Направете филм-лек за душата
Позволяваме си безпрецедентното отразяване на продукция в началото на снимки поради голямата важност на темата в "Откраднати очи". Надяваме се също с тази публикация да заредим солидния екип с енергията на очакваната адекватна художествена реализация.
К

Изтъркулиха се почти двайсет години от късната есен на 1984, когато влезе в сила решението на комунистическата власт за преименуването на българските турци и започна големият срам - т.нар. "възродителен процес". Този акт продължи до март 1985, а четири години по-късно на 29 май 1989 (след телевизионно изявление на Тодор Живков, че границите са отворени и че тези, които обичат Турция, могат да си ходят) започна т.нар. "голяма екскурзия". Тя продължи до края на август. В София се свикваха казионни митинги и шествия. В същото време на Калиакра и в Камен бряг преподавателят ни по режисура Георги Дюлгеров снимаше "Лагерът" и беше взел за асистенти (и изпълнители) нашия киноведски клас. Шизоидно лято - хем еуфория от първото киноприключение, хем вцепенение от протяжните кервани прогонени семейства. От онова време е представата ми за военно положение - видях го в Каварна. После дойде 10 ноември, а месец по-късно същата БКП, но вече начело с Александър Лилов, върна имената на турците. Някои от изселените се върнаха. Други - не. Все още има разцепени семейства. И виновници без възмездие.
В исторически план обаче това е шестото посегателство върху турската идентичност в България: от Фердинанд (1912) и връщането им от Радославов (1918), през Георги Димитров (1945 и 1948), до регионалните разправи (в Смолянско, Гоцеделчевско, Бургаско) през 1967, 1970-71, 1977...
Документалното ни кино, както обикновено по-рефлективно и мобилно от игралното, се зае с разнищването на темата "възродителен процес" още докато беше пареща - появиха се катарзисно-травматичните пътешествия подир съдби, дамгосани от политика: "За едното име" на Мария Траянова (1990) и "Възможни разстояния" на Иглика Трифонова (1991). Демократичното време обаче се оказа недотам добър терапевт - колкото и да е пример за етническа толерантност в балканския регион, България все още не е изживяла синдрома на гузността пред нашите съграждани (да не говорим, че и архивите немеят). Това даде тласък за продължаване на документалните "възстановки" на "възродителния процес" в "Излишните" на Адела Пеева (1999), "Технология на злото" на Татяна Ваксберг (2001), "Кърджали: лица от пейзажа" на Антоний Дончев (2001), "Живот в Рибново" (2001) на Мария Траянова, "Пътят" на Станислава Калчева (2003)... Друг е въпросът, че с изключение на "Технология на злото", останалите филми са обект по-скоро на фестивален, отколкото на зрителски интерес, тъй като БНТ ги крие из програмните си схеми. Тя навярно има своите основания за страх от негативни реакции вследствие на неразбиране - да си спомним гейзера от популистко недоволство, избухнал след излъчването на тв-сериала "Гори, гори, огънче" на Румяна Петкова, посветен на насилието върху турците в Родопите през 60-те (вж. "Култура", бр 7 от 1995).
Неразгадана енигма си остава и реакцията срещу сценария на Радослав Спасов и Нери Терзиева "Откраднати очи" (вж. "Култура", бр. 22 от 2001). В писмото на група граждани, обявили се против отпускането на държавна субсидия за проекта, четем:
Уважаема комисия,
Разбрахме, че сред представените ви за оценка сценарии е и сценарият "Откраднати очи" на сценаристите Радослав Спасов и Нери Терзиева.
Разбрахме, че идеята за този сценарий е била подкрепена на предишната сесия през 1999 г. с 5000 лв. държавни пари. Разбрахме най-сетне, че този сценарий остро третира темата за културния геноцид, извършен от българската държава над нейното турско малцинство през 1984 - 1985 г.
Предполагаме, тъй като не можем да си преставим противното, че идеята на сценария е да работи за помирението между държавата и българското мнозинство, от една страна, и турското малцинство - от друга, с една дума, за помирението между палачите и жертвите.
Ние не познаваме сценария - и това в случая ни облекчава. Защото дори да го познавахме, не бихме могли да го оценим професионално естетически.
