Самоковеца е мъртъв, да живее силната ръка
Не съм сигурен доколко този текст въобще може да съществува, тъй като той няма за цел да прояви определено говорене, а определено да възрази срещу едно проявено говорене. Но първо един подслушан разговор:
"Убили и Самоковеца."
"Прекрасно."
"Какво му е прекрасното?"
"Бандитите поеха работата на държавата и сами се избиха. Скоро съвсем ще свършат."
"Няма да е скоро, според Бойко Борисов има поне още 40."
"Колко му е, ако средно се избиват по двама на месец, след година и половина ще са изчезнали."
"Ще се появят нови."
"Едва ли, защото и на дебелите вратове ще им стане ясно, че в тоя занаят живот няма. А и да се появят, ще си отидат по реда, въпросът е само да не им пречим."
"Ами невинните..., за малко да убият и гаджето на Самоковеца."
"Хак й е, да не се е хващала с такъв."

Всъщност, разговорът е типов и се води след всяко "убийство на прякор". Тръгва от кръчмите и постепенно се институционализира, докато се превърне в официална стратегия за борба с престъпността. Въпреки рядкото за нашето общество единомислие на "обикновени хора" и държава в този случай, струва ми се, че колективното въодушевление от чиято и да е смърт е по-смразяващо дори от самата смърт. Едно, защото я тривиализира - тя не само се преживява като желан път за възстановяване на социалната справедливост, но и създава масови очаквания за още и още... (В смисъл: отдавна не са се стреляли, време е да почнат пак.) Вече е налице зрителски глад за публични екзекуции, който отвежда назад през средните векове и племенните култури към предмодерната жестокост на жертвоприношението. Ако навлизането на мутри в модерния свят заплашваше обитателите му, начинът, по който те излизат от него, заплашва самия модерен свят.
Във връзка с това има и второ, по-конкретно измерение на смразяващото чувство. Колкото повече престъпните саморазправи подменят правораздавателната система (тя нали и без това не работи), толкова повече заживяваме в паралелна нелегитимна социална реалност. И ако нейните най-екзотични форми са показните разстрели, на които жертва са бандитите, нейната най-банална форма е корупцията, на която жертва е всеки. Две визии за края на незапочналата демокрацията, защото при нея легитимността на действията е по-важна от прекия им ефект.
Черната хроника за Самоковеца вървеше в медиите успоредно с темата за изборите в Русия, на които в Думата влезе партия, обявила се срещу независимия съд. Съвпадението идва да подсети, че въодушевлението от "надомното бандитско правосъдие" естествено се влива в копнежа по "силна ръка" - те и двете обществено легитимират нелегитимността, което превръща демокрацията е "излишно трето".

Георги Лозанов