Един забранен портрет
Има свобода на печата, няма свобода на словото. Няма независим вестник, няма независимо радио, няма независима телевизия. И не е имало. Пише го във всеки учебник по журналистика. Който чел - чел.
За човек, който не е чел, това звучи нахално, неблагодарно и черногледо. Но е така. Колкото и да не ни харесва. Този христоматиен факт улучва право в сърцето нашето единствено постижение за 14 години. Като общество. И удря с опакото на ръката нашата илюзия. Като гилдия.
Свобода на печата има дотолкова, доколкото всеки Биг Бос, снабден с пари, власт и влияние, може да стане горд притежател на вестник, радио или телевизия. Или на всичко едновременно. Свобода на словото има дотолкова, доколкото всеки журналист разширява територията на свободата, като я отвоюва всеки ден. От същия Биг Бос, от неговите интереси, от неговите зависимости.

От какво зависи човекът с парите?

1. От своите пари. От тяхното количество. От тяхното качество - от тяхната биография, от начина, по който са възникнали, и от извора, из който са избликнали. От това дали имат нужда от пране, гладене, парфюмиране и изобщо - от хигиенизиране. От вродения инстинкт на парите да се размножават.
2. От неговите отношения с управляващите. Предишните. (На които е плащал, за да дойдат на власт, а после е платил, за да паднат от власт.) Сегашните. (От които чака отплата за това, че ги е докарал на власт, които рекетира със заплахата, че ще ги свали от власт, и на които организира всякакви активни мероприятия с активната роля на своята медийна империя.) Бъдещите. (На които е готов да плаща, за да дойдат на власт, стига да ги знае кои са точно и да се ориентира навреме.) От размяната на взаимна благоволителност и покровителство, на изгода и изнудване, зависи всичко: Спокойствието на властта. И парите на Биг Бос - вкусни сделки, изгодни държавни поръчки, лицензи, контрабанда. Във и извън страната. Докато интересът е взаимен, изданието е официоз. Когато интересът на Биг Бос настъпи властта по нейния интерес или обратно, за 24 часа изданието мутира в опозиционно, революционизира се и поема курс на въоръжена борба срещу правителството.
3. От неговите отношения с правосъдието. С хората на закона. Със самия закон. Това му гарантира закрила, безнаказаност, неподсъдност и всепозволеност.
4. От амбицията му да подчини и манипулира една (всяка!) партия чрез своята медийна империя. Защото маскира своите бизнесинтереси като политически възгледи. И постига своите политически амбиции със силата на парите.
5. От неговите отношения с други Биг Босове. От пъстрата палитра на приятелските кръгове, в които влизат разноцветни политици, магистрати и добре облечени бизнесмени. Колкото по-пъстро - толкова по-всеобхватно.
6. От мястото му в светлия бизнес. И в тъмния. Особено в него!
7. От мястото му в явната власт. И в тайната. Особено в нея!
Най-циничното е, че Биг Бос непрекъснато изисква от нас да му съчувстваме. И да му "влизаме в положението". Ние! В неговото "положение"!
Всички тези зависимости се стоварват като железобетонна плоча върху всяка редакция и върху всеки журналист. Няма редакция, която да не е затисната и смазана от тази плоча. Няма редакция, която да не изпада циклично в шизофренно раздвоение на своята колективна личност поради бясната скорост, с която интересите на Биг Боса сменят своята посока и направление, врагове и приятели.

От какво зависят журналистите?

