|
Театърът в хотела В "Хотел между тоя и оня свят" от Ерик-Еманюел Шмит става дума за това, как в състояние на кома, между живота и смъртта, погледът към живота, към важните неща в него, най-важните, се избистря. Към тези, които са като златен пясък в реката на всекидневието и които малцина откриват. Заради тичане подир ценностните модели на Модерността, подир прагматизма, рационализма, ясните правила на личния успех. Ситуацията дава добра възможност на героите да се усъмнят в тях, да се забавляват с тях, да ги иронизират и пренебрегват. Шмит е опредметил състоянието на кома в хотел, в който никой от попадналите не знае колко дълго ще остане. Добра идея за драматургична ситуация. Изобщо добре написана пиеса, която, без да е драматургично откритие, дава много възможности на сцената - за визии и действие, за роли. Здравко Митков обикновено избира добри пиеси. Докато гледах спектакъла му (още повече, че е краят на сезона), обаче си мислех, че голяма част от нашия театър сам е в състояние на кома. От време на време си спомня как е протекъл животът му досега, съжалява за пропуснатите възможности, пита се кой решава дали ще живее и колко дълго ще седи в "хотела между тоя и оня свят", дори като редактора на спортния вестник, с чието пристигане започва спектакълът, не знае дали доброволно се е оказал в това състояние или е било злополука. Но рядко го виждаме да рефлектира, както в пиесата на Шмит, досегашния си живот. Това все пак би било активно, съзнателно действие по преработка на преживения опит. Виждаме го отвън като набоден с игли, тръбички и апарати, които поддържат живота му, но какво се случва в съзнанието му, там, в хотела "между тоя и оня свят", не винаги е много ясно. Спектакълът на Театър "София" не е изключение. Лишен от въображение, от динамика, от всякакво чувство за хумор, той оставя впечатлението, че му липсва най-важното, онова, което "тюрбанестият" (Веселин Ранков) дарява - сърце. В представленията на Здравко Митков отпреди десетина години сякаш имаше повече амбиция, воля за търсене на собствена сценична образност. Какво се случи междувременно, та виждаме скучни илюстрации, "раздвижени постановки" на текста. Впрочем това не се отнася само за неговите спектакли. Актьорските изпълнения (особено това на Пламен Манасиев, който как на себе си не доскуча с гневната си задъханост) са толкова потискащо еднообразни и елементарни, че зрителят току си помислил, че и митът за големия български актьор е в кома. Само професионалното изпълнение на Веселин Ранков напомня, че би могло и другояче, ако на спектакъла, някой като неговия герой му дари сърце. Дори този някой да не е Педро Алмодовар, чието стъписващо въображение, неочаквани визии, сюжетни завои, визуална култура и неистов талант умеят така да "говорят с нея", че да извадят от комата на ежедневната кино-средност всеки чувствителен към художествата зрител. Работата не е само в това един режисьор да се сети да покани Пина Бауш и да се разхожда както си иска из картинния свят не само на испанските велики художници, а да може да трансформира това свое знание, опит, преживявания в изказ, който да ни заговори удоволствено и неочаквано за нас, за важните неща, с които живеем. Дано някой не си помисли, че сравнявам "Говори с нея" с "Хотелът..." на Театър "София". Не е прилично. Казвам само, че в нашия театър, и този спектакъл е много добър пример, на повечето от българските режисьори и актьори им липсва амбицията, нервът, тръпката да намерят изказ на това, в което живеем, на желанията си и интуициите си за онова, с което би им се искало поне да живеем. И затова вероятно рядко виждаме, ако не нов (къде го, не само у нас липсва), то поне адекватен сценичен език, сценичен живот, живо сценично тяло, спектакли, които умеят да "говорят с нея", с публиката на жив театрален език, интересно, умно, забавно. И затова вероятно стана банална театрална поза някой все да оплаква тъжното състояние на театъра ни без да е ясно кога ще напусне хотела между тоя и оня свят. Виолета Дечева |
Реплика от ложата |