Иран през очите на една
политическа емигрантка
- Госпожо Ямши, бих искала да започнем с причината за емиграцията ви. Защо напуснахте Иран и заминахте за Германия?
- Аз съм политическа емигрантка. На Запад, като се каже такова нещо, хората си мислят, че си носил "Калашников". При нас обаче натискът е толкова голям, че не е необходимо непременно да си член на някаква бойна организация. И най-малката активност може да бъде опасна. Що се отнася до мен, моето семейство е, така да се каже, по традиция политически активно - още от времето на шаха, когато вуйчо ми беше хвърлен в затвора по политически причини. Братовчед ми също... Просто съм израснала в такава атмосфера. След революцията самата аз станах член на една лява организация...
- Ще ви помоля да обясните малко по-подробно политическата ситуация в Иран.
- По време на режима на шаха имахме два типа опозиционни организации - лява и мюсюлманска. Мюсюлманите бяха донякъде разделени. Едните, които подкрепяха аятолaсите, официално нямаха организация, те са шиити и много добре се самоорганизират. Имат училища, в които момчетата получават религиозно образование. Освен това всички вярващи плащат нещо като религиозен данък според имуществото си. Доколкото знам, има два вида данъци. Единият, големият, е една пета от годишния доход. Парите се събират от по-нисшите духовници в йерархията, от имамите, и после се дават на аятоласите. Всичко е неофициално, никой не води счетоводство. Но системата функционира много добре и връзките са силни. Всъщност тази "опозиция" не беше особено проявена, тя не биеше на очи. Другата мюсюлманска опозиция, Моджахедините на иранския народ, беше военизирана. Членовете й се опитваха да бъдат по-модерни. Не признаваха например аятоласите. И не смятаха, че жените непременно трябва да си седят вкъщи. Тази организация още съществува, но сега се възприема като терористична група. Сред лявата опозиция най-важна беше една марксистка организация, която вярваше в партизанската война. Аз бях член на студентското крило на тази марксистка организация.
След революцията за около две години имахме известна, макар и много ограничена, демокрация. Това значеше, че ние, като леви или като инакомислещи, можехме да продължим да издаваме и разпространяваме вестниците си, да организираме открити дискусии. После обаче нещата се промениха. Хората, които днес са на власт, се оказаха в по-добра позиция по време на революцията, защото левите и "по-модерните" мюсюлмани бяха съвсем малобройни. Още при режима на шаха те бяха много преследвани - лежаха по затворите, бяха осъждани на смърт... След революцията имаха думата, но влиянието им беше съвсем слабо.
След революцията джамиите във всеки град, във всяко село поеха организацията на ежедневието - сигурността, снабдяването с вода. Сред населението това се възприе добре, защото то познаваше хората, които се заеха с тази работа. Идва някой, който обяснява, че трябва да се организира група за защита срещу бандитски набези, например, а този някой е синът на съседа. Така с дребни неща започна полека-лека да се възстановява редът и да се закрепва властта на днешните управляващи. Те не можеха да я вземат изведнъж. Беше им необходим двегодишен период, за да се стабилизират. Тогава още не знаехме, че американците много са им помогнали - не само с пари, но и с "експертна помощ". След две години започна преследването на твърдата опозиция - на левите и на моджахедините. Направиха го много умело. Тръгнаха от т.нар. "културна революция". Закриха всички университети. Ние се опълчихме - в университета в Техеран издигнахме барикади. Издържахме два дни. Имаше много арести. Университетите останаха затворени четири години, левите организации бяха забранени със закон като врагове на Бога и на исляма. Забраниха и моджахидините. Конституцията беше променена според шариата. Това също се възприе добре от хората - нещо като завръщане към корените, като някакво противопоставяне на Запада, който винаги се е опитвал да ни ограби.
- Значи всичко това е намерило широка поддръжка от населението?