От всичко това.
От неписания (а защо не и писан!) ферман със забрани: забранени за докосване теми (вкл. информационно), забранени за интервюиране лица, забранени за публикуване лица, забранени за критикуване лица (от прононсирани бандити до български и чужди политици), забранени за споменаване лица.
Журналистите зависят от благоволението и благоразположението на Биг Боса. От всяка негова дума и телодвижение. От полъха на неговите капризи. От повея на неговите желания. От писъка на неговите прищевки. От крясъка на неговите мании и маниакалности. От трясъка на неговите страсти и пристрастрия. От амплитудата на неговата мнителност и подозрителност. От неговото здраве - физическо и душевно. От неговите истерии. От неговата история. От неговите грехове, комплекси и кошмари. От неговите сънища. От виното, което е пил снощи. От профила на неговите сексуални особености. От това дали се е събудил в своя замък при своята кифлоподобна благоверна; или в гиздавото мезонетче, което е подарил на официалната си любовница; или в квартирата на поредната невръстна репортерка, към която питае бистри бащински чувства. От любовта му към славата. От страстта му към показност и помпозност. От жаждата му за обществено признание. От потребността да бъде хвален, ухажван, възславян, ласкан, приласкаван и награждаван. От неговия егоизъм и болезнен егоцентризъм. От неговата самовлюбеност, самолюбуване и себеобожествяване. От неговата лична митология и патология. От неговото лицемерие и фалшиво приятелство. От способността му да смаже този, когото довчера е прегръщал и хвалел, и който е имал глупостта да си помисли, че Биг Бос му е приятел. От страха да не бъде дискредитиран в очите на тези, от които зависи. От паниката да не бъде низвергнат от висшето общество, където е попаднал като всички нему подобни - случайно и противоестествено. От ужаса да не бъде гръмнат в дружеска престрелка между добре облечени бизнесмени - негови партньори, конкуренти и събандити. От неговия нагон да подчинява всичко и всеки. От неговия диктаторски, авторитарен, тоталитарен, тираничен, феодален, робовладелски нрав, който е възглед за живота.
От неговата абсолютна убеденост, че щом има парите, има всичко. Че всичко знае, всичко може и всичко разбира. Че всяка глупост, изречена от него, е свещена истина, и всяка мерзост, извършена от него, е божествен и неоспорим акт на премъдростта. От неговото Символ верую:

Който плаща, той поръчва музиката.

Една отблъскваща кръчмарска максима, която всекидневно произвежда кръчмарски манталитет. Ако този, който поръчва музиката, разбира от музика - добре. Но в 90 % от случаите не разбира нищо. Поради което с еднакъв успех може да превърне Народната опера в чалгаджийско сборище, а всяка уважавана медиа - в изтривалка. Защото не "Турандот" пълни салона, а фалцетът на Азис. Защото не позицията, не принципите, не истината вдигат тиража. А позата, поръчката и интригата.
Със самочувствието на поръчител и благодетел Биг Бос изисква от журналиста днес да пише обратното на това, което е писал вчера, а утре да пише обратно на това, което пише днес. Понеже така повеляват върховните интереси на Биг Бос. За него в това няма нищо неестествено и недопустимо. Нищо неморално и осъдително.

Така Биг Бос извършва най-малко 3 престъпления:

