Миражи
Все по-често, когато съм на концерт, си мисля за тези явления, които се творят от съзнанието на човека в пустинята; все повече появи и изяви ми дават повод за това. Диригентът Христо Христов бе на пулта на Софийската филхармония, а концертът бе посветен на 70-годишнината на композитора Димитър Христов. Прозвуча виолончеловият му концерт - една творба на повече от 30 години, която след първия си изпълнител Здравко Йорданов отново е имала късмета да провокира интереса на великолепен музикант - този път на Анатоли Кръстев. Да посегнеш към тази твърде комплицирана композиция, да хвърлиш колосален труд за нея, за да я изсвириш вероятно веднъж, при това, рискувайки да попаднеш на диригент, за когото фактурата може да се окаже terra incognita (то така се и оказа!) - за това действително се иска нещо много повече от рутинен професионален жест. Верен на себе си и на музикантската си съвест и природа, като един голям инструменталист, който не се отказва от възможността за открития, Кръстев е "дълбал", преосмислял, дори сякаш полемизирал с музикалния текст; това естествено доведе до разкриването на нови ракурси в него; разкри възможностите за много по-емоционално движение на материята; разкри действителните енергийни полета на тембъра и взаимодействието му с оркестъра - и в по-монологичните му изяви, и в пространствата на ефектното звуково взаимодействие, особено там, където композиторското решение се оказва способно да компенсира липсата на такова у диригента. Познавам интерпретацията на Здравко Йорданов; във визията на Анатоли Кръстев по-малко ме атакуваха технологичните страсти на композитора; много повече си дадох сметка за метаморфозите в креацията на чувствата при този автор. И за идеите му, които му отредиха мястото на самотник в българската музика. Самотник, чиято музика се разпознава още от първите няколко такта.
Дадох си сметка и за това, колко различни видове труд могат да се полагат за едно и също нещо. Докато солистът бе разработил и впрегнал целия си мощен - емоционален и интелектуален - апарат, за да прочете този текст в контекста на изминалите три десетилетия от създаването му и на днешните реалности, диригентът Христо Христов с една завидна лежерност бе просто претупал партитурата - и подходи към нея по един крайно непрофесионален начин. Да не говорим, че "стана безпощадно ясно", че до този момент за него музиката на Димитър Христов дори и мираж не е била. Т.е. нищо от образния свят в творчеството на композитора Христов през 70-те, чу се, не "седи" като информация в представите на диригента Христов. А това е най-активната "диафонична" фаза в технологическия и естетически свят на композитора, с една открояваща се с динамиката си метрическа и структурна мобилност. Липсваше цялата звуково-игрова пластика, липсваше "преинтонирането" на материала в различна образност - говоря за оркестъра, говоря за съмузицирането със солиста, за желанието, за възможността да се "събере" концертът в единна смислова линия. Да не говорим колко интересни въпроси тъкмо за един диригент поставя начинът, по който Димитър Христов още в началото на 70-те третира оркестъра, избягвайки tutti-експонирането му за сметка на отделянето на тембрите на оркестровите групи. Да не говорим какъв диалог би могъл да стане със солист като Кръстев, ако диригентът имаше поне една сериозна идея за творбата. Вместо това се наложи усещането за поназнайване, несигурност, за едно "опипом" движение около солиста; в този случай можехме само да се радваме на по-изявената самостоятелна функция на виолончелото и да допълваме представите си с поредния звуков мираж.
Впрочем, въображението ми бе изключително необходимо, за да разпозная музиката и на прочутата класическа Хайднова симфония - 94, "С удар на тимпана". Никаква звукова визия не се различаваше в това, което оркестърът свиреше под ръководството на Христо Христов - някак безучастно, празно звучеше всичко; на всичкото отгоре с един избор в темпата, който като че ли подмени смислово христоматийни истини - например в Менуета. Какво му остава на човек, за да не се подчини на усещането за голям упадък в отстояването на професионални критерии и ценности, освен да се надява на съзнанието си за поредния утешителен звуков мираж.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо