Гневът на моралиста Бернхард
- Как се отклонява от австрийската културна норма Томас Бернхард? Какви стереотипи разбива той? Провокира ли традиция?
- Нямам самочувствието да коментирам австрийската културна норма. Мога да говоря само за предизвикателствата, които Бернхард отправя към "австрийското". Ако започна отзад напред, показателно е, че в завещанието си той забрани негови произведения да се издават в Австрия или да се играят на австрийска сцена. Това беше венецът на пожизнената му саморазправа с Алпийската република, която за Бернхард е олицетворение на провинциализма, филистерството, фалшивия блясък, тъпоумието, празнодумството, дори на фашизма. В последния му роман "Изличаването" това обругаване на Австрия е систематизирано почти като в справочник: "статия" срещу австрийските ловци, "статия" срещу културтрегерите, "статия" срещу църквата, срещу политическите партии, срещу военните и срещу какво ли не още. Апокалиптичният гняв, с който Бернхард громи всичко австрийско, иде от биографията на писателя, който вижда бял свят като незаконно родено дете в Холандия, защото тъкмо австрийските филистери са натирили неомъжената му майка зад граница. Но този гняв е и основният инструмент на моралиста Бернхард, който не търпи лицемерието и фалша на своята централноевропейска родина, на малката Австрия, живееща все още (поне според него) с претенциите на някогашната империя.
- Какво по-точно е съкрушено у крушенец като него? Консервативните ценности? Прогресивната визия за света? Фасцинираният поглед към изворите на нищетата?
- Казано в съвсем прав текст: вярата. В последното си интервю, дни преди да умре, той казва дословно: "Не вярвам в нищо." И действително, навсякъде из текстовете му сa разпръснати подобни признания, сигнализиращи обезвереност и резигнация, настръхнало недоверие към религиите и идеологиите, към традицията и прогреса, към човешките усилия и към способността на хората да постигнат каквото и да било. Всъщност, Бернхард вярва в някакви неща, но те не са "ценности", те са по-скоро негативи на общоприети ценности, те са физиологически или психически състояния: самотата, болестта, лудостта, самоубийството, смъртта. Историята на тримата протагонисти в "Крушенецът" е отлична илюстрация.
- Какво поражда конкуренцията между тримата персонажи? "Любовен порив с връхче от омраза"? Защо Бернхард избира точно Глен Гулд? Къде в автора се разминават писането и музицирането?
- То не е точно конкуренция, защото Глен Гулд или по-точно "Глен Гулд" изобщо не се съизмерва с останалите двама - Аз-разказвача и Вертхаймер. Не е и завист в обратната посока. Или поне - не само завист. Това е по-скоро драмата на добрия творец, който - веднъж озовал се лице в лице с гения - разбира, че завинаги е обречен на елитарна посредственост. И Аз-разказвачът, и Вертхаймер са великолепни пианисти, но след срещата с Глен Гулд осъзнават (единият веднага, другият - в хода на десетилетията), че никога няма да успеят да компенсират онзи прословут един процент гениалност, с който Провидението е белязало Глен Гулд. Разбира се, връзката им с него е и любов - омраза, но те са влюбени по-скоро в музиката на Гулд, отколкото в него самия, и обратно - мразят него самия тъкмо заради музиката му. Както често се случва в книгите на Бернхард, тази връзка постепенно ескалира в патология - дотам, че и двамата в някакъв смисъл посвещават живота си на Глен Гулд, а Вертхаймер му посвещава дори смъртта си. За избора на Глен Гулд като протагонист в този роман може дълго да се говори. За икономия на място ще цитирам няколко изречения от послеслова си към книгата, в които се опитвам да дам кратко обяснение:
Томас Бернхард и Глен Гулд - гении, виртуози, самотници, маниаци, ироници, плувци срещу течението, култови фигури и същевременно елитарни творци. Бернхард - великият писател, който иска да бъде музикант. Гулд - великият музикант, който иска да бъде писател. Канадецът Гулд, загърбил приживе провинциалната си родина заради космополитизма на Ню Йорк, австриецът Бернхард, емигрирал посмъртно от омразната си алпийска република в съседна Германия. Паралелите между двамата могат навярно произволно дълго да кръжат около общата им съдба - клавишите - раздипляйки пласт след пласт, като в Бернхардово изречение или в Бахова фуга, изпълнена от Глен Гулд. Именно тази обща съдба - клавишите на пианото и на пишещата машина, които директно пораждат смисли - прави неизбежна и срещата им, макар само задочна, в романа "Крушенецът". "Аз съм канадски писател, който през свободното си време свири на пиано", казва реалният Глен Гулд, който не е учил в Моцартеума заедно с Томас Бернхард. А реалният Томас Бернхард, който е учил в Моцартеума, чрез Аз-разказвача в "Крушенецът" прави успоредно признание: аз съм един неосъществен музикален виртуоз, който "просвирва" текстовете си до тяхната абсолютна перфектност.
