|
Интернет с поука Играта с идентичности е една от най-привлекателните страни на Интернет-пространството. Възможността за общуване, която то предоставя, е нещо като сцена, на която всеки може да играе себе си според собствената си "драматургия". Един авторски "театър", в който играещи и гледащи няма, защото са едновременно и играещи, и гледащи. При това Интернет е доста специфична сцена, тъй като основната сцена е на практика езикът. Изображенията, които се изпращат, имат допълваща и коментираща (казаното) функция. В него и с него се разиграват "ролите", които всеки от участниците в "диалога" си "пише" и се отключва въображението на всички участващи. Това, което участниците в своята телесност преживяват, е провокирано от виртуалното общуване-игра, което трудно може да се постави в опозиция към тази телесност, към живеето на човек, така да се каже, "извън Интернет". Не можем да мислим случващото се в Интернет по аналогия с опозицията изкуство - живот. Интернет е вид живот, част от живота на голяма част от съвременните хора, в който драматургичният ход на Пирандело е разигран докрай - лицата нямат нужда от автор, който да "напише" драмата им. Тъй като те сами поемат тази функция (всяко действащо лице се подписва като свой автор), този, когото те търсят, е единствено партньор в "драматургичната" игра. В този смисъл театърът в Интернет е и метафора, и реална фигура върху терена на неговото мислене и разбиране. Не е мястото в кратка реплика като тази да се сбута подобен едър проблем, но въвеждащото отплесване беше в някакъв смисъл неизбежно, като се има предвид, че в представлението, за което ще става дума се занимават тъкмо с него. Любопитното е, че играта с идентичности в спектакъла на Съни Сънински, е единствено повод за забавление, поредица от анекдотични ситуации, в които всеки от участниците е пародиран, докато заприлича на жалка картинка. Според изпитаното правило: за да покажеш колко е лошо някой да постъпва еди-как си, трябва да го направиш за смях, или "Не правете като тях да не станете са смях". Историята на петима души, които се измислят, за да постигнат "живо" общуване (в доста семплата пиеса на Пъркинс), е разиграна като приказка с поучителен край. Поуката е, че всеки трябва да остане себе си, а не да лъже, че е друг. Един глас нравоучително санкционира участниците-персонажи да се разкрият, кои са в реалния живот и фактически да прекратят играта. Разбира се, че да се лъже е лошо, но цялата работа е, че в Интернет играта на идентичности вече трудно може да се мери със стария аршин реално-фикционално, когато в множество сайтове се обсъждат съвсем истински проблеми, макар и с измислени Nick-ове. Този факт, струва ми се, се нуждае повече от анализиране и разбиране в друга перспектива, отколкото от нравоучително заклеймяване. А и театралността само би спечелила от играта на по-сложни образи. Казано накратко, приказката, която разказва Съни Сънински, макар да използва случки от времето на Интернет, е приказка от друго време, на друго поколение. В която е ясно кои са добрите и кои лошите, а светът е подреден по друг начин. Тази приказка в отделни моменти е смешна, защото Вяра Коларова, Георги Спасов и другите актьори са забавни и изобретателни, но като цяло представлението не надскача вица от заглавието "В Интернет никой не знае, че съм куче." Той е явно познатият (забавление + поука) "вход" към важни проблеми като този за Интернет, на който и в театъра всичко му предстои. Виолета Дечева |
Реплика от ложата Никой не знае, че съм куче от Алън Дейвид Пъркинс. Постановка Съни Сънински. Сценография Вечеслав Парапанов. Участват Вяра Коларова, Иван Бърнев, Георги Спасов, Красимир Недев, Съни Сънински. Театър 199. |