Сбогуване с Васил Биков
Ако от беларуските писатели има някой, който освен в родината си да е широкоизвестен в други страни и континенти, да е превеждан и обичан повече от другите, посветените ще кажат, че това е Васил Биков. Той стигна и до номинациите за Нобел, но през юни т.г. смъртта го превари. Година, преди да навърши 80.
Последната негова повест, която съм превел, беше "Обикни ме, войниче". Превеждах я през 1996-97, когато бях в посолството в Минск и след това вече не сме се виждали, защото той напусна Беларус, живееше, както казваха, във Финландия, после в Германия, накрая в Чехия и не се обаждаше, освен със задочни поздрави по общи познати.
Неотдавна ми даде адреса му в Прага Норберт Рандов, писах му открита картичка, но тя навярно не го беше сварила там. След тежката стомашна операция май бил по други болници, накрая решил да се върне "да се долекува" в Беларус. Върнал се, но за броени дни. Прибрала го в прегръдките си минската земя.
Ще отбележа накратко датите на неговия живот, ще се опитам да определя защо този лейтенант стана знаменит милионотиражен писател и ще разкажа за него, за нашето познанство и приятелство, защото бяха много общите ни години. За мое съжаление - четивото тук се печата в доста съкратен вид.
Васил Иванович Биков е роден на 19 юни 1924 в глухото селце Бички, Ушацки район на Витебска област, в бедно семейство. В късните си години той ще каже: "Аз не обичам своето детство. Как да го обичам - трябва да отида на училище, а няма нито какво да обуя, нито какво да облека." Обича природата и книгите. Рисува ученическия стенвестник. Постъпва във Витебската художествена гимназия, но на следващата година спират стипендията и "художникът" и "скулпторът" се връща пак в Бички. Скоро след това ще кандидатства в индустриалния институт в Украина, вече е бетонджия и арматурист, но гръмва войната. Мобилизиран е да копае окопи и отбранителни съоръжения. После казарма, съкратено обучение в Саратов, пехотински лейтенант, на фронта и оръдеен командир и, както пише на паметната плоча на братската могила в Голяма Севериновка, Кировградска област - убит. Убит на 10 януари 1944 година. Такова съобщение получава и родната му майка в Бички: загинал нейният Васильок със смъртта на храбрите. А случаят е друг и си струва да се разкаже.
Батальонът е в степта. Танк боботи, стреля и се носи през снега право към него. От около 20 метра той му хвърля противотанкова граната, но не уцелва. Гъсеницата на слепия танк прегазва шинела му, но, слава богу, Биков е успял да отдръпне крака си. И вижда през снеговея фигура с офицерска чанта. А такава чанта има само ротният, Миргород. И той мята противотанкова граната, той е точен и желязното чудовище спира. А Васил е ранен в крака. Отнасят го, превързват го, санитарна каруца го откарва в селска къща. В къщата - ранени над 15 човека. Биков по някое време изпълзява навън, селянин му дава шепа патрони и пак такава граната и с нея той иска да допълзи до шосето: че ще се мре, ще се мре, но поне нещо да направи. А ето че зад него немците пак настъпват, друг танк стреля и бучи към къщата с ранените, събаря я, тя пламва, изгаря с всички в нея. Друга санитарна талига грабва допълзелия до шосето Биков, откарва го, предават го от носилка на носилка по болниците. А ротният знае, че е в запалената къща. Той, Миргород, съобщава за неговата смърт, и така върви с години.
От война излиза раняван два пъти, два пъти оживявал, срещнал, видял, изпитал, преживял всичко. За Биков войната е "ненормално състояние на човешката природа, което с нищо не може да бъде оправдано". "Аз разказвам за войната, споделя авторът, защото я ненавиждам - нея и всичко свързано с нея. 20 000 000 жертви е страшната й сметка за битката с фашизма, 5 700 000 съветски бойци попаднаха в плен на свастиката. От тях 3 330 000 бяха разстреляни, измъчени до смърт, умрели от глад, от болести, от непоносими условия. На 10 души 6. Важно е да знаем на каква цена ни се удаде победата."
