Подредба на късовете
Апостол Карамитев (17.10.1923 - 9.11.1973) щеше да бъде на 80. Но преди 30 години ни напусна.
Опитвам се да си обясня потресението и трайното очарование от играта му на сцената, от ролите му в киното. В онези години бях убеден, че само алтернативният театър, а не този в държавните, може да интересува и вълнува. Другото беше ерес,... на която всеки от нас тайно се отдаваше, защото можехме да гледаме на сцената Апостол Карамитев, Иван Кондов, Славка Славова, Катя Паскалева, Татяна Лолова, Георги Калоянчев...
Та Апостол Карамитев ми показа как при най-талантливите се изплаща всеотдайността. Беше невероятен. Просто си завиждам, че съм успял да го гледам...

Н. В.


В моя (вече по-дълъг от неговия) живот не срещнах по-съвършен от него човек на изкуството. Уверих се - той беше изключение в нашия такъв-онакъв живот, но от тези изключения, дето потвърждават правилото. Обикновен като Моцарт ("нотите сами се харесват и сами се подреждат"), всекидневен като Боян Пенев ("само не баналности"), достъпен като Бешков ("нейсе, запуши я") и човечен колкото онзи, на чиято длъжност бе кръстен по име ("губя само мене си"). Също - голям самотник, непрекъснато изискващ партньор, съсредоточен и суетен колкото е един отличник в справедливо училище. Сигурно съм го виждал как се храни например, но не го запомних като консуматор, запаметих неистовото му пушене, може би защото в последната си година със страшна сила отказа тютюна. За мнозина съвременници е казвал добра дума, ама се опитвам и досега да проумея защо тачеше именно Гунди. Тъй се случи, че аз му съобщих за катастрофата. "Артист си отиде, да знайш!" - бяха първите му думи. За него "артист" значеше повече от всичко - беше покорителят на Еверест, някой Колумб, някоя Кюри. Не беше задължително да е актьор, а човек - все тъй си го обяснявам от тогава.
На 8 септември 1969 окачиха списъците и се разбра кой е приет и къде. На 15-ти ни събра, следобед в 2, бяхме 18 души - да се запознаем. А до започването на редовния семестър имаше още две седмици. На последния етаж на "Раковски" 108, първото стайче вдясно. Беше ни изпреварил и чакаше. Мисля, че никой не закъсня. Но на нас само ни се струваше, че се вълнуваме. Оказа се, че той се вълнува повече. Във всеки случай бе по-искрен. И съществен.
Първите му думи след поздравите бяха за точността. Настояваше да бъдем точни във всичко, което ни предстои не само в института. Никакво време за радости, чувства, ослушване и оглеждане - а млади бяхме и неопитни... "Чувате ли, точността! Запомнете условието - точни да бъдете, каквото и да ви пречи. Точни. Не ме интересуват тролейбуси, хазайки, купони, любови. Точни, при мене ще сте точни!" Бре, веднага ни вкара в обстоятелствата, ушите ни проглуши с това изискване за точност. "А пък ако не сте точни вие самите, аз с бензин да ви полея и да ви драсна кибрита. Щом не искате да горите - няма да има огън." И пак: не признавал закъсненията, обясненията, теории и връзки с висшестоящи. Работата при него се мерела с това кой и доколко е точен. Никаква приблизителност. Никакво "може и така". При него "не може". Ако искаме при него да се учим, ще спазваме правилата, а те започват с изискването за точност. "Не сте всички по мой избор, тия, дето ги харесвах, ги взеха по-старшите от мен". Знаеше цената на "отстранението" и го запази докрай, въпреки убедителната си искреност. "И да си знайте, не вярвам на думи, а на постъпки, на свършено дело. Няма да ми обяснявате какво искате да направите. Извършете го, покажете го. Не споделяйте, преди да сте опитали. Пестете думи. Имате достатъчно кусури, всичките съм си ги отбелязал още на приемните кръгове. Между вас готови артисти няма, единствено изградена и то сега, на тази възраст, е Живка Ганчева, но я взеха в друг клас. Не всички, които исках, ми дадоха... Вие сте дървета и имате много трески за дялане. Е, с това рендосване ще се занимаваме в първи курс. Ще се учим на труд в театъра, не на блясък. Няма да вярвате на този, който ще ви рече, че сте талантливи. Първи и втори курс забранявам снимки и приемане на покани за снимки, няма да ви пускам. Веднага ще ви кажа - има едно изключение. Виолета Павлова, Шаралиев я иска за "Сбогом, приятели", няма как - обещах я, защото поканата е отпреди приемните изпити." Знаеше да кори (пожелавам го всекиму и за всичко), ама знаеше и да се радва пълнокръвно. Пред нас стоеше Даскал, дето щеше да ни изстиска водата. Тъй приключи "първата" му лекция. И слезе долу в Учебния театър - идеше премиера на последната му постановка "Аз, баба, Илико и Иларион" на Лордкипанидзе/Думбадзе - грузинските имена запомних трудно, зор, но като се сетих за втълпената точност, която не се отнасяше само за времето, а за живота, успях. Бяхме взели "първия" си урок по т-о-ч-н-о-с-т. Поука, които някои от нас щяха да забравят веднага, за да разгърнат познатите за нашия театър "аргюнлийски" (определението е негово, на Даскала) сили и способности.
Ако беше роден в Хърстпиърпойнт край Брайтън, би се наричал Пол Скофилд. И досега често ме втриса от шепота му: "В България режисьори н-я-м-а!"
Беше втори син на каруцар, завършил с отличие италиански лицей и театрална школа. Редник от прожекторна рота край Страцин, знаеше италиански, френски, разбираше немски и всички славянски езици. Гамен по природа и първопроходец по съдба. Знаеше много за живота. Не пиеше вино, а уиски. Беше добряк в християнския смисъл. Оказа се и славен педагог, но си изсърба горчивата българска чаша (не с бучиниш беше пълна тя, а със завист). Умееше да се радва на чужди успехи и не пропускаше начин да го огласи. Признаваше единствено званието Даскал. И майка му Дона го бе нарекла Апостол.
