Милчо Левиев - талантът
да си свободен
Поредният концерт на филхармонията продължи по своеобразен начин американските сюжети в програмите на състава. Класиците Чарлс Айвз (композитор, който, ако не се лъжа, за първи път в историята на филхармонията фигурира в репертоарния й план - при това за един месец с второ произведение), Гершуин, заедно с Милчо Левиев - като композитор и пианист - подредиха концертната програма. Гостува диригентът Божидар Аврамов, връстник на Левиев и като него практикуващ занаята си в Съединените щати.
В подхода към Айвз като че ли съзирам някаква нарочна хронология - след Вариациите "Америка" (1891-1892) сега на българската публика бе представена Първата симфония на големия новатор в съвременната музика. Една творба, в която само много подготвеният слушател би могъл да открие подстъпите към модерния, същинския Айвз. Симфонията, създадена през 1897-98 година, когато Айвз е бил 23-,24-годишен, показва преди всичко доколко младият тогава абсолвент в Йейлския университет при Хорацио Паркър е познавал добре класиката. Това е музика, която "чува" десетилетията преди себе си; в нея намират почетно място идеи на Дворжак, чувства се натискът на педагога по посока "издържане" класическия характер ("Главната тема на първата част беше представена в шест или осем различни тоналности, ето защо Паркър ми предложи да напиша нова. Това не ми харесваше." - Ч.А.) с цената на известен ре-прочит на Менделсон, например, а финалът направо ни отвежда към секвенциите на Чайковски. Някои от Айвз-похватите вече се чуват - отделни хармонии в първата част; вариационната специфика във втората - или пък впечатлението за необузданост на последната част с финалния си марш. Беше интересно, разбира се, и изпълнението бе коректно. Но все пак остава неудовлетвореността, че истинският Айвз със следващите три симфонии, например, или другите оркестрови пиеси все още е непознат и за оркестъра, и за публиката.
Затова пък истинският Милчо Левиев бе в центъра на втората част в луксозната среда, създадена от Христо Йоцов (ударни) и Димитър Шанов (контрабас). Рапсодично настроение завладя залата - най-напред Левиевата рапсодия "Орфей" за джаз трио и малък състав, с известна носталгичност на духа, и с интригуващи звукови находки като че подготви донякъде кулминацията на вечерта. А тя дойде с изпълнението на "Рапсодия в синьо" на Гершуин; едно хрумване, което пуристите биха определили като еретично. Но си мисля, че самият Гершуин би бил много щастлив от живото отношение към творбата му; още повече, че тя носи в себе си импровизационни ядра - особено в клавирните сола. В тях Левиев, Йоцов и Шанов строяха своите импровизационни острови; рапсодията спираше и продължаваше следващ свой живот чрез джаз-триото; в началото тримата направиха изненадата, после вече дойде очакването, а накрая дори и съжалението на публиката, че този вариант на творбата свърши. И тук отново се връщам към американския сюжет: Милчо Левиев носи в себе си нещо много ценно, което ние свързваме с Америка, но което той май си го имаше винаги: това е талантът да си свободен дух. Може би тъкмо затова той се "закотви" в Америка. Но при всяка негова поява на сцената и особено с това красиво заиграване с "утвърдения" текст в мен идва един спомен. Преди повече от 25 години в зала "Универсиада" гастролира (пак някаква директива за "затопляне" имаше) оркестърът на Глен Милър. Още с първите тактове на Moonlight Serenade, с която започна концертът, такъв вятър дойде от сцената, че ми се насълзиха очите. То не може да се опише, но те удря, зашеметява безпогрешно. Същото идва откъм Левиев, когато е на сцената - свобода и луда радост, че можеш, че сега си намерил отново съмишленици и че правиш музика. За Христо Йоцов и Димитър Шанов това изобщо не е проблем; Йоцов усеща нещата по един извънреден начин - той тръгва стремително и дава зелена улица на партньора си. Този хъс се оказа заразителен и за музикантите на филхармонията. Те музицираха с кеф и вътрешен ангажимент - безспорна заслуга и на диригента Божидар Аврамов. По един нетипичен, интровертен, много интересен начин той изигра дистанцията от "намесите" на джаз-триото във фактурата на Гершуин; финалът с доволното хлапашко пляскане на ръце с Милчо Левиев бе напълно логичен.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо