Начо, ако трябваше
да бъдеш измислен...
В моето съзнание "Гугенхайм" е музей, "Дж. П. Морган" е библиотека, "Карнеги" - музикален център. Първосигнално. Чак "на втори план" тези имена се свързват с фамилиите на индустриални и финансови магнати. Прочути са културните институции, създадени благодарение на капитала, вторичните му форми, неговите разклонения, другите му лица, тъй като са станали обществено достояние. По цял свят това е естественото превъплъщение на парите. Ясно, че не само колекционерски страсти или меценатски увлечения отклоняват част от финансите към идеални цели. Но културата, предоставена на обществото, дава благороден отпечатък, оформя аура на добротворство и създава "човечния" образ на капитала.
У нас обаче словосъчетанието "изкуство и капитал" звучи книжно, дори някак като contradictio in adjecto и връща лошите ни спомени от времето на 90-те години на XX век. Тогава банките натрупаха финасови "резерви" във вид на неравни, компромисни художествени сбирки с неправомерно завишени цени. Субективно посредничеха представителите на артистичната гилдия. Срещу посредствените произведения кредити взеха малцина, но когато фалираха банките, платихме всички ние. Първият опит за симбиоза на изкуството и капитала беше печален.
У нас липсва фундаментът - култура на притежанието на уникати. Има и един български синдром. Хората смятат, че собствеността върху каква да е кавалетна творба едва ли не автоматично осигурява "бели пари за черни дни", малък, но твърд капитал. Смесил патриархалния си пиетет към изкуството с популярни четива (спомените на европейски търговци на картини), българинът губи здравия си инстинкт. Заблудата издава и вътрешното ни отчуждение от изящните видове (исторически обусловено), и объркването на критериите за ценности (плод на съвременността). Парите не застраховат от този синдром. Уви, художествената ценност не е материален атрибут. Тя съществува само идеално.
Степента на харесване, на възжелаване на "изкуството" обаче, наистина е измерима; измерима е с общоприетото мерило - парите. Но пък паричната стойност отразява единствено пазара. Тя е просто коефициент, равен на дробта с числител търсенето и знаменател предлагането. Всяка промяна в числителя (отлив, излизане от мода, стагнация и т.н.) или в знаменателя (изкуствено изтегляне на творби, фиктивни препродажби между посредници и др.) разрушава равенството и променя коефициента, сиреч, така наречената "цена".
--------
Странният занаят "колекционерство" наглед е проста работа - с влечение и пари по специализирани канали "опредметяваш" капитал, който с времето от само себе си расте. (Да беше така, цяла прослойка, която у нас тепърва ще расте, би останала без хляб.) Но, както казва на шега един познат банкер, банковото дело също е "Проста работа - пари, които умножаваш". (Ако не умножаваш с отрицателните числа на 90-те години.) За да избягнат всячески пространствата отвъд нулата, днешните колекционери се консултират с меродавни експерти, наемат екипи от тесни специалисти, цепят стотинката. Насочили са се/ги към класическите стойности на 20-те и 30-те години на миналия век и към утвърдените автори от втората му половина. И въпреки предвидливостта и строгите приниципи на капиталовложението, в момента тези събиратели са достигнали до неизбежния етап на упадък - до така наречената "фаза на средните и малките автори", както повелява ненаситният глад за нови имена на пазара. Настъпило е времето на безусловното преклонение пред имената. А това винаги е било лош признак - за вкуса и усета за качество.
Наред с този тип "ин витро" колекции съществуват и други - старовремски - традиционно заченати. Някои - създавани по аристократичния принцип на фамилната галерия, други са събирани в собствения житейски кръг, както е при хората от творческите среди, например - произведения на изкуството, натрупани от подаръци, от дребни покупки, от приятелски жестове и размени. Тези колекции отразяват ясно личните пристрастия на притежателя. Обикновено са от определен авторски кръг, с повторения на автори и жанрове, често с превес на портрета, неравни, в ограничен хронологически отрязък. Няма го хладнокръвният подбор, няма я инвентарната книга. И в отделната работа, и в хипотетичното "цяло" се отразява един образ - образът на притежателя. Тези интимни колекции са сякаш живи, защото пазят грапавата и плътна фактура на живота, психологическата му автентичност. Те имат независим дух и дискретен чар. Дискретният чар на интелигенцията.