- Да, тогава дори ние ги поддържахме, защото още никой нямаше представа какво значи ислямистко управление. Ние бяхме първата ислямистка държава. След забраната на левите организации и на моджахедините започнаха преследвания. Аз лежах две години в затвора. Когато отново отвориха университетите, всички инакомислещи бяха изхвърлени. Аз също. Забранено ми бе "да уча и да работя в държавна институция". После, след още две години, за първи път беше създаден частен университет. Така получих възможност да завърша английска филология. Преподавах английски в частни институции, а след специализация ме взеха като преподавател в същия университет.
Аз се опитвах да накарам студентите си, които бяха вече от друго, по-младо поколение, да мислят самостоятелно. По съвсем прост, безобиден начин. Имаше например предмет "превод на политически текстове". Преподавателите можеха сами да си избират текстовете. Отидох в библиотеката и взех резолюцията на ООН за човешките права, която е подписана и от Иран. Студентите трябваше да я преведат от английски на персийски. След известно време започнаха да ме питат: "Ние наистина ли сме подписали това?". Започнахме и дискусии. Така се сближихме. Или друг пример. Пак от библиотеката взех текст, този път на персийски, за политическите партии в Иран в началото на ХХ век. Студентите бяха много учудени, че тогава сме имали и комунистическа, и националистическа партия. Опитвах се да им помогна да мислят. Защото образователната ни система изисква да приемаш каквото ти се казва и да не задаваш въпроси. Опитах се да създам и малка организация, също съвсем безобидна - група млади преводачи, в която да се обменят идеи.
Започнаха да ми пращат хора в часовете, които да ме шпионират. Получих предупреждение и от шефа си. После дойде официално писмо, че трябва да се явя за справка. Започнаха и заплахи по телефона. За човек с моята биография такава повиквателна означаваше, че може да се случи всичко. По онова време брат ми беше политически затворник, а сестра ми от 17 години беше политически емигрант в Германия. Тогава реших да избягам. Така от седем години съм в Германия със сина си. Разведена съм, мъжът ми остана в Иран.
- Многото арести не доведоха ли до промяна в настроенията сред хората?
- Не, защото веднага след това започна войната с Ирак (тя трая осем години). И трябваше да се мобилизираме "срещу врага". Иракчаните ни нападнаха, а ние нямахме даже армия. Последиците от тази война бяха много лоши по две причини. Първо, заглъхнаха всякакви опозиционни гласове; и второ, правителството направи собствена армия, непрофесионална - религиозна армия, както аз я наричам, която през войната придоби влияние.
- А какви са били функциите й преди войната - на тайна полиция ли?
- Всъщност ние имаме две армии и две полиции. Едните са останалите от времето на шаха, а другите са сформирани на доброволни начала по време на революцията и след това при възстановяването на реда. Така е и до момента. Преди десет години се заговори, че ще остане само по една от тях. Но не го направиха, тъй като религиозните армия и полиция поддържат правителството, докато нормалната армия не е непременно проправителствена. През войната задачите бяха разпределени. Старата, нормалната армия разбираше от военно дело, знаеше как се води война. Другата знаеше как да мобилизира и да мотивира хората. А те наистина вярват, че ако умрат в бой, стават мъченици и отиват в рая. Старата полиция например, тази от времето на шаха, е заета с ежедневните неща - транспорта, реда на обществени места. Другата има и тези задачи, но тя се занимава и с издирването на политически активисти, с опазването на ислямските ценности.
- А какъв е икономическият фон на тези политически събития?
- Ние винаги сме имали свободен пазар. По времето на шаха властта беше концентрирана в малък брой хора. Имаше сравнително голяма средна класа. По-голямата част от населението обаче беше много бедна и необразована. Делът на неграмотните беше огромен - особено в селските райони. Ако не се лъжа - 70%, и повечето жени. Средната класа, в която влизаха и интелектуалците, беше против режима, защото искаше повече демокрация. Според мен, обаче, причините за революцията не бяха само икономически. По-скоро ставаше дума за сблъсък между културите. Мнозинството от хората възприе навлизането на западната култура като инвазия. Най-простият пример е с дрехите. Един мъж няма нищо против да вижда по улиците жени с къси поли, но не иска собствената му жена или сестра да се обличат така. Много такива дребни примери могат да се дадат. И понеже хората бяха бедни и неграмотни, те наистина не разбираха какво се случва. Това много изостри конфликта.