През 1947 Васил Биков се уволнява и се връща в Гродно - там художниците имат организация... старата мечта не е забравена. Рисува фирми, плакати. Появяват се и първи разкази. През 1949 пак е мобилизиран и е под пагон в Далечния изток до 1955. А след това 20 зими и лета в Гродно и още 20 в Минск. Времето, когато преживяното в окопите го напада във всичко спомнено и го задължава да го разкаже на другите.
Невероятно сложно е да живееш и във война, и в окупация. Там ще те срещне и висотата на човешкия подвиг, но навярно и бездънно падение, уви. Васил Биков не разкрасяваше войната, той беше от онези, които чуха рева й като юноши, а станаха мъже с цев в ръка, които я опознаха по червените петна на рубашките си, които изливаха кръв от раздрания кончов на своя ботуш. Изживял и калта, и снега, и барута, и кръвта на войната, Васил Биков стана един от жестоките й художници, гледаше се с нея очи в очи, знаеше, че където е тя, там е смъртта, не я измисляше, а я записваше и душата му плачеше, като съпреживяваше трагедиите на такива чисти и светли момчета, момичета, дечица, жени, мъже. "Още неродило се и е вече сираче. Ни баща, ни майка. Не е кръстено още, име няма, a те - убити."
Войната цялата се беше наслоила в сърцето му такава, каквато е; той знаеше, че спасителна е и дължината на окопа, но преди всичко дълбочината му и прилагаше това правило към темата. "Аз се хванах за перото - казва Биков, - навярно подтикнат от полемичното чувство, че почти не срещах такива книги, в които да се оглежда душата на човека от окопа." На него, обратно на писатели и читатели, "които не обичат болката", не му се нравят творби като "Кавалерът на златната звезда", "Кубанските казаци".
Двубоят може да се описва и рисува и с широка четка, като се изреди как главното командване планира широко настъпление, как вдига втори и трети украински фронт, как се дислоцират толкова и толкова дивизии, подготвя се артилерийски вал, придвижват се танковите подразделения, обявява се бойна готовност на военновъздушните сили, мобилизира се...
Това не е маниерът на нашия автор. Неговият метод е друг. Той локализира действието, свива го по време, персонажът е малоброен, разговорът с истината е на ти. И разказва цялата тази истина, колкото и страшна и горчива да тя. Без хвалебствия, без пози, без лакировки, верен на емоционалния образ на времето.
Колко е диво да любиш на крачка от смъртта... Няма щастие за Джулия и Иван, но каква светлина струи към теб след затваряне на последната страница на "Алпийска балада", какво ехо кънти в душата ти след раздялата със Степанида и селския учител Мороз, страдалеца Ровба и вдовицата на свещеника, Сотников и Сушченя.
Е, не всекиму се нравеше Биков. Казваха му, че героите му малко говорят за идеалите, за идеите... А те умираха за тях. Казваха му: "Пак ли за войната?". А Пимен Панчанка го бранеше, както и Твардовски, като ги наричаше злочинци, критикари, кресльовци и завистници. А кавказец му беше подарил кинжал, "да се брани от критици". Казваха му, че на война какво ли не се случва, но някои неща трябва да се отминат, да се забравят. Казваха му, че пише не за големите истини, а той живееше със своите герои при истинските истини и читателите му след всяка нова повест се увеличаваха в геометрична прогресия. Биков оставаше най-последователният интерпретатор на военната тема, на малко забележителното ежедневно дело на войника. "Онова - казваше той, - съвсем обикновеното, което е безчетно по брой. За Сталинград битката беше една, а за някакво си безименно чифличе, за някакъв хълм, хълм като хилядите като него, се водеха битка след битка по всички фронтове, с всеки изгрев, с всеки залез."
