|
Мазила из дима
|
|
|
Чудя се въобще да го пиша ли този текст. Главите ни са се одимили от тлеещи и припламващи навред из държавата пожари. Трябва да се обсъжда това, че партии и мнозинства се цепят и се сгромолясват. Че премиерът проявява характер и променя, следвайки максимата "променяй, за да не се промени нищо", като по този начин ни оставя надеждата, че нещо ще се промени около непроменените министри, някои от които са забележителни единствено с пълната си незабележимост и бездействие... Теми - бол. Аз обаче съм се взрял в един случай, от седмица той не ми дава мира и държа да го споделя с читателите, като знам отлично, че е по-скоро от онези банални вече за нас неща, от които престанахме да се учудваме, т.е. престанахме да им придаваме смисъл. Та, жена на средна възраст. Сериозен специалист, сериозен изследвач - един от най-сериозните, които познавам в нейната област. Едно от най-добрите пера, които познавам в тази област. Човек с потенциал, на който тепърва му предстои зрялост и творчество. Тази жена, за да спечели някой лев, отдава гърба си за тестове на козметични продукти, за мазила. Когато споделих този случай, друга една жена, връщаща се от Съединените щати, ми каза: "Не знам как това се възприема тук, но за Америка е напълно нормално, даже е добре, че тя има енергията да се бори, че не се примирява". От една страна, това е така, рекох. От друга, обаче, си е унижение, унизяване. Доста време след това трябваше да преборвам не само остатъците от социалистическата епоха в себе си, но и набитите ми напоследък демократични лозунги за свободата - не, за задължението - на всеки да се самоналага и за успеха от самоналагането като критерий за успешно развитие на обществото. Жената-поле-за-тестове явно няма силите (в най-широк смисъл) да се самоналага, но и не желае да е социалистически истукан, който мре от глад, чакайки да го забележат. Такива случаи около нас има много. И все пак, мисля, че трябва да се чувстваме унизени. Не толкова от принизяването на знанието, което в повратните и превратни наши години много често е приведено да продава по пазарите. Унизени трябва да се чувстваме за това, че допуснахме да бъдем завихрени от мита за благотворността на конкуренцията без граници. И че даже му повярвахме. Този именно мит допуска и оправдава постоянната смяна на социалните роли в интерес на просперитета на личността и на обществото. Но освен че предполага наличието у личността и обществото на съответната на това културна нагласа, този мит предполага и огромна маса от хора, въвлечени от тази културна нагласа. Че у нас отсъства културната нагласа, позволяваща постоянна смяна на роли в името на просперитет, за това се досещаха някои още в началото на похода, кой знае защо наречен "преход". Но че за да задейства "конкуренцията без граници", е необходима маса, многократно надхвърляща по численост застаряващото българско население - за това никой не помисли. Нито революционерите, нито анализаторите. Най-малко пък прозелитистите, които проповядваха този мит у нас. Така днес ние стоим и се блещим на пръкнали се отникъде политици, които обаче нямат огромността на Америка - за да извървят, себедоказвайки се, огромния път от низините до върховете, сблъсквайки се по него постоянно с множество и различни хора. Нито пък имаме културната нагласа да приемем за нещо нормално тези выскочки-parvenus - съпротивяваме им се. "Конкуренцията без граници" предполага и общество, в което авторитетът постоянно се разклаща, постоянно се поставя под съмнение. Включително и авторитетът на знанието. Докога обаче малката държава България и излъчващото я малобройно (и поради това разчитащо на стабилността) общество ще могат да удържат на постоянно разклащане на авторитетите? Струва ми се, че жената-поле-за-тестове може да се чете освен оптимистично и песимистично - като предвестник на срутване на отношението към знанието в цяла една култура, доскоро основана изцяло върху почитта към знанието и неговите носители. Но какво пък е една култура в огромния и прекрасен свят на конкуренцията без граници?
Христо Буцев
|