- Дали Бернхард се ражда от духа на музиката, от немския провал на идеята тя да възпитава естетически човешкия дух?
- Това е едно много предизвикателно предположение, над което си струва да се помисли. Можем дори да разширим периметъра му, защото Бернхард сякаш е убеден в провала на цялото Просвещение, в провала на философията, на литературата и в крайна сметка на хуманитаристиката.
- Могат ли да се правят връзки между "Крушенецът" на Бернхард и "Пианистката" на Йелинек в този план? Перверзността на самотата, перверзността на връзката, основани на музиката?
- За съжаление не съм чел "Пиaнистката", но между Бернхард и Йелинек очевидно тече много интензивен диалог. Много от нагласите на Бернхард, много от темите му, в крайна сметка скандалността на неговата литература намират адекватно продължение у Елфриде Йелинек.
- Какъв тип аудитория предполага "Крушенецът"? Възможен ли е широк интерес към романа в рамките на българската социокултурна среда?
- Боя се, че не. Впрочем, Бернхард по цял свят като че ли е запазена територия за по-интелектуалната публика, а и нея той поляризира по същия начин, по който Глен Гулд поляризира познавачите на класическата музика и нейните интерпретации. Радикализмът, с който Бернхард противопоставя творчеството на живеенето, духовността - на всекидневието и самотата - на безцелния социален шум, е неприемлив, дори неразбираем за един средностатистически читател. Да не говорим, че неговите текстове никога не разказват и не обясняват, те не разгръщат собствения си контекст, а преплитат гласовете на автора и на протагонистите в някаква напрегната тъкан от субективни изблици.
- Преводим ли е Бернхард в чисто естетически план на български? През какво преминава пътят от харесването на автора до неговото разбиране?
- Да, преводим е, макар че естетиката му може да остане неразбрана. Звучи парадоксално, така че ще поясня: тя често пъти остава неразбрана и на родния му език. Мнозина я смятат за куха, твърдят, че зад чудовищните конструкции, монотонните повторения, хиперболизациите, зад преувеличаването и изличаването като главни литературни инструменти на Бернхард всъщност няма никаква естетика, че това е просто писателската виртуозност на един автор, открил своята пазарна ниша. Други не я приемат с аргумента, че - казано съвсем накратко - самотата, страданието, болестта, лудостта и смъртта не са "красиви", сиреч, че става дума за антиестетика. Тъй че само онези, които усетят някаква естетическа тръпка, прочитайки книга на Бернхард, които го "харесат" дотам, та да прочетат и още, навярно могат да стигнат до разбиране. Макар че: какво означава "разбиране"? Да разбереш човека Бернхард - това евентуално е възможно през биографията му, белязана от болести, страдание и мизантропия. Но да разбереш книгите му - това си е индивидуален акт на всеки читател.
- На какво се дължат натегнатите, изпълнени с множество повторения и наслагвания, синтактични конструкции у Бернхард?
- Според мнозина изследователи - на интереса му към музиката. Лично аз, макар че много обичам да слушам класическа музика, нямам никакви теоретични познания по въпроса, тъй че не смея да се впускам в паралели. Но дори лаикът може да "чуе" в книгите на Бернхард структурата на една Бахова фуга, например.
- Разумно ли е да твърдим, че Бернхард, отразен в собствените си елитарни персонажи, е нещастен именно поради факта, че може да преценява по-добре от широката човешка маса? В този смисъл политически писател ли е той?
- Не знам дали е разумно, но е резонно. Бернхард, който не вярва в нищо, много често пише вариации именно върху библейската тема "Който трупа мъдрост, трупа страдание." Но във вашия въпрос се появяват две много натоварени определения, "елитарни персонажи" и "човешка маса", които отключват едно особено важно родство: между Бернхард, от една страна, и Ницше и Шопенхауер, от друга. По въпроса също има изписани стотици страници, тъй че би било нескромно да търся нещо ново. Ще кажа само, че в своя радикализъм той често пъти избира за жертва както елитите, така и масите. Лично за мен обругаването на висшите слоеве и на пролетариата в книгите му е едно от най-интересните литературни преживявания. В определен момент ти се струва, че то е достигнало апотеоза си, че повече няма накъде, а Бернхард продължава и продължава, докато не те докара или до тежка нравствена криза, или до неудържим смях. Да, той е политически писател, но ако трябва с една дума да определя политическата му ориентация, тя е анархизъм.
- Какво от себе си разпознавате у Бернхард?