За сметка на това характерът на нашата работа е такъв, че ние постоянно наблюдаваме политическия процес в България и по-специално взаимоотношенията между държавата, мнозинството и малцинствата у нас. Именно в качеството си на професионалисти в тази област смятаме, че появата на игрален филм на тази тема днес ще подейства зле на започналия и вървящ процес на помирение.
[...]
Ние не смятаме, че ситуацията в България е такава, че един филм, колкото и провокативен да е той, може да наруши етническия мир. Но сме убедени, че колкото и да не е провокационен, той ще причини допълнителна болка на множество български граждани. Защото още не сме стигнали дотам, че да сме им излекували раните.
Още повече, че опитите и с игралното кино (Гори, гори, огънче"), и с документалното ("Технология на злото") показаха не незрялост, а неизлекуваност на цялото ни общество...
Тогава комисията за игрално кино към Националния филмов център не отпусна субсидия за проекта. Той бе одобрен на следващата сесия (от друга комисия) през същата година, а на 16 април т.г. "Откраднати очи" (България-Турция, режисьор Радослав Спасов, продуценти "Гала филм"/"Яка филм") получи пълната подкрепа от EUROIMAGE (Фонд за подпомагане на копродукции към Съвета на Европа).
Първият снимачен ден бе на 22 септември.
Историята в "Откраднати очи" се развива в Ковачевица, Кърджалийско и София между 1984 и 1989 - т.е. обхваща двата периода на т.нар. "възродителен процес" (от насилственото преименуване на българските турци до "голямата екскурзия").
Главни герои на филма са хубавата туркиня Айтен (Весела Казакова) и българският войник Иван (Валери Йорданов). Тя е детска учителка, превърната от етническия геноцид в многострадална бунтарка. Той е командирован по селата с неколкостотин официални печата, необходими за издаването на новите документи за самоличност. Съдбите им странно се преплитат. Влюбват се. Разделят се. Пак се срещат. Скъпо плащат за чудовищните деформации в човешките отношения... Голяма продукция, дълъг филм, ще има епизоди с 450 души, с бронетранспортьори...
Моя милост попадна там на 26 септември. Пети снимачен ден на игралния филм "Откраднати очи" - снимките са над Ковачевица, под "старото гробище", според инструкциите на Славчо. Това, разбира се, е местен топос и пришелците се губят, тъй като гробище наоколо отдавна няма. Но пък има необуздано красиви Родопи - чукарести, гористи, страховити. Тази величавост съм виждала на екрана неведнъж (тук са снимани "Мъжки времена", "Мера според мера", "Сирна неделя" и още поне дузина български филми...), но за първи път ми се случи да вдишвам от мощта на потресната гледка (с признанието си на свой ред потресох Боряна Семерджиева: "Геновево, и това ми било живот в киното!").
По пътеката се слиза пеша. Още преди да стигна вановете, нагазвам в мочурище. Тихо е. Момчета с уоки-токи не разрешават крачка напред - екипът снима. В кратка пауза успявам да се шмугна на терен. Там са Славчо Спасов, вторият режисьор Антоний Дончев и други познати ми лица от "Лагерът" - операторската група, но този път начело с Пламен Сомов. Иначе преобладават млади хора.
Оказва се, че съм попаднала на два епизода в лудницата - Валери Йорданов сред полуголи девойки. Седнал е на тревата. В гръб. Рисува. Те кръжат около него. Нещо като самодиви.
Тишината на снимачната площадка помита дори свистенето на вятъра. Споделям впечатлението си с Весела Казакова, а тя отвръща: "Тихо е. Може би защото филмът се занимава с деликатна тема, за която никой не смее да говори. Но тази тишина в никакъв случай не е колебание. Дано да стане този филм."
Из бележките на Нери Терзиева за "Откраднати очи": "Едно от най-големите престъпления на българския комунизъм носи поетичното име "възродителен процес". Наистина точно: възродени бяха национализмът, омразата, неразбирателството, нетолерантността. Новата демаркационна линия на фалшиво "възраждане" беше опъната между комунистическата власт и различните хора в България.
