|
Ботев, удавен в думи
Точно преди час приключи поредната кандидатстудентска кампания по български език и литература в Софийския университет. Темата тази година предизвика бурен ентусиазъм от страна на пишещите претендентстуденти и необичайна доброжелателност в отношението на медиите. Лесно е да се разбере защо: кой не знае (нещо) за Ботев, кой не може да пише за него... Разбира се, броят на слабите оценки няма да бъде твърде различен от предишни години, само че критериите за оценка на съчиненията се промениха в някаква степен. Не е чудно да се намери съчинение от 14-15 страници, получило слаба оценка: заради хаотично изложение, което не подозира темата, или заради обичайния кривопис. Всъщност по отношение на криво-право-писа големият обем е много коварен; естествено е на 15 страници да допуснеш пет пъти повече грешки, отколкото на три. Да не говорим за онези работи, които се разпростираха на 25-30, та дори на 40 страници. Не ми се иска да описвам очите на проверителите след шестия-седмия ден. Искам да кажа нещо друго - за онзи шизофреничен ефект, който усетих в писането за Ботев. Нашите 18-годишни деца, съзрели отвъд тоталитарното време, с нищо не надхвърлят познатия догматичен шаблон от обучението на своите примерно 50-годишни родители. Момичета и момчета, които работят с Интернет по-добре, отколкото с книга и лист, които слушат рап и рейв, които правят (много практични) планове как да заминат в чужбина, къде и как да се пласират по най-добре платения начин (в което не виждам нищо лошо), говорят за Ботев с езика на някогашните комсомолски събрания. На стотиците страници, които изчетох, нямаше нищо по-слабо от твърдението, че най-голямата "екзистенциална" ценност на всеки живот е беззаветната преданост към родината-майка, че истинският човек е само този, който жертва всичко "мило и драго" (най-добре майка и либе, защото те са "сакрални фигури") за нея, че той трябва да умре в бой срещу тираните с пушка в ръка, ако иска да заслужи "човешкия си статут"... Това, разбира се, са красиви и донякъде нужни в митологията на националната идентичност идеали, но когато те се повтарят патетично и натрапливо, с реториката на папагалския говор, в който изчезва всяка интелектуална рефлексия, в рязък контраст с действителността на обществения живот и с практичния манталитет на "новото поколение", изпитвам страховито усещане за безвремие, за неслученост на българската история. Та нали вече никой не принуждава учениците да пишат по този безмозъчен начин, никой не очаква от тях високопарни лъжи? Изглежда, че у човека има някакъв "инстинкт за шаблон", потребност от догма; те улесняват съществуването и подреждат индивида в социална "личност". Само че с цената на една невидима и почти "нормална" шизофрения. Резултатът от изпита е ясен за всички: тези, които са написали най-красиво за (патетичния, друг просто няма) Ботев, за беззаветната преданост към родината, ще получат най-високи оценки и после първи ще заминат за онази "пуста чужбина", където ще се замъчат - "немили, клети, недраги". 21 юли 2003 г. Милена Кирова |
Думи с/у думи |