Така си е то. Ще се позова на Твардовски: когато се отстъпва - съобщението е "бойците изоставиха града". Когато се настъпва, се казва: "генерал еди-кой си превзе града."
Не гадая какъв писател би бил Васил Биков, ако живееше век преди неговия или век след неговия, но той живя в това време, той с него лягаше и с него ставаше, той пи неговите радости и неговите горчилки и въведе в дните ни вселени и светове за войната и за съпротивата в тила на нашественика, които отразяват трагичното време и великия сблъсък на ХХ век. С връщането си към гладните десетилетия на селската беднота художникът ни приобщаваше към покъртителни картини.
Повестите на Васил Биков, общо взето, са малки по страници, но са гъсти по вътрешен обем, малкото хора в късото време преживяват в екстремни ситуации подеми, съмнения, отчаяния и авторът следи зигзагите в дълбок психологичен анализ. Той беше деснофланговият кореспондент на бойното поле с "Третата ракета", с "Алпийска балада", с "Проклетата височина", с "Да доживея до разсъмването", с "Мъртвите не ги боли". Той беше безжалостният летописец, който съхрани истината за това, което ставаше зад бойната линия, което даде на родината му названието "Партизанска Беларус" с "Круглянския мост", с "Обелиск", с "Вълча глутница", със "Сотников", с "Прокобата", с "Хайка". И във фронтовите картини, и в онези от второто бойно поле, и в онези за изтръпналото от страх селце, и в докосванията си до гаснещите по сибирските лагери Васил Биков никога не се побоя да опре писалката си до оголените жици на истината, да види живота в напречния му разрез. Там бяха героите, но и предателите. И униженията на своите от своите. Често хулен, авторът мълчаливо стенеше от несправедливите думи, но продължаваше. И сътвори панорама от образи, която без визи и бариери мина отвъд границите на малката му и голямата му Родина. Но от тази панорама към живота няма да се завърнат нито Петрок, нито Зося Нарейка, нито Войтик с жълтата чанта с две закопчалки, нито Олечка, нито... Не мога да ги изброя. Васил Биков може в част от страничката да ти нарисува разстреляното нямо пастирче Янка така, че да не можеш да избършеш сълзата от страната си, може да те изправи пред бесилката на Сотников като пред арка на подвига.
Спомнете си: баща му е влязъл в колхоза. На другия ден идват в къщата и вземат всичкото зърно. А е пред посев. Майката плаче като на умряло. С какво ще изхрани къщата... Бащата разплита въжетата на каруцата, конопците на конете, защото трябва да даде наряд повясмо коноп... За да не се мели евентуално укритото някъде зърно, разбиват горния камък на диканята и го захвърлят в копривата. А съседа разкулачват. И той има момче, връстник на Васил. И то му се хвали: ще ни откарат до гарата, там на влак ще се возим! Васил му завижда, че ще се вози на влак...
Спомнете си в "Кариерата" как майсторът на тенекиените покриви се катери по кубето на селската църква, как завързва с въже кръста, как тракторът опъва въжето, за да го събори.
Спомнете си простото тройно правило от малката повест "В мъглата". Имаше в Беларус това понятие - релсова война. Вече окупираната, но духовно непревзетата страна се съпротивява по всякакъв начин на нашественика. Една от формите е тайно да се развинтят релсите по железопътните линии, летящите на изток влакове да дерайлират, да рухват, да се взривяват. Четирима работници по поддръжка на линията са сторили точно това. Още на другия ден тримата са обесени, четвъртият е освободен. Всеки ще каже - защото ги е предал. Той знае, че не е, но кой ще му повярва! Него по мъчителен начин ще го убие полицаят без пистолет, следователят, като го постави в гадната ситуация да го наричат предател. Да се съмнява в него и жена му. Да го пита детето му: "Татко, ти плодажник ли си?"