Фактите, които се забравят:
В края на 1984 година започва масирана промяна на имената на българските турци. Тя е насилствена. Разпростира се дори върху починалите - за да звучи изцяло като българско, сменят името на починалия ти баща, фамилията ти. Случват се куриози: ако трима братя не могат да се чуят в суматохата, променят различно и фамилията си. Накрая - не са братя... Към кметствата са открити временни пунктове за смяна на имената. Доброволците в тях са наперени и често използват юмруците си. В пунктовете има ред: поточна линия. Отначало попълваш молба да "възвърнат" българското ти име (откъде го възвръщат?) След това ти издават ново свидетелство за раждане - "раждаш се" пред собствените си очи, от огромни торби вадят печатите на всяко населено място в страната, където би могъл да си се родил. След това те снимат за нов паспорт. Накрая ти връчват новата самоличност. Разбира се, чиновникът е измислил и ритуал: свирят ти химна, черпят те бонбони и длъжностното лице ти казва: "Добре дошъл при нас!". Интересно - а къде си бил досега?
През март 1985 масираното "възраждане" е завършило. Нито един български турчин не е запазил името си, с което е дошъл на този свят. С изключение на самоубилите се, избягалите в гората или убитите на граничната бразда. През май започват първите организирани бунтове. Чака се международна анкетна комисия и комунистическата власт обикаля половин милион турски семейства - гори тетрадките на децата със старите имена по тях, свидетелствата за преминаване от клас в клас, картоните на болните, събаря гробищата - за една нощ трябва само един булдозер... "Българските" българи стават истински ятаци на съседите си - крият документите им, предупреждават ги кога ще дойде булдозерът.
Българските турци нямат друга подкрепа, освен от приятели християни.
През май 1989, четири години след възродителния процес, пропастта между управляващи и управлявани е необятна. Тодор Живков произнася реч за отворените към южната съседка граници. Но на първите 100 семейства връчват заповеди... и международни паспорти - да напуснат България за 48 часа. Започва "голямата екскурзия". За месец 300 хиляди души напускат бащините си огнища и се преселват в чуждата за тях Турция. Емисари на властта обикалят през смесените райони и разказват небивалици: тези оставят нарочно реколтата, за да ни стоварят вината за неприбраното жито, за тютюна, за добитъка, за неизпълнения план в завода...
Днес, десет години по-късно, колчем се заговори за онова време, толчем същите пропагандатори - автори на най-мракобесната идея за разделение на хората, казват: стига сте събуждали чувството за вина у българския народ. Но българите не са виновни за нищо. И турците знаят това. А истински виновните нито са осъдени, нито затворени. За тях никой нищо не разказва. Не се знаят имената им.
Единствено презрението към делото им - и у българи, и у турци, се издига над всичко и е лекарството, което всъщност ни е било потребно.
И онази любов, която винаги ни е била светлата помощница в такива моменти на изпитания..."
Весела Казакова: "Въпреки че филмът е основно за двамата влюбени, невъзможно е да се пренебрегне контекстът, в който се случва историята. Айтен ми е четвърта роля в киното и - пак трудна задача. Беше ми много трудно влизането в ролята. Прочетох доста неща за исляма. Исках да проникна в морала на тези хора, в бита им. Във филма за бит много-много не става дума, но все пак те го носят в поведението си и той си личи, независимо дали ситуацията предлага това. Вече съм доста запозната с турските обичаи - те много държат на семейството, на рода, на чистотата, на благото отношение... Доста са различни от нас, българите. Не че ние не държим на семейство или на чистота, но при тях то е доминанта, по-скоро начин на живот. Доколкото разбрах, три неща са най-важни за тях: намазът (молитвата на мъжете в джамиите пет пъти на ден), почитта към родителите и отстояването на религията. С Нери Терзиева разговаряхме в офиса на "Гала филм". Тя каза нещо много интересно: жената туркиня е втора ръка - има свян и жар отвътре, който се потиска цял живот. Много туркини се мъчат да избягат от тази патриархалност, като учат или развиват някаква дейност, защото изначално са втора ръка хора, мъжете са по-дейните. Самата Нери е пример за такова спасение. Моята Айтен също е много борбена. Такава беше и Веса от "Лист отбрулен" на Светослав Овчаров, но тя беше зверче, насъбрало в себе си мъдрост. За разлика от нея, Айтен е по-ведра. И е жена. Настроена е много позитивно, въпреки всичките кошмари, които я застигат. Движи се плавно, излъчва мекота. В "Откраднати очи" се залага на потисната емоционалност, на потушавана свежест, на невъзможна любов. Иска ми се този път героинята ми да е по-улегнала, нещо а ла Жулиет Бинош. Определено натрупах опит откъм изграждане на линията на образа - при положение, че се снима много разбъркано, аз във всеки момент си знам накъде вървя и откъде идвам. Дори се опитвам да изградя поведение, което да запазя от първия снимачен ден до последния - като походка, като начин на говорене...В театъра е друго, всичко тече наведнъж - почваме представлението и го свършваме след час.