Новооткритата галерия на СИБАНК видимо се интересува от този тип колекции - малко експлоатирана и навременна идея, която повдига темите за смисъла, целите и културата на "този странен занаят". Една добре премислена "репертоарна" политика, бягство от комерсиализма и далновидно адаптирани задачи могат да й създадат това, което й е нужно: лицето. Началото предвещава добро.

Атанас Кръстев (роден 1922) десетилетия наред е бил ръководител на общинското управление "Старинен Пловдив". На неговата лична инициативност, далновидност и неуморност до голяма степен дължим един български архитектурен и музеен остров с притегателна артистична атмосфера. Заради дейността му са го нарекли чистосърдечно, приятелски Начо Културата. Така си и остана. Наглед еднозначно, всъщност - афористичен знак на едно човешко дело. А колцина са висшите сановници на културата, чиито имена са се отъждествили в масовото съзнание с нейното развитие?! Работата по реставрирането и обновлението на съхранената възрожденска част на града започва още през 50-те години на миналия век. Трудно е да си представим какъв заряд от енергия и търпение е бил вложен, колко митарства са били нужни и колко бюрокрация - преодоляна.
Пловдив от онези далечни години в средата на XX век все пак е благодатна почва с присъствието на основни културни институции - достатъчно е да споменем, че градът има опера и художествена галерия. Въпреки това, искало се е мисионерска воля, за да покриеш муниципалните мащаби на една възрожденска идея. Ден по ден, година по година се възстановяват къщи, ансамбли, реставрират се църковни храмове, оформят се музеи, галерии и старинният град върху трите тепета постепенно добива представителен национален облик. Град, издигнат на трихълмие сред равнината, стъпил на двата бряга на река, кръстоска на културни традиции и международни прояви - към тези белези на европейска цивилизованост естествено се добавя музейното оформление на градското ядро. Приносът на Начо Културата. Каквато и реторика да извикаме, било според тогавашната лексика - "ролята на субективния фактор в историята", или - като жест на един духовен аристократ в правомощието си на общински администратор - същността няма да се промени.
За моето - облагодетелствано - поколение старият град отдавна е факт. Години наред приемахме като даденост творческите бази в Стамболяновата и Ламартиновата къщи, музеите и филиалите на Галерията, достъпните изложбени пространства (все още независими от частното спонсориране), романтичните кръчми и кафенета. Естетическото очарование на града го беше превърнало в център на артистично-бохемско поклонничество. В началото на 70-те, като студенти в Академията, имахме ритуал на връщане от ски-лагера в Пампорово: непременно, със стотинки "за по едно", да се отбием в "Пловдив" - поочукана кръчма в подножието на стария град срещу Джумаята. Отвътре стените й бяха изписани от неколцина пловдивски художници - "монументалистите" от 60-те години. Така, суетно - в бохемски стил и за кратко, се изживявахме като част от новаторството, до голяма степен олицетворявано от пловдивските художници. Славата им тръгва с възраждането на монументалната декорация на архитектурната среда, а после, от началото на 70-те, художниците се наложиха и в кавалетните жанрове. Тази слава расте заедно с есенните изложби в Стария град. Превърнали се в традиция, те бяха явление - далеч от репрезентативните ОХИ, встрани от повече или по-малко официозните мащаби. "Камерни", те често добиваха измеренията на концептуално изследване и новаторски експеримент. При това по естествен път, без днешната целеустременост и неизменна умозрителност. Преследващи най-вече новото в развитието на формата, аранжирани из къщите, всред есенната пъстрота на дворовете, по белите дувари, тези експозиции звънтяха като камертон. Ежегодно нови автори и насоки в българското изкуство се съизмерваха с есенния темпоритъм. Мярката за културна осведоменост и "вертикалът" на художествените постижения минаваха и през кафенетата на Стария град. Началото на всичко това, започнало преди повече от три десетилетия, е неотделимо, немислимо без фигурата на Начо Културата. (Ех, този "субективен фактор"!!!)