Спомнете си студения север и студената река, откъдето връщане няма. И все пак след петгодишно каторжно изгнание, останал сам на земята като самотен вълк, Хведар е избягал, беглецът Хведар по чудо ще се добере до родния си край. Но бегълците от лагерите ги преследват хайки. И тази, която обкръжава него, се води от сина му Микола. Трагедията е лична. Лична ли? В повестите на Биков печалната участ на героите е част от трагедията на един обществен ред, доведена до нас като в бавен марш, излята в съвършени пластични форми. Тя е жестоко обвинение и горък плач за прокудени радости, за погубени надежди и хора.
Васил Биков завоюва своя територия в съвременната литература с това, че не остана при фасадно-парадните кадри на нашето време, a вникна дълбоко в човешката душа, в която звучат не само победни тръби, но и още много хармонични и нехармонични звуци. Неговите герои не побеждават леко и лесно, защото така е в живота. Техните пътища не са прави и равни, защото такива им ги предлага действителността. Навсякъде при Биков има обстоятелствено описание, дори дразнещо бавно, сред което непременно ще се разиграе нравствена драма. Обикновено мъчна, тежка, трагична на пръв поглед и антично чиста, възвисена в дълбокия си втори план. Той жертва най-светлите си герои с мъжествена и безпаметна болка, за да ни направи по-добри, душевно по-богати, за да ни внуши, че нашите дни, дните на живите зависят от тяхната смърт, от това как умират те, може би от това "как е умрял на този път двайсет и две годишният взводен командир лейтенант Ивановски". "Творчеството на Биков е система", казваше Алес Адамович. "Повестите на Биков - казваше Чингиз Айтматов, - вървят една след друга в суров плътен строй като войници и постепенно се сливат в своеобразна епопея за народния подвиг в годините на великата война."
Този Васил Биков като беше в България, се разхождаше по есенните улици на София, гледаше вечерните й светлини от Копитото, търсеше полето на някогашния си войнишки лагер. Късно през топлата нощ в Докторската градина четеше на глас имената на падналите в битките медицински чинове и който беше до него, можеше да чуе: "Громов, Суботин, Федосов, Кузмин - руские ребята, Доронко - украинец, Шатривка - или украинец, или беларус, Радзевич, Шуфлядович - беларуси..."
... С Биков се знаехме отдавна, толкова много отдавна, че забавях, но не забравях, че съм длъжен да се върна десетилетия назад през годините и с подарената от него писалка да разкажа на читателите на вестник "Култура" за този писател, който е вероятно най-любимият съвременен автор на голямата част от сънародниците си и не най-любимият за онези, с които един друг не се долюбваха. Заради тях той пое горчивия път на изгнаника. Върна се късно, но книгите му никога не бяха отсъствали, нито ще отсъстват от неговата земя.

Август 2003

Найден Вълчев


Найден Вълчев (1927) издава първата си стихосбирка "На южната граница" през 1953 година, а последната - избрано, "Рай за грешни" - през 2003. Превеждал е много славянски поети, както и редица повести на Васил Биков.
Васил Биков - писател и подарявач на часовници,
едно такова минско часовниче ми е подарил,
че когато то сутрин затитика до прозореца,
сякаш чувам да ми се обажда от Минск Васил.

- Ти-ти-тиии! - ме буди гласът му приятелски.
Аз го чувам, но пъхам под възглавницата глава.
То, обаче, си знае своята програмирана рецитация
и си я продължава нежно и настоятелно и след това.

След четвърт час пак с "Ти-ти-тиии!" - то намира ме.
- Добре де, аз! - му викам с още затворени очи.
След още четвърт сигналите идват ескортирани
и от гугутките. И от полегатите слънчеви лъчи.

И сякаш всички неща в хубавото утрo сбрани са,
че усмихнат и повече закъснял, отколкото подранил,
аз отгръщам на недовършената снощи страница
и продължавам новия превод на Биков. Васил.

Н. В.