На мен ми дават все момичета с характер. А и мисля, че ще ме направят много хубава във филма - оскубаха ми веждите, гримират ме (но леко, с акцент върху очите, а не както ярко се червосват помакините, независимо дали са забулени или не), пък и заглавието на филма е "Откраднати очи". Възприемам го като обобщение на обезличаването чрез смяната на името и кражбата на самоличността - все едно те изсмукват някак си и оставаш празен. И погледът е друг вече. Целият екип поема изключителна отговорност с този филм - има живи свидетели, всичко се пипа внимателно, като с памук, за да не сгрешим нещо.
С Валери сме играли в едно представление заедно. В "Сомбреро блус" имах една реплика, но после падна, така че не може да се каже, че е среща в киното. Тук е голямата ни среща. Заобичвам си го вече. Така беше и с Иван Бърнев в "Лист отбрулен", и със Стойо Мирков в "Щантав ден", и с Асен Блатечки в "Мила от Марс". Най-интересното е, че и четиримата са от предишния випуск на моя преподавател Стефан Данаилов."
Валери Йорданов: "Ролята на Иван ме изкуши най-вече с това, че е различна от предишните. Заради нея трябваше да се откажа от много неща, но след като прочетих сценария, си казах, че това е най-важното в момента. Става дума за човек, поставен в такава гадна ситуация не по свой избор. Единственото нещо, което може да направи, е или да действа, или да откаже. Имах приятели, които бяха в казармата по време на "възродителния процес". Двама от тях ми бяха идоли - бях по-малък от тях с 3 години, единият беше брат на най-добрия ми приятел, с когото съм израснал. Така че доста истории съм чул... Не знам дали хората днес се интересуват от "възродителния процес", но знам, че човек не трябва да забравя кой е и откъде е. Иначе, без да искаш, разрушаваш всичко. Голям проблем днес е, че интернетклубовете са пълни, а детето не само че не влиза в театър, ами не е излизало в гората да направи лагерници или прашка. А какво да очакваме, когато порасне и стане управляващ; и от неговите дела и предложения ще зависи животът на хиляди или милиони хора. Тези неща като "възродителния процес" трябва да се припомнят, за да се помнят. Известно е, че народ, който не знае историята си, не може да има бъдеще. А когато вече гледа филма, който иска, ще се замисли, който не иска - няма. Аз съм крайно добронамерено настроен към всички хора, независимо от религията им, имената, цвета на кожата или навиците. И всякакви насилствени актове, които се случват и днес, са ми отвратителни. Затова си мисля, че този свят няма да го бъде дълго - мнозина не искат животът да продължава нормално. Юри, героят ми от "Емигранти", не стана ченге - отказаха го приятелите му, но самият факт, че той отива да им каже, е момент на блъф, нещо от сорта на "хора, спрете ме". Много бих искал някой политик, когато прави нещо нередно, да каже "хора, спрете ме", но никой не го прави.
"Откраднати очи" е и филм за любов. На сцената играя все новобранци - ако на някого трябва да му вземат гаджето, да го прецакат - аз съм насреща. И Ванката Бърнев. Все така ни се случва на нас двамата. Не си приличаме, но непрестанно ни бъркат - едни и същи типажи сме и постоянно се трошим и чупим по представления и се редуваме с гипсовете. За жалост, и сега се случи - вчера малко се контузих, направих грешка и утре ще ходя в София... Иван ми е първата любовна роля в киното. Любовта е по принцип винаги възможна, но такава, каквато е във филма, е ужасно рядко срещана. Тя задължително сполита човек в катарзисен момент - когато всичко го е стиснало за гърлото и няма място за мърдане, му остава единствено любовта. И тогава чувството като че ли е най-истинско. За съжаление, не се случва сред рози и облаци.
