|
Безброй яростни бикове... "Народа въстана..."; "скот като скот..."; "хора на черния труд с безглаголно търпение..."; "потоци, порои - бесни рукнали в бездната с гръм..."; "с един скок ний скачаме право в небето..." - това са все цитати от великолепната поема "Септември" на Гео Милев и всички те могат да заместят заглавието на този текст, също взето оттам. Но по-важно е друго: всички те могат да се прикрепят към аудиторията на "телефонните" предавания (от рода на станалото печално известно "От телефон до микрофон") в българския тв ефир и с малки изключения да охарактеризират емоциите и патоса, който обаждащите се зрители изливат към съответния водещ, бил той Ник Щайн, Юлиян Вучков или Неделчо Михайлов. В бума на предавания от този род има нещо повече от това да бъдат чиста телевизия, те са социален феномен и именно като такъв, за жалост, досега не бяха погледнати от многото коментари, последвали решението на СЕМ да закрие кабелната телевизия "Ден". Което се доказва и от финия финт, с който Ник Щайн се подигра и на медийния регулатор, и на предишните си гостоприемници, отивайки да води същото предаване, със същите хватки, със същите внушения и преки изказвания-"попадения" относно "етническия мир" в телевизия СКАТ. (На която пък пасва идеално приказката за "Луд умора няма": след казусите със "Сигнално жълто", след приютяването на Волен Сидеров и "Атака", на Юлиян Вучков и "Размисли и страсти", както и на движещето се по ръба на толерантността "Сите българи заедно", ръководството на кабеларката, пренебрегвайки предупреждението за "самоубийство", отправено от Райчо Райков, прие под крилото си и скандалния немски мошеник.) Ала подобно рисково действие едва ли би било предприето, ако зад този тип предавания не се съзираше една обществена потребност, която моменталически качва рейтинга и с него, разбира се, рекламните постъпления. Та нали все пак става дума за пари, както ни открехва една телевизионна реклама... Това обаче е друг проблем, въпросът, който ни интересува тук, е защо тези предавания, в които зрителят има пряк достъп до ефир, са така популярни (дотолкова, че Милен Цветков се отказва, доколкото знам, от воденето на сутрешния блок на Нова телевизия, за да прави само нещо като "Здравей, България" във вечерните часове). Те не са в никакъв случай върха на тв журналистиката, напротив - в преобладаващия брой случаи техният водещ е с доста беден професионален ресурс. Говоренето там е семпло, бедно, едноплоскостно, елементарно; няма нито сложни анализи, нито усукани твърдения - нещата се посочват кратко, ясно и категорично: за бедите ни са виновни ченгетата, комунистите, седесарите, депесарите, евреите, циганите и т.н. Зрителят се обажда и почти веднага започва да напада: словото е агресивно, бойко и в същото време с чувство за безсилие. Формата 3 л., мн. ч. "те" преобладава, най-често на нея се противопоставя 1 л., мн. ч. - "ние", но с едно своеобразно звучене: ако "Те" действат и си правят каквото поискат, то "Ние" дремем в своето си отчаяно безсилие и ги оставяме да ни се качват на главите. "Те" са активните, действените, инициативните, но също и "престъпниците"; "ние" сме пък пасивните, бездеятелните, ленивите, но също и "честните хора". И именно като честни хора посягаме към телефонната слушалка, за да изкажем на всеослушание своето омерзение, презрение и несъгласие; но заедно с туй единствено това посягане е актът, който ни е позволен, който единствен ни е останал; ако опитаме нещо друго, ако решим да се противопоставим, да се опълчим - ще ни смачкат, размажат, прегазят... Можем само да "изокаме", но не и да променяме статуквото на "така стоят нещата". Ето това клокочещо долу в социалните пластове недоволство от личната, индивидуалната немощ намира според мен своя израз в обажданията до различните "телефонни" предавания. Те се явяват отдушник на ръмжащото неудовлетворение от начина, по който се развива страната. Оказва се, че едни могат да си позволят (и си позволяват) всичко, докато други не могат да се справят с нищо; едни са всесилни, други безсилни. Тъкмо отчаянието от това безсилие прави изказа толкова радикален, така безкомпромисен. Един зрител на Ник Щайн например заяви, че докато не бъдат избесени всички комунисти, нищо в България няма да бъде наред; друга зрителка на Юлиян Вучков пък провъзгласи половината от българския народ за мърша. И може би тъкмо в усещането за безсилие се крие усещането за извършена несправедливост от СЕМ с изличаването на "Ден": излиза всъщност, че ако някаква партийна централа реши да постигне нещо, то тя го постига начаса (всесилие), но ако някой български гражданин стори същото, за него ядец - остава си пренебрегнат (безсилие). И може би точно заради това по места на изминалите избори се явиха толкова регионални коалиции - за да (си) докажат, че на местно ниво хората също имат своите възможности за въздействие, свой потенциал за разрешаване на проблемите. Е, има го и моментът, че те обединиха около себе си предимно местните "феодали", но фактът, че на национално ниво общият им резултат е почти сравним с този на големите партии, не може да се обясни единствено с това, че "мафията е решила да влезе във властта" (Борислав Виларов), или че "парите се явяват все по-решаващи при провеждането и печеленето на изборите" (Андрей Райчев). Просто усещането за безсилие ражда революции, сиреч радикални решения: в "телефонните" предавания "вековната злоба на роба" из-л/б-ива "своя пурпурен гняв, величав". За щастие, засега само там, но докога?...
Митко Новков
|
Петък, ранна утрин |