Биографията му съвпада не само с възраждането на старинния Пловдив. Тя се сплита естествено и с творческите биографии на много представители на интелигенцията. Той несъмнено е покровител (разбира се, и според възможностите на поста си), но преди всичко е приятел - на поети, актьори, музиканти, писатели, художници. Приятелства, белязани с взаимно уважение, проверени от годините, някои - втъкани в житейската канава на общуването; други, в по-колоритен бохемски стил, щедри на споделени жестове. Известен факт е, че художниците винаги са били неговата слабост. Сред тях той развива природния си естетически усет до критерия на ценителя. Личността му - целеустремена, силна, авторитетна - респектира и същевременно извиква обичта на гилдията. Горди с града си, със Стария град в него, благодарни на кмета му, пловдивчани съзнават, че художественото влияние на знаменитата "пловдивска група" е съизмеримо с ролята на кмета. Както при скачените съдове.
Дълголетните контакти на Начо Културата с художниците (далеч не само пловдивските) се "материализират", "отливат в траен материал" и превръщат него самия в колекционер. С годините в дома му се натрупва голяма сбирка. В нея преобладават портретите му в различна възраст, от различни автори. (Повечето той е показвал като галерист на "Червеното пони".)
Почеркът на всеки колекционер в известна степен превръща сбирката в образ и подобие на самия него. Когато някой ден бъдещето освободи творбите от всякаква обвързаност с време и място, от всяка ефимерна конкретност и най-вече от харизмата на своя притежател, много от тях ще запазят своя непреходен естетически знак, бидейки постижения на някои от най-добрите ни художници от XX век. Превърнати в класика, ще станат обект на независима историческа позиция, на други историко-критически ракурси.
Сега и тук обаче изложбата от 30 картини на 14 автори, като "извлечение" от колекцията, носи непосредствения смисъл на атмосферата, в която са създавани работите. Те сякаш обгръщат залата, която прозвучава по-интимно като пространство. Вещото поднасяне на експозицията - чрез съседство (като в действителното време) или чрез мислените диаметри на "диалога" между картините, или пък обединяването им по колорит - създава усещането за естествен порядък на границата между изкуството и реалността. Въпреки че пластически творбите пулсират различно в спектъра на собствен "епос, драма или лирика", възприятията срещат и своеобразна плавност, "изомерност", родство като при всеки цялостен къс от времето. Обърнати една към друга, картините бързо "проговарят" на езика на времето си.
Зрителят в зряла възраст се чувства тук свойски; символично се пренася в една близка нему епоха. Обхваща го усещането, че е на познато място, сякаш не са минали години. Като да отеква още някакъв разговор и като току-що изречена фраза да витае във въздуха илюзията, че си попаднал на обичайна среща между художници. Непринудена, както в нечие ателие. Можеш да "чуеш" виталния глас на Митю Киров, нетърпеливите нотки на Джурлата, мълчанието на Слона ... Или да "видиш" как художниците, като в холандски групов портрет, са вдигнали глави, сякаш изненадани; да почувстваш върху си проницателния поглед на Иван Кирков, да срещнеш топлите очи на Шаро, да уловиш насмешливото пламъче зад очилата на Светлин. Мярват се едрият силует на Нерон и аскетичните фигури на Цанко и Бояджана, тук отново е Емил Стойчев, там са и Томата, и Милко... Извисени над групата са двама от легендарните Бараци - Бай Златю и Перец. Те сякаш усмихнато кимат с патриархално одобрение. Всички са оживени и сигурно разговарят за живописта. Пред тях - кафе и водка, наоколо - синкав дим... Естественият център на този кръжец е домакинът - Начо Културата. (Ех,...)
