Текст върху попивателна
Започвам да пиша в 2.00 часа на 27 октомври. Пресконференциите на основните политически сили в НДК са минали. Първият тур на местните избори е завършил. Обобщението, което се налага, е, че избори не е имало, а още по-малко пък са били местни. След като лидерите един подир друг бащински порицават хората, че не са гласували (порицанието е примесено с гузност). След като повтарящата се метафора е: победи партията на негласувалите. След като, според политолозите и социолозите, ако все пак някой е гласувал, това са били твърдите партийни ядра (изненадата, оценена като приятна, е, че и "Гергьовден" вече си има свое такова, малко, сравнимо с това на НДСВ, ако тяхното въобще е твърдо и е ядро, а не остатъчна електорална жестикулация). След като дебатите и коментарите не напускат партийната сфера: лява вълна, криза на дясното, разпадане на двуполюсния модел, раждане на центъра...
Недоспалите хора в НДК трудно удържат думите върху езиците си и току вълната стане криза, кризата - обединение, обединението - завръщане, завръщането - промяна, промяната - подмяна, подмяната - круша, крушата - череша. Левите са спечелили, защото са първа политическа сила, левите са загубили, защото не са разширили подкрепата си; десните са загубили, защото са им отнети "сините крепости", десните са спечелили, защото остават втора политическа сила и ако преодолеят противоречията си, могат пак да станат първа; жълтите са загубили, защото за две години подкрепата им е намаляла четири пъти, жълтите са спечелили, защото са влезли в местната власт.
Резултатът е, че хората масово отказват да произвеждат и легитимират политици, а политиците масово не разбират дали печелят или губят от тази ситуация. Но пък разбират, че оттук нататък всяка следваща крачка става все по-опасна. Затова, независимо дали говорят за печалбите или за загубите си, от устата им (според един литературен образ на скритите страхове) излиза "звук, който издава, че някой се старае да не вдига шум". Трябва да признаем, че царят винаги е бил цар на този номер, но сега звукът идва отвсякъде. Според същия литературен източник това е звук от "чудовище без ръце и крака", което се "приплъзва по козината си" и "се захваща със зъби". Всъщност, българската "специализирана класа", както я нарича Чомски, се придвижва така от случая с Бриго или от случая с Фондация "Демокрация", или от доста по-отдавна, а на хората просто им писнаха ушите (въобще им писна) от "някой, който се старае да не вдига шум".
Колкото и да е банално, налага се с дата 27.10.2003 пак да констатираме: по-голямата част от българското общество не е представено от специализирана (точно в това) класа и, вместо да отидат при урните, за да защитят общите си интереси, хората предпочитат да остават сами в къщи с проблемите си. Новото е, че може би задълго няма да има ново. Защото, както пише Бауман: "Мъките, причинявани на индивидите, не се натрупват, не се акумулират или кондензират в нещо като "обща участ", която може да бъде посрещната с обединение на силите и със съвместни действия. Западането на общността в този смисъл е самовъзпроизвеждащо се: след като е започнало, има все по-малко и по-малко стимули за съпротива срещу дезинтеграцията на човешките връзки и за търсене на начини за ново обединение... Можем да открием, че саловете са направени от попивателна хартия, когато шансовете за спасение вече са пропуснати." Точно такова беше усещането от изказванията на политиците в НДК - че ги четат от попивателна хартия - отново, с мъка и на обратно.

Георги Лозанов