отколкото на останалите, поне така изглежда от датата на написването на книгата. Анализът му е обективен и детайлизиран, а заедно с това и дълбоко изстрадан. Всичко това се е случило в неговата Германия, Германия на аристократизма и интелектуалната мощ. Хафнер вмъква особена визия към темата за войната като зловещ път към световното господство, той търси аналогиите с Александър Македонски, Наполеон и заедно с това моментално ги отрича. Защото Наполеон утвърждава държавността като институции, а Хитлер я ликвидира, тя не значи нищо за него. В този контекст Хафнер отъждествява фюрера с жесток криминален престъпник, надминал най-страшните масови убийци. "Хитлеровите масови убийства са извършени по време на война, но те не са военни действия. По-скоро може да се каже, че той използва войната като претекст, за да извършва масови убийства, които нямали нищо общо с войната, от които обаче открай време изпитвал потребност." Това не са само евреите, психично болните, хомосексуалистите, а и поляците, руснаците, беларусите и в крайна сметка и народа на Германия. Това той формулира още в "Моята борба" и всъщност "Изтребването на хора, които за Хитлер са били паразити, има връзка с войната само дотолкова, доколкото войната отвлича вниманието "у дома" от това изтребване. А иначе за Хитлер то е самоцел, но не и средство за победа или предотвратяване на поражението."
Самото съдържание на "Бележки за Хитлер" напомня на биографично изследване (Живот, Постижения, Успехи, Заблуди, Грешки, Престъпления, Предателство), но цялото повествование, макар и уж дистанцирано, изследва Хитлер не само в контекста на германската история и въобще на човечеството, но в крайна сметка и в контекста на унищожения единствен и неповторим отделен човешки живот.
В сложното начало на ХХI век не се съгласихме, че е дошъл "краят на историята", а и всекидневно имаме достатъчно знаци, че не успяваме нито да прочетем историята, нито да я разберем. В този смисъл ще си позволя още един цитат за финал от пролога на "Историята на един германец" на Себастиян Хафнер: "С ужасни заплахи тази държава изисква от него да предаде приятелите си, да изостави приятелките си, да се откаже от убежденията си, като му натрапва свои, да поздравява не както е свикнал, да яде и пие не каквото обича, да използва свободното си време за занимания, които ненавижда, да предостави личността си за авантюри, които не одобрява, да се откаже от миналото си и от своето Аз и най-вече - като постоянно демонстрира безкраен възторг и благодарност."
Защото и в двете книги ни зашеметява не само познанието, но и удивлението на автора пред психологията на германския народ. И сме заразени от усещането на Хафнер за "разбуждането на демоните", които могат да стъпчат порива на духовността, ако не им противостоим...

Зелма Алмалех


Зелма Ешуа Алмалех е завършила журналистика в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1974. Оттогава до началото на 2002 работи в БНТ - като редактор в "Документални филми", в Ефир 2, като главен редактор на "Художествени програми" и член на Управителния съвет.
Автор и редактор на множество документални филми с наши и международни награди. Последната е през 2000 на фестивала в Карлови Вари: заедно с режисьора Анна Петкова Зелма Алмалех получи специалната награда на журито в раздела за документално кино за филма "Присъдата-обвинението".
Лични бележки за две книги


Себастиян Хафнер. "Историята на един германец - спомени 1914-1933".
Превод от немски Евгения Дебелянова. Издателство "Аквариус", София, 2003 г.

Себастиян Хафнер. "Бележки за Хитлер".
Превод от немски Величка Стефанова. Издателство "Колибри", София, 2003 г.