Преминаванията на Памукчиев
Две големи вертикално окачени платна, разположени точно срещу входа в Градската галерия, въвеждат зрителя в едно чудновато пространство, което създава стряскащо усещане за нереалност, извънвременност, не-тукашност. Застанала пред входа на първата зала, имам впечатление, че стесняващото се в перспектива помещение продължава в двете платна, като път / пътека. Двуизмерната "пътека" на отсрещната стена сякаш преминава в триизмерна, обхваща самия зрител, включва и мен. В началото на този необикновен път имам усещането за предстоящо изпитание, за подканящо ме предизвикателство. Безпокойство, колебание, несигурност излъчва чрез привидната си застиналост цялото изложбено пространство. Изпитвам тревогата от това да "виждам" в платната и предметите нещо различно при всеки нов поглед, при всяко повторно фокусиране. Пред предизвикателството по-късно да "разкажа" онова, което съм видяла, да опиша преживяването.
Приближавайки се до платната, чета заглавия: "Пътека" и "Пластове". И ако първото е някак очаквано, то второто събужда известно колебание. Образът, който първоначално ми е заприличал на следа върху пясъчна пътека, под въздействието на прочетеното се трансформира в хоризонтални линии, напомнящи натрупващи се пластове. Окото ми се нагажда според онова, което съм узнала. То вече не е непредубедено, а едно "предзнаещо" око. И все пак промененото от надписа под платното мое виждане не заличава напълно първоначалното "видение" за следата. В процеса на разглеждане двата образа се наслагват. Идеята за следата се свързва с идеята за историческата следа, историческите натрупвания/пластове, "утаеното време". Образи, които зрителят възприема непосредствено, и заглавия, които артикулират замисъла на художника, влизат в напрегнато взаимодействие. Образите се видоизменят според онова, което текстът съобщава, но в същото време смисълът на текста се намества според онова, което се вижда. Както образите, така и заглавията могат да бъдат преинтерпретирани.
От тези две платна, разположени насрещно на входа, погледът ми се отклонява и насочва към петте голямоформатни рисунки, озаглавени "Преминаване". Прегърбени, зададени само в няколко линии фигури създават усещане за умора и измъченост. В съзнанието ми изплува асоциация със старозаветния разказ за Изхода от Египет - мъчително достигане до Обетованата земя. То може да бъде видяно като "преминаване" от "тук" и "сега" към едно желано, отвъдно измерение. Призрачните фигури внушават отдавнашност и нереалност, приличат на прехождащи другаде видения. Те сякаш се приближават и отдалечават през някаква прозрачна и пропукваща се плоскост, която отделя две пространства - отсамно и отвъдно, видимо и невидимо. Самите платна и начинът им на окачване внушават лекота и крехкост.
Едно възможно "преминаване" виждам и в цикъла "Пепели" - първият от петте, представени в изложбата и подредени в хронологичен ред. "Пепелен човек" - ефимерен, тленен, загатната човешка фигура, прилича по-скоро на изплуващ от пясъка/пепелта човек. Човек, сътворен от пепел. Пепелта означава тленност, крайност, но тук тя добива и друго значение - загатва за възможността тези граници да бъдат надхвърлени.
"Изтляване...предел...сияние" е във формата на триптих. Три силуета в първото платно пораждат у мен очакването, че "ще изплуват". Вместо това те се стапят постепенно, докато не достигнат до своето "сияние" в последното платно. Фигурите "изтляват", преминават през гранична ситуация на трансформация, "предел", и се превръщат в "сияние". Самата пепел е метафора на Човека - едновременно тлееща и сияеща.
Като завършек на тази поредица се явява "Изтляване". Имам чувството, че отново ме връща към началото й, към трите платна, озаглавени "Пепели". "Пепелният" кръг сякаш се затваря.
Разположението на творбите в изложбеното пространство е внимателно обмислено. Отделните елементи влизат в диалог, създават особени смислови полета, в които въздействат съвместно. Първата зала е организирана така, че изправен пред големите формати, посетителят се усеща някак "малък". Образите, които различавам в платната, и предизвикваните от тях асоциации ме пренасят във време на началата.
Две платна в тази зала са озаглавени "Начало". Тук внушението е директно. Те отпращат към сътворението на Човека - Човека, сътворен от земна пръст. Застанала пред тях, в паметта ми изниква: "Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта" (Книга на Еклесиаста, глава трета, 20). "Началото", раждащата сила, появата съдържа в себе си смъртта, поглъщането. (Връщайки се към цикъла "Пепели", си мисля дали в него не присъства "Началото", раждащата сила?)