1973 г. бе върховната година за Апостол Карамитев (а 1969?). Не знам какво му бе рекла за бъдещето баба Короткова от ул. "Граф Игнатиев", но той живя - според мен - най-пълнокръвно тогава и се сгромоляса като воин на своя пост. Умря, както помним, есента в битка с болест, която го завари току-що навършил мъжката си възраст 50 години! Беше в зенита на зрелостта си - изигра изповедален Виктор в "Цената" на Артър Милър, неспокойният Николай Коперник в "Краят на книга шеста" на Йежи Брошкевич, бравурния Псих в "Хенрих IV" на Пирандело. Постави в Учебния театър на ВИТИЗ "Женско царство" на Ст. Л. Костов (преразказ по Аристофан - българското "обърнато царство" имаше своите варианти "А" и "Б" за пред цензурата и цивилните драматурзи и никой не се смееше само заради комедията); смразяващия антитоталитарен спектакъл "Страх и мизерия на Третия райх" на Брехт - точен отглас от Пражката пролет и събитията след това; и несмешния "Волпоне" на Бен Джонсън, където не парите, не сексуалният нагон, а властта бе мотив за действие. Същата година (през февруари) Даскалът изнесе лекция върху съвременния български театър в Сорбоната, а в края на април ни поведе към Нанси с "Женско царство" за IХ международен фестивал на театъра. Че вместо едно играхме пет представления, че ни отличиха и поканиха на още 3 фестивала, си остана наша тайна и скрита радост, тъй като у нас този факт се покри под резолюцията на генерал Гетман (тогава и зам.-министър на културата): "Да замине друг театър!". А ректор на ВИТИЗ тогава беше Иван Чипев ("Пасъл ми Дойчо шилета!"). Не замина друг театър, отидохме ние и Любо Дековски с "Хоро" (студентски театър "СУ-113"), но дамгата по непризнаването остана. Карамитев не беше любимец на властта и чудесно се справяше с това положение. Неистовата му рецепта за спасение бе: "Работа, работа, работа - това е, такъв е бил и навярно такъв ще бъде животът ми!" С един мой колега (Илия) тогава нарекохме (за вътрешна употреба) подобен вид действие Театър "Гладиатор". И наистина, това бе и театър на отчаянието, където победите винаги бяха временни, а грешките - подтик за ново усилие. Мажорно това се нарича Сизифовски труд и тъкмо Даскалът А. (той предпочиташе гръцката дума "даскал") бе неговият извършител. Онези студентски години край А. лично в мен внедриха енергия и упование за смислено блъскане в театъра поне за 10 години напред.
Разказват, че когато попитали граф Л. Н. Толстой защо сред потомците му липсват гении, писателят отвърнал: "Явно, природа отдыхает!". И да не е вярно, добре е измислено. Тъй ми хрумна, след като научих за мнението1 на Коста Цонев: "Аз гений не бих могъл да заместя" относно "доиграването" на царската роля в "Сватбите на Йоан Асен"2. Убедително ми прозвуча Коста, защото е известно, че в знаковото "доиграване" участваха и Любомир Киселички, и режисьорът, и операторът, и целият благороден екип на недовършения филм. А и замества ли се красота и уникалност? На Даскала, за когото се осмелявам с признателност да говоря, според мен би прилягало повече званието шут, а не "гений". Помним гласа му от знаменития запис: "О, да бях и ази шут! С гордост бих облякъл на шута пъстрата премяна!". (Нарочно цитирам Шекспир по превода на Руси Русев, използван от Боян Дановски при постановката му "Както ви се харесва".3 По този превод играеше А.) Пред думата "шут" А. предпочиташе думата "комедиант" - включваше и занаята на актьорите, повишаваше сякаш за себе си значението на професията, придаваше й граждански белег.
Основният патос в отношението му към света присъстваше и в последната му голяма роля в "Хенрих IV"4, където липсваше обикнатият похват с "препикаването" (така Даскалът наричаше великия присмех). През 1970 Даскалът директно протестира срещу отнемането на човещината (разбирай, човешкото право!): "Ах, шутове, шутове, шутове!". Но тук "шутовете" бяха жалките палячовци "от света на Белкреди", заклеймени от героя му, избрал маската на Лудия крал (друг образ на Шута). Този път параноиците-идеолози се разпознаха и го лишиха от Държавната награда за театър (тогава я наричаха "Димитровска"), за която наивници-театрали през 1971 го бяха предложили. Какъв по-добър знак за един Комедиант от "непризнанието" на елита! (Опитният и гърмян вече театрален вълк А. познаваше плиткоумието на посредствениците, в Сатирата прогониха Методи Андонов - "Бялата стая"5 негласно и задълго изчезна от бедния ни екран, Джери Марков, авторът на спряната му в Учебния театър постановка на "Асансьорът", бе осъден от "нашенски" съд като изменник. Вилнееше вкусът и епохата "На всеки километър", с която откровено се занасяхме в час по актьорско майсторство. Започваше застоят.)
Нашият съвременник Шекспир (според Ян Кот) и българският му тълкувател даваха най-задълбочения урок на тогавашните властници и нека се знае сега (защото нагаждачите от нашата гилдия избягват да го признаят), че в този смисъл българският театър имаше поредния си Апостол. В съзнанието си винаги съм свързвал А. с другите ни национални будители-самотници - да, да, с Бозвели, с Левски, с Алеко, с Бешков, с мнозина още от този висш ранг.
Отиването ни в Нанси с "Женско царство" не беше последното му напускане на родината. Същото лято той придружи абсолвентите-режисьори и в Паневежис (Литва), където се запознал с театъра на Юозас Милтинис - негова стара мечта, споделял е пред нас. Съществуваше вариант да оглави като художествен ръководител новосъздаващия се тогава Ботевградски театър. Мечтаеше да играе Макбет, а по едно време зарепетирал Хамлет при стария си учител Боян Дановски. Мечтаеше да постави (с новите си студенти) "Портретът на Дориан Грей", щеше да постави и текстове на Анджело Беолко (наричан още Рудзанте), падуански автор от ХVI век... ("Разрешават ми в Учебния театър 3 постановки, с вас направих 5, със следващите студенти ще направя 10!")...
Видях го за последен път на 5 юли с.г. след прожецията в БИАД на "Кръстникът" - ръката му беше много студена. Започваха вече снимките на "Йоан Асен", наесен го чакаха изпити за новия му клас. Идеше и още нещо, което както е при хората и шутовете, никой никога не очаква.
Спектакълът "Женско царство" беше поканен за фестивали във Великобритания и Финландия - всичко това пропадна след смъртта му. А беше пробив в закостенялостта. "В играта на живот победители няма", пише на едно място Мърей Шизгал - любимият драматург и връстник на А. Даскалът ни не беше обладан от мания за значимост. Спретнат, скромен, подреден, събран в себе си - рядко срещано качество за актьор в България.
Често се питам сега - имаше ли го? Когато съм оптимист, макар това все по-рядко да ми се случва, отвръщам - да...