Колкото до петрола, разбира се, че той играе важна роля. След Втората световна американците все повече изместваха англичаните в петролната индустрия, ние в крайна сметка бяхме неофициална колония. От около 50 години тази индустрия е национализирана, но американците упражняват влияние като консултанти, експерти, чрез корпорациите. През 70-те години Хенри Кисинджър говореше за "зелен пояс". Той смяташе, че чрез исляма хората могат да се държат под контрол и това е в интерес на капитализма. Затова и влиянието на религията в този регион е толкова голямо. Но постепенно тази религиозност се идеологизира, дори милитаризира. А хората започнаха да възприемат себе си като работни добичета, на които чужденците ограбват труда.
По време на революцията цареше пълен хаос, стачки, хората бяха по улиците. Шахът не беше напуснал страната, опитваше се да си възвърне контрола, говореше за реформи. И тогава се намесиха експертите на Джими Картър. Те го посъветваха да напусне Иран. След това дойде Хомейни и нещата взеха съвсем друг обрат. Хомейни беше прост аятолах, той не разбираше от държавно управление. Но в самолета, с който дойде от Париж, имаше 40-50 души мюсюлмани, завършили американските университети. 20 от тях после влязоха във висшата държавна администрация. Те изобщо не познаваха хората в страната, затова взеха съветник или от Израел, или директно от САЩ, не мога в момента да кажа точно, който сформира вътрешното разузнаване и след две години организира арестите.
- Иран има много голяма диаспора в чужбина. Става дума за милиони. Къде е по-голяма емиграцията - в Америка или в Европа?
- По-богатите избягаха веднага след революцията в САЩ. В Лос Анжелис има три милиона иранци. Имат си собствени сателитни телевизии. В Европа до 1986 г. имаше повече политически емигранти. По-късно емиграцията стана повече икономическа, отколкото политическа.
- Вие самата как избягахте?
- Имам двама братя инженери, което значи, че печелят сравнително добре. Цялото семейство събра пари и с тях си осигурих фалшиф паспорт. Беше по-скъпо, но по-сигурно. Още повече, че и детето беше с мен. Аз съм лежала в затвора и ако ме хванеха, щяха да ме осъдят на смърт.
- Как е структуриран животът в иранската диаспора. Какъв е личният ви опит?
- В началото ми беше много трудно. Идвах от страна с много проблеми в едно задоволено общество, на което са му абсолютно безразлични такива като мен. Доста време живях с фалшивата представа, че това няма да продължи дълго и аз ще се върна в Иран. Когато разбрах, че няма да е скоро, реших да използвам времето си в Германия, за да опозная друга култура, друг начин на мислене. Донякъде успях. Не говоря много добър немски, но в сравнение с други иранци, които живеят в Германия от дълги години, съм по-добре интегрирана. Вече, освен ирански другари, имам и много добри приятели германци. Използвам думата "другари", знам, че това звучи малко смешно, но ние все още сме леви. За нас тази дума не означава само "партиен другар"; ние имаме общо минало. Четох някъде, че емигрантът е "човек без минало", а това е болезнено. Миналото ми в Иран е голяма част от живота ми, младостта ми. На моменти ми е много трудно...
- До нас стигат доста материали, които показват, че иранските жени имат все по-автономно място в обществото. На снимките те наистина са забулени, но работят като лекари, учители, научни работници, фотографи, художници. Разбира се, при подобни материали винаги може да се подозира някаква пропаганда, но изложбите на ирански художнички, които гостуваха в София, бяха на ниво. Да не говорим за иранското кино, което направи бум по световните фестивали. Повечето от филмите са произведени в Иран, част от тях са режисирани от жени. Как се развива културата при наличието на толкова силен политически натиск?