- Не съм сигурен доколко този въпрос интересува някого другиго, освен мен самия, затова - съвсем накратко. Склонността към морализаторстване, насмешливостта, опиянението от играта с думите, любовта към музиката. Има и още, но то наистина не е интересно за никого.
- Защо Бернхард не предлага решение срещу разнищването на класическата хуманитарна образованост, срещу възшествието на популярната култура? Къде преувеличава?
- Предполагам, че не го смята за нужно, доколкото Адорно и неговите съмишленици и последователи от Франкфуртската школа, та чак до Нийл Постман, години наред го правят в рамките на научна дискусия. Бернхард не се интересува от научното обяснение, той никога не дава отговори или рецепти. Той само показва разпада и разрухата именно чрез нечуваното им преувеличаване.
- Как българските медии представят досега Бернхард и как се отнасят медиите към него в немскоезичния свят? На какви нагласи е ефект отношението към него?
- За българските медии нямам изчерпателни наблюдения, още повече, че Бернхард доскоро беше съвършено непознато име за тях. В немскоезичния свят той, както казах, поляризира мненията, но въпреки това специалистите са единодушни, че е един от най-важните следвоенни писатели. Интересно е, че медиите обръщат повече внимание на пиесите му, в тях сякаш откриват по-голям политически заряд, повече скандал. Аз лично често пъти мисля за Бернхард като за абсолютен негатив на един Иван Вазов, например, или пък на другите така наречени "народни поети", които са на такава почит из балканските страни. В една своя статия за юбилейния сборник "Континентът Бернхард", който излезе през 90-те години във Виена, писах, че през българската оптика той би изглеждал като ужасен отродител, като национален нихилист. Защото там, където у Вазов ври и кипи от героизъм, родолюбие и патос, от жизненост и здрава природност, у Бернхард бавно се разстилат черните води на крушенството, омерзението и резигнацията, на апокалиптичния гняв срещу "родното", на болестта и смъртта.
- Къде е границата между литературата и журналистиката и как тя бива начертавана от "Дойче веле"?
- Българската програма на "Дойче веле" се опитва да предлага и по малко литература, редом с новините и публицистиката. За съжаление, програмното ни време е твърде кратко, за да поеме повече литература. В българската програма се опитваме да следим интересните нови заглавия от немскоезичната литература и хуманитаристика, в предаванията "Апострофи" и "Призма" представяме не само книги, но и списания. А в дългогодишната ни рубрика "Миниатюри" слушателите се срещнаха с почти всички значими съвременни поети на България. "Дойче веле" всяка година присъжда и своя литературна награда на чуждестранен автор, в сградата на радиото често се организират литературни четения - едно от тях беше на Ангелика Шробсдорф след появата на документалния й роман "Грандхотел България".
- Чрез какви стандарти "Дойче веле" се предпазва от заболяването на българските медии: публично и повърхностно да обсъждат самите себе си? Къде се разминават медийните карти на културното ни познание?
- Ако говорим само за Българската програма - при нас просто няма време за такива по същество безплодни и нарцистични обсъждания. Освен това "Дойче веле" е радио, над което, слава Богу, не виси Дамоклевият меч на рейтингите, така че конкуренцията с други медии е само полезна, но не и опасна. Втората част от въпроса ви е прекалено комплексна, за да получи кратък отговор. Ще кажа само, че поради исторически и икономически причини в Германия публиката може да си позволи лукса да има реален избор между наистина "масовите" медии и онези медии, които тук се наричат "качествени". Ако оставя настрана телевизията, където, уви, вече трудно може да се говори за високо равнище и за елитарност (в добрия смисъл на думата), няколко вестника и радиостанции действително могат да задоволят и най-взискателния вкус - не само с отлична информация и задълбочени анализи, но и с публицистика, култура, наука, дискусии.
- Как виждате от Германия самия себе си като автор в най-новата българска литература?
- Колкото до малкото на брой мои собствени литературни текстове, които са видели бял свят в България - мисля, че попадам в един кръг, където едни ме харесват, други не. Кръгът "Пост-Алеко", чиито представители се опитват/опитваме да пишат/пишем за напрежението между свое и чуждо, за вътре и вън, за тук и там. Впрочем, напоследък с известна сепнатост установявам, че това писане е не само пост-Алеко (или, както остроумно беше написал в полето редакторът на последната ми книга Виктор Пасков, "Post By Gan You") - то е и отглас от вечната тема на провинциалния български соцреализъм: напрежението между града и селото...

13 ноември 2003

Въпросите зададе Марин Бодаков


Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в Българската редакция на "Дойче веле" в Бон. Автор е на книгите "Степени на свобода", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свобода". Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат и други.
Разговор с Александър Андреев за романа Крушенецът на Томас Бернхард, публикуван от Атлантис КЛ в негов превод