Богдан Глишев



Към спомени за Апостол Карамитев




































































































































































































































1 Кети Драгнева. Чаровният, неповторимият, геният. В. "Трета възраст", бр. 42 от 15-21.10.2003, с. 6.


2 Игрален филм (премиера 3.1.1975), сц. Евгени Константинов, реж. Вили Цанков, оп. Венец Димитров.











3 Народен театър, премиера 24.4.1949. Дипломен спектакъл, в който 26-годишният тогава възпитаник на ДВТУ изпълнява също и ролята на Орландо.



4 Постановката бе в Камерната зала на Народния театър, премиера 14.2.1970, реж. Енчо Халачев, прев. Светозар Златаров. Игра се и през следващия сезон, общият брой на представленията беше 27. Ръководството на театъра начело с директора си ген. Александър Гетман включи комедианта А. в несполучливи постановки като "Еснафи" и "Двубой на столетието - Лайпциг 33". Разпределиха го да играе главната роля на Антон Дабев в пасквила на Лозан Стрелков "Пътуване до истината" - всичко това върху главата на един Хенрих IV , Коперник, Виктор Франц! Административно застоят го убиваше всеки ден и е знайно как приключи тази история.


5 Игрален филм (премиера 18.10.1968), сцен. Богомил Райнов, реж. Методи Андонов, оп. Димо Коларов.