1. Демонстрира своето абсолютно презрение към читателите, зрителите и слушателите.
2. Съсипва името и авторитета на един уважаван вестник, радио или телевизия. Уважавани заради тяхната позиция. Зачерква, унижава и подменя тяхната позиция със своя интерес. И от обществен фактор и граждански субект ги превръща в антипод, в отрицание на самите себе си.
3. Демонстрира своето абсолютно презрение, нетърпимост и непоносимост към журналистите. Журналистът не е човек. А неодушевен предмет, чип, движима собственост, говорящ инвентар, наемник, крепостен, роб. Който прави капачки за буркани в неговия персонален медиен цех само защото Биг Бос е благоволил да го допусне там. Вярва, че е купил душата на журналиста. И не разумява, че срещу парите си получава нещо, което не се мери с пари. Легитимност и обществен авторитет. Получава ги благодарение на журналистическия труд, име и авторитет. За него тази мисъл е точно толкова кощунствена, колкото Вазовото "богатий с парите, учений с умът".
По негово дълбинно убеждение журналистът няма право на никаква позиция, още по-малко - гражданска. Няма право да пише и говори това, което мисли. Няма право да мисли изобщо. Особено обратното на личния интерес на Биг Бос. И всеки журналист, който си позволява нахалството да има гражданска позиция, е един неблагодарник, наглец и хрантутник, който яде скъпоценния хляб на Биг Бос. Една личност изпълва Биг Бос с най-искрено и чистосърдечно възмущение - журналистът, който има таланта да бъде гражданин и таланта да бъде свободен. И който стои зад всяка своя дума с целия си живот.
Неговият идеал е журналистическият евнух. Ама и за евнух се иска дарбица, талантец някакъв - то е умението тъй да се сгънеш на четири, та ръцете ти да се влачат по земята, пък да зацвилиш раболепно с възторжен гласец: "Да, Шефе! Их, Шефе! Ау, Шефе!". Биг Бос изпитва ужас от свободния човек. И презира тоя духовен и всякакъв евнух, тоя вдъхновен изпълнител на всяка поръчка и всеки каприз. И както го презира, тъй го възнаграждава, въздига и позлатява, дарява го с власт, почести и охолство. И ако перифразираме Йосиф Хербст, ще получим следното: "Чудят се на охолния журналист. Никой не се съмнява в охолството му, но всеки се съмнява в журналистиката му".
Така Биг Бос превръща журналиста в кръчмарска певачка, която изпълнява капризите на оня, дето й е пъхнал 5 лева в пазвата. Неговото изискване към журналистите е просто - да защитават неговите интереси със своите имена. Нали за това им плаща! Той със своето име не подписва никаква позиция.
Така превръща журналиста в най-беззащитния човек. Парадоксален, но прескръбен факт. За свободния журналист защита няма. Той просто бива изритан като мръсен пес. Не защото е сгазил лехата с еднопартийния лук (както беше), а защото е докачил Биг Бос на интерес, мания или патология, на минало, мнителност или самолюбие. И защото е закачил някой от неговите явни и тайни финансови и властови източници. И винаги идва оня момент, в който журналистът открива, че където и да мръдне, все ще настъпи Биг Бос или неговите близки и приближени министри, магистрати и мутри. Защото всяка пора на обществото е затъкната и затапена от безграничните амбиции и безграничната алчност на Биг Бос и компания.
Така превръща вестника в пералня, радиото - в химическо чистене, телевизията - в инструмент на своя личен каприз, на своите лични амбиции, на своето лично богатеене. Капризи, амбиции и богатеене, които обикновено нямат нищо общо с интереса на държавата. А тъкмо обратното. Защото Биг Бос превръща медиите и журналистите в поданици, биячи и фаворитки на онази паралелна държава, която наричаме мафия.

Ама това е цензура! - ще викнете възмутени. Да. Това е портретът на новата цензура. Този портрет е абсолютно забранен. Забранен за написване, забранен за публикуване, забранен за изричане, забранен за помисляне. В сравнение с новата цензура тоталитарните нрави изглеждат чисти, ясни и дори романтични. Новата цензура е не просто партийна. Не просто номенклатурна. Не просто политическа. Не просто властническа. Не е само диктат на парите, диктатура на интереса, гилотина на олигархията или вонята на кръв, идваща от подземния свят. Тя е всичко това. Едновременно. Един коварен конгломерат, подгизнал от власт, пари и кръв, концентрирал могъществото на една нова номенклатура, на една нова каста.
Затова, като отворите един вестник, като погледнете една телевизия, като се заслушате в едно радио, веднага ще забележите как зад една сензация, зад един гневно мазен глас, зад свирепото лице на един журналистически евнух наднича муцуната на оня, дето поръчва музиката. И веднага ще разберете кой точно е поръчал музиката и с каква цел. Муцуната на новата цензура.
Новата цензура отнема гласа на обществото, заробва съвестта на обществото, загробва духа на обществото. И ги подменя със себе си. Новата цензура убива обществото на клетъчно, на генетично равнище. Защото го обезкуражава.
Разяжда го. И го развращава.

25 ноември 2003 г.

Велислава Дърева


Журналистката Велислава Дърева е носител на голямата награда за публицистика "Черноризец Храбър" за 2003 г., както и на наградата за публицистика на СБЖ за 2002 г.
Политически наблюдател на в. "Дума".
Този текст само щрихира една опасна тенденция. Някои ще се разпознаят. Други ще бъдат разпознати. Трети ще кажат: "Това не се отнася за нас." По-важното е, че текстът сам по себе си ще послужи като лакмус за готовността на журналистическата гилдия да заговори за реалните заплахи пред свободата на словото.
В.Д.