- Жените в Иран наистина са много важни - и в политическо, и в културно отошение. Защото те са всъщност групата, най-силно подложена на натиск. Точно две седмици, след като Хомейни официално дойде на власт, бяха отменени всички закони, които по времето на шаха даваха известна свобода на жените.
По време на революцията обаче жените за първи път излязоха на улицата. Тези жени, които за всяко нещо трябваше да питат мъжете си, дори за това "мога ли да ида на гости у майка ми", вече не питаха "мога ли да ида на митинг". Това беше първата позитивна страна на революционното движение. После, по време на войната, жените се активизираха още повече. Съвсем обикновените, необразованите жени, които и понятие нямаха от женски права, бяха заети с работа на фронта. Така те всъщност излязоха от къщи. След войната имаше опит жените отново да бъдат закрепостени. Но вече не беше толкова лесно, защото те бяха усетили чувството за независимост. И осъзнаха, че са третирани като хора втора категория. Една жена няма право да поиска развод, например. Освен в изключителни случаи, ако мъжът й е зависим от алкохол или дрога. Но дори и да се разведе, тя няма права над децата си. Децата принадлежат на мъжа.
Преди революцията също имаше жени, които работеха като лекари, като юристи. След това все повече обикновени жени осъзнаха, че изходът от положението им на тотална зависимост е образованието. Днес 60% от студентите в Иран са жени.
"Опозиционността" на жените започва от най-прости неща. Започват примерно да си слагат червило, или да носят сандали на бос крак, без чорапи. Представяте си какво мъчение са чорапите при 40 градуса температура. Жените не се опитват да променят всичко изведнъж, а постепенно, като започват от най-дребното. Според исляма например момичето на 9 години е пълнолетно и може да бъде омъжено. Сега законът се промени и възрастта се вдигна на 16 години, макар че все още става дума за деца. Цялото това движение може да се нарече феминистко, но на него се гледа като на политическо, защото подронва исляма, а ислямът е фундаментът на сегашното управление. Всъщност жените не се опитват да свалят правителството, те просто искат да направят обществото по-толерантно, малко по-модерно.
- А какво ще кажете за положението на жените на Запад. Какви са вашите впечатления?
- По време на Студената война заради "червената опасност" в Западна Европа бяха принудени да въведат много социални закони, за да се покаже, че и капиталистическите държави са социално справедливи. Днес може да се каже, че капитализмът победи и социалните придобивки започват да отпадат. Става като в Америка - не ми вършиш работа и марш. Хората не са свикнали с това и се съпротивяват - виждате големите стачки, които се организират. Но те едва ли ще успеят; реформите в края на краищата трябва да се проведат, за да бъдат икономиките конкурентоспособни. В цялата работа най-губещите са жените.
- А как е в Иран?
- При нас няма такива неща, като помощ за безработни например. Това се решава по друг начин - чрез подкрепата на роднините. Но за тези 7 години, през които не съм била там, започвам да чувам неща, които не са за вярване. Изглежда промените са толкова дълбоки, че вече засягат традиционните семейни връзки. Чрез глобализацията навсякъде се разпространяват ценностите на западната култура. А първата голяма разлика между Изтока и Запада е, че едната култура се опира на индивида, а другата на групата. Възможно е индивидуализмът да започне да се разпространява и при нас.

3 юни 2003

Разговора води Ирина Илиева


Насим Ямши е родена 1961 г. в Техеран. Завършила е английска филология и интеркултурни комуникации и европейски изследвания. По първата преподава от 17 години, по втората от две. От седем години е политически емигрант в Германия. Пише и превежда статии за иранския опозиционни издания в Интернет.
Разговор с
Насим Ямши