Екипът е много топъл - по начина, по който се хранят, разговарят, подготвят терена или как се отнасят един с друг, личи, че са много вплетени в общата работа. Не е често срещано - няма битови или каквито и да било проблеми, всеки си гледа работата. Освен това виждаш, че тези хора знаят как да си запалят огън в снега, как се суши месо и изобщо - балканджийски характери. За мен това е много важно. Аз съм роден в София, но съм изкарал детството си в Стара планина, под Мургашкия резерват. Вече съм на 29, но ето, пак войниче играя."
Филмова къща "Гала филм" (Кирил Кирилов и Галина Тонева) е продуцент, изпълнителен продуцент и копродуцент на 16 български и чужди филма. Специализирана е в тежките копродукции ("Приятелите на Емилия" на Людмил Тодоров, "Изток-Запад" на Режис Варние, "Пътят към Йерусалим" на Иван Ничев...). По-миналата година застанаха зад първата българо-македонска продукция (и дебют в игралното кино на Костадин Бонев) "Подгряване на вчерашния обед", сега са зад първия игрален филм за "възродителния процес" от 80-те.
Кирил Кирилов: "Това е наистина един от най-жестоките периоди в нашата история. Спомняш си какво преживяхме самите ние по време на снимките на "Лагерът" през юни 1989 - на площада в Каварна милиционери, два автобуса, Славчо все разказва за онова момиче, разкъсало кордона и втурнало се към приятелката си, туркиня, която заминаваше. На мен това ми е убягнало, но си спомням младо момче от автобуса, което си беше залепило разтворения паспорт на стъклото и го показваше на съседите си. И всички наоколо стояха и тихо плачеха. И си спомням, че магазинерката, която работеше на изхода на Каварна и от която на път за снимките купувахме сирене, беше също там, поела на път - а само преди ден бяхме пазарували от нея.
Във филма основно става дума за любов, но всъщност тези събития абсолютно присъстват...
Имаме много притеснения, но от друга страна съм спокоен, че след като сме започнали тоя филм, ще го завършим, разбира се. Това, което винаги ме е тревожело, е какъв ще стане филмът. Защото е най-важното. Всичките проблеми по време на производство: липса на пари, лента, независимо че имаме пари от EUROIMAGE, независимо че имаме страхотните млади копродуценти от Истанбул Керем Алтюк и Атила Юсер, учили кино в Ню Йорк, и двамата по на 25-26 години. Те тръгнаха към съвместната ни работа със страст.
Със Славчо сме стари приятели, с приливи и отливи на нежност и кавги (понякога), но не можеш да избягаш от сантимента към хората, с които си започнал някога. И се стараем да създадем оптимални условия за Славчо и екипа, за да направим този филм.
Някога директорът на продукцията се знаеше само в кинаджийските среди. Сега обаче продуцентът има доста тежка дума. Въпросът не е само в намирането на парите. Никой не е в състояние да ме накара да работя за филм, ако не искам. Работата ни с Галя по даден филм започва още от сценария. Ето, сега движим проекта "Операторът" с Христо Тотев и Руси Чанев, а всъщност инициативата да тръгне дойде от нас с Галя - т.е. нашата роля вече не е предимно финансова, а и креативна. Макар че и преди Гошо Дюлгеров се допитваше до онази част от екипа, която не бе "чисто творческа" според тогавашната терминология, и се стараеше да ни ангажира - от идеята, през сценария, та до всички забележки... Не може и не бива да се гледа на продуцента като на човек, който финансира или не финансира успешно даден филм. В "Откраднати очи" най-сериозният проблем в чисто организационен аспект са снимките на масовите сцени и бронетранспортьорите. Но аз нямам никакъв страх от тези неща, защото дори само "Мера според мера" си е голяма закалка, а зад гърба си имам още десетки филми. Сега, разбира се, е различно - дори само заради това, че е многократно по-скъпо. А без тези епизоди не може, защото се губи визията за ситуацията. И все пак, повтарям, най-големият проблем е филмът да стане хубав."