През цялото време, докато разглеждам първата зала, един образ, провиждащ се през портала към втората, натрапчиво се опитва да отвлече вниманието ми. Това е "летящото" съоръжение, наречено, както по-късно разбирам, "Цедилата". Тази инсталация носи усещането за лекота, пространственост, въздушност. Какво ли биха могли да отцеждат тези цедила? Новото пространство, в което попадам, изглежда познато, носи някакво спокойствие и сигурност. По своята подредба то наподобява музейно пространство, в което предметите са представени като експонати. Пред витрините се питам, както често се случва в исторически музей: За какво биха могли да служат тези чудновати предмети? Изложбеното пространство, което претендира да бъде музейно, ме подвежда да задам този въпрос. Вглеждам се внимателно в предметите и първоначалното ми спокойствие изчезва. Разбирам, че не бих могла да определя какви са. Изглеждат ми странно познати, но същевременно не мога да ги сравня с никой известен предмет. Разбирам, че не се нуждая от отговор на въпроса. Със своята крехкост и чудноватост поставените под стъклата форми са тук, за да наподобяват/да бъдат знаци за предмети от миналото.
Имам усещането, че единствено обемите, които ги съхраняват - "Хранителници", "Лавици", "Стената", приличаща на мрежа, ги предпазват от разруха. В същото време самите обеми за съхранение се превръщат в експонати. Получава се двойна рамка - изложба-музей в самата изложба. Тя задава дистанция към миналото. Такова отстояние сякаш липсва в първата зала, в която зрителят се чувства погълнат от големите формати. Наподобяващото музей пространство на втората зала е съсредоточено върху съхраненото, усвоеното, "утаеното" минало, върху миналото, "преминало" в настоящето.
Връщам се отново към "Цедилата". Възможно ли е те да утаяват времето? (Един от петте цикъла, представен в тази зала, е озаглавен "Утаено време".) Ако те означават спомена, дали не е възможно наблизо поставената инсталация "Обгорена земя" да означава прекъсването, хиатуса или невъзможността за "преминаване" от миналото в настоящето? Не е ли самото разположение на двете инсталации онова, което прави подобно противопоставяне мислимо?
Вътрешното помещение на втората зала създава собствено, но свързано с останалите, поле на въздействие. Ако застанем с лице срещу "Утаено време III", окачено на преградната стена, в обсега на погледа попадат и четири платна от съседното помещение, които се виждат през двата странични прохода. Общото между тези платна е, че и петте балансират на границата между двуизмерното и триизмерното пространство.
В цикъла "Утаено време" долавям някаква последователност - виждам форми, които постепенно изплуват на повърхността и придобиват все по-ясни очертания. Приличат на археологически предмети, на фосили - знаци за "утаеното време". Колебанието между раждане и стапяне на формата като че ли най-силно се усеща в това пространство. "Пролази" въздействат чрез напрежението, породено от преминаването от двумерното в триизмерното пространство. А дали не е възможно това "преминаване" да е в обратната посока? Каква е метаморфозата, на която ставаме свидетели - формиране или обезформяне?
Платната си взаимодействат и с висящата инсталация "Вместилища". Тези чудновати и донякъде отблъскващи предмети отново сякаш се намират в някакъв момент на претворяване, момент, в който те приемат/изгубват форма. Дали тези "Вместилища" не пазят в себе си нещо, което напира да се роди, или, напротив - прибират нещо, което умира?
Всички тези метаморфози са уловени в един миг - граничен, решителен миг на сътворяване на форма или стапяне, на преход от едно измерение в друго, на едно състояние в друго. Времето е сякаш застинало в този момент. Създава се впечатлението за извънвременност. Художникът е изправен пред предизвикателството да представи трудно представимото време. А зрителят - пред възможността да състави свой "разказ" за видяното. Този "разказ" зависи от капацитета на погледа, от начина, по който свързва образите, от възможните асоциации, от склонността да съчиняваме сюжети. И качество на този "разказ" е, че той е един от многото възможни.
Изложбата на Станислав Памукчиев може да бъде видяна като изследване на пространството и времето, на (не)възможните "преминавания" в тях. Творбите съдържат в себе си мига на претворяване от една в друга форма, на преход от едно към друго измерение: двумерно - триизмерно, тукашно - отвъдно, осезаемо - безплътно. Същевременно тъкмо чрез промяната е зададена и идеята за историята - за "преминаването" във времето, за миналото като абсолютно и застинало, но и като присъстващо в настоящето, "утаено" минало.

Теодора А. Тодорова

Теодора Тодорова е студентка II курс, специалност "Културология", СУ "Св. Климент Охридски"