Цялата тази "невъзможна визия", съкровена мозайка от изчезнали фрагменти, не е своеволна фамилиарност, а, извинете за остарелия израз, благоговейна настройка към спомена, даваща воля на искреността и въображението. Качествата, които все по-често ни изневеряват, когато гледаме картини.
В този случай възприемаме с лекота. От днешната дистанция работите не крият неизвестни, стиловите знаци са поставени и интерпретирани, а авторите - вписани в почетните страници на историята. Гледаш "за себе си", без "задължението" да се правиш на умен. Ето домът, обителта, музеят на всичките картини - старинният Пловдив от птичи поглед над криволичните му пространства в "Пейзаж" на Златю Бояджиев. Общата тоналност на изложбата стопля, потушава дори характерно-острата експресия на този майстор. В този контекст пейзажът в черно на Светлин Русев, белият "път за никъде" също снижава пронизващия си тон; вътрешните бури на Георги Баев сякаш притихват. Макар успокоени в статуса на миналото и пречистени от страстите по формата, някои от творбите провокират нашето "поназнайване" на фактите. Ранният "Женски портрет" (1961) на Иван Кирков - иконно чист образ в неутрално пространство, внезапен отглас на "родната" стилистика от 20-те години, задълбочава представата за живите нишки между поколенията. Почти толкова неуловимо е авторството му и в създадения десетилетие по-късно пейзаж. Така художникът, една от най-ярките фигури в нашето изкуство, си остава все изненадващ и различен, и като че все още неопознат.
Пак от 60-те години (време, само мисловно обозримо за мен) са "Момче с хвърчило" ('62) на Димитър Киров, "Глава" ('63) на Светлин Русев, ескизната "Композиция" от Атанас Яранов (краят на 60-те*), "Пейзаж" ('64) и "Мъжки портрет ('64) на Георги Божилов. В онези години художниците са още в първите периоди на своето развитие. Младостта - бързо меняща се, дръзка и плаха, търси, "напипва" формата, която сетне ще се превърне в емблематичен знак. (Ранните опуси - това не беше ли мечтата на всеки колекционер?!)
Работи, които днес звучат естетски премерено, навремето са възприемани като формално предизвикателство - например споменатият портрет от Георги Божилов. Творбата се налага с културата към сдържания тон и нюансите на монохромията, съчетана в деликатно равновесие с графичната категоричност. Мъжкият образ е самовглъбен, чувствителен, с нерв, ала и волеви, завършен и уверен - психологически изведен до обобщението. Той е знаменателен за творчеството на автора и образец в нашата портретна живопис. В самата изложба е и смислов център - моделът е Начо Културата.
Естетски ракурс изискват акварелният пейзаж на Димитър Казаков, знаково характерният дамски портрет от Тома Трифоновски, конструктивистичната композиция на Цанко Панов. Погледът кръжи из тая колоритно обединена група, спирайки се върху различните пластически вибрации на червеното - ту кадифена приглъхналост, ту иреална светлина, ту витражен проблясък. Кръжи пространно из изложбата, мести се от платно на платно. За да срещне неминуемо друг поглед - оня на човека от портрета на Давид Перец - с присвитите, внимателно претеглящи очи. Сякаш са и леко смутени, навярно от думите на посвещението на майстора: "Начо, ако трябваше да бъдеш измислен, нямаше да е по-съвършена личността ти".

Ирина Мутафчиева


*Или е допусната механична грешка при изписването на датировката ("краят на 70-те години"), или става дума за вид авторска реплика.

Ирина Мутафчиева е изкуствовед и критик. Работи в областта на съвременното българско изкуство, историята на дизайна и модерното европейско изкуство.
Колекцията на Начо Културата,
галерия СИБАНК,
октомври 2003