Любопитна подробност е, че тази година в EUROIMAGE експериментално е въведен нов механизъм за гласуване - преди даден проект да стигне до борда (29 представители на различните европейски държави), той се "пресява" от малка група (6 души). Заради сложността на темата, по идея на българския представител във Фонда Гергана Даковска, в пакета документи за разглеждане на първо стъпало, освен режисьорски и сценаристки експликации (както и визуален материал на Радослав Спасов), са приложени и продуцентски мотивации за работата по този проект. По нейни думи, те са може би решаващият фактор, допринесъл за големия успех на проекта - само 1 глас против от 29 възможни. Из бележките на продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов: "Ние сме свидетели на т.нар. "възродителен процес" в България, той е част от нашия живот... Комунистическото правителство за ен-ти път унижи всички обикновени хора в България, защото не само турците, но и българите бяха потиснати от това, че стават свидетели на случващото се... Общественият анализ на трагичните събития е все още нежелан в наши дни, 13 години по-късно след промените в България - от тези, които са имали пряко или косвено участие в този морален геноцид. Несъмнено раните и личната драма на стотици хиляди хора изискват време да бъдат излекувани, но достойнството задължава да говорим за всичко случило се, колкото и грозно, унизително и ужасно да е било...
Убедени сме, че филмът ще достигне до голяма зрителска аудитория, тъй като сценарият е написан от гледната точка и на двата етноса: българи и турци. Авторите, като изразители на различни родови култури, внушават толерантност и човечност в отношението към главните герои и събития.
Българи и турци живеят заедно на Балканите от векове и имат общо минало. Още от началната идея за прокта "Откраднати очи" знаехме, че естествените ни партньори за този филм трябва да намерим в Турция.
Днес, когато имената на турците са вече върнати, заедно с турските ни копродуценти изразяваме намерението си да разпространим широко истината по тази деликатна и болезнена тема, която за първи път ще бъде интерпретирана съвместно.
Смятаме, че такъв филм е очакван и необходим както за България и Турция, така и за всички останали народи на Балканите, за които развитието на "българския етнически модел" днес е положителен пример.
Няма да забравим думите на стария учител Мехмед, етнически турчин от с. Равен, Кърджалийско: "Направете филм-лек за душата..."
Из бележките на турските копродуценти Атила Исер и Керем Алтуг: "Радослав Спасов и Нери Терзиева са написали сценарий, който е въплъщение на човешката любов и състрадание. Той разказва историята на двама души, разделени от политиката на две правителства и от втвърдения патриотизъм от двете страни - следствие на "възродителния процес".
Независимо че историческата основа е релевантна, сърцето на историята е любовта между Айтен и Иван, преодоляла най-ужасната беда. Това е универсална тема, вълнуваща хората от всякаква религия и етнически произход. Това е нещо красиво и преди всичко - вечно.
И най-сетне, в своята същност тази история е изключителна. Това не е драматизиран и сладникав поглед към любовта между двама души. Тя е много истинска и човешка. Започва по необичаен начин, развива се както по времето на военен конфликт, така и в лудница, и завършва в запустяло село, където героите си построяват дом на любовта с надеждата, че ще живеят щастливо завинаги.
За страни като България и Турция е важно да се изследват и описват тези тъжни глави от историята като част от оздравителния процес. Ако не се занимаваме с тези проблеми, оставяме историческото наследство да расте като тумор в нас."
За зла беда, "Откраднати очи" бе замразен за 3 седмици. Не бойте се, не по идеологически причини, а по здравословни - "контузването", за което Валери Йорданов говори на 26 септември, всъщност се оказва поредното му счупване на крак. Връщат се обратно в Огняново на 27 октомври. До 30 ноември, живот и здраве, филмът трябва да е заснет. Очакваме го.

Геновева Димитрова



Откраднати очи
Режисьор - Радослав Спасов;
сценарий: Радослав Спасов, Нери Терзиева;
продуценти: Галина Тонева, Кирил Кирилов, Атила Исер, Керем Алтуг;
оператор - Пламен Сомов;
художник - Георги Тодоров-Жози;
костюми - Боряна Семерджиева;
в ролите: Весела Казакова, Валери Йорданов, Неджат Ислер, Ицхак Финци, Руси Чанев, Стоян Алексиев, Илиана Китанова, Мария Каварджикова, Валентин Гочев, Велико Стоянов, Николай Урумов, Джоко Росич, Албена Ставрева, Анани Явашев и др.