Има ли шофьор в таксито?
На 30 юни "Христо Ботев" изненада с излъчването на епизод от "Радиотакси", първият радиосериал за възрастни от години насам. Явлението е изключително любопитно и трябва да се слуша по няколко причини - главно защото е представително в много планове, най-малко защото е толкова кратко, че не доскучава.
Като начало, представително е за мистичните тенденции (в смисъл на тенденции, чиито извор и посока са жива мистика) в програмната стратегия на "Христо Ботев". Националният културен ефир предлага най-новия си продукт в разгара на отпуските и изневиделица (мислех си, че стратегията "от ухо на ухо" за рекламиране на нов продукт важи само за кварталните бакалници и клубовете с фейсконтрол), при това в рамките на 10-15 минути в неочакваното време след 22.30 часа всеки делник. Делник - хубаво, но ако идеята е да се направи проба на аудиторията, не е ли по-логично "Таксито" да потегли около най-слушаните новини предиобед, когато се знае, че радио се слуша най-активно? И през септември например?
После, явлението е представително и за мистичните тенденции (в смисъла, в който по-горе) на повечето български текстописци и режисьори. Просто казано, най-характерното за сапунените опери е, че се занимават с т. нар. общочовешки проблеми като любов, здраве, раждания, смърти и професионални развития в рамките на лесен за възприемане брой крайно характерни персонажи, които обикновено се запомнят без проблем, защото въплъщават въпросните проблеми, представляват човешки типове. За да има някакъв ефект от цялото случване, е необходимо време. Затова в Латинска Америка викат "culebron" на сапунките - нещо, дето се вие и гърчи със стотици серии като "змия". Сериите на "Радиотакси" обаче са 20 (донякъде обяснимо като за първи опит с жанра), действащите лица - около 6 (около, защото не са разпознаваеми и човек се колебае между 3 и 14), а водещата тема произлиза най-буквално от заглавието. Тоест - занимава ни с изискванията към средния шофьор на такси. Драматичният конфликт, който се завързва и развързва в течение на десетки часове в обикновените сериали, тук е определен в заставка, изчитана в началото на всеки епизод, иначе съвсем ще се загубите: някой си Асен Димитров се опитва да убеди гимназиалния си учител Мирослав Манолов (по немски и английски) да заработи с него като таксиджия. Ако имате съмнение, че сериалът се бори за необикновеност, понеже с обикновените сериали отказва да има общо, губите всяка надежда след няколко серии насипни истини за коли на лизинг (за 2 или 3 години се изплаща, ако забавиш плащането, начисляват лихва), за акумулатори, капачки, социални осигуровки, трите режима на работа на таксиметровия апарат, лицензии, карти на града, гуми, данъци, левове, нормативно-технически документи и нормативно установена минимална продължителност на междуседмичната почивка.
Третата съществена представителност на "Радиотакси" е тенденцията към ровене в праха пред блока на средния български драматург в желанието му за сближаване с действителността. Непременно трябва да има декласиран интелектуалец (учител-таксист), грубоват младеж, който говори на "некой" и "е. майката", угрижени жени, досадни тъщи (свекърви), въобще сърдити и неудовлетворени хора и компоти от село. Макар и следвайки същата схема, за разнообразие авторът Георги Тенев е туширал образа на декласирания интелектуалец с книжовното име на такси-компанията, за която почва да работи ("АБВ такси"), а бурканите е вкарал в секси сценка (тя: уморена съм, носи ме право в леглото, защо си мокър? / той: прах си ризата / тя: защо? / той: защото изтървах колета от майка ми и се счупиха бурканите / тя: омъжила съм се за пълен идиот!).
Четвъртата и петата представителност са безсилието на хубавите актьори да спасяват лоши постановки и потенцията на натуршчиците в българското изкуство. В сериала участват Иван Иванов, Светлана Янчева, Деян Донков и Татяна Лолова. Но най-искрен е Петър Волгин, който играе себе си, и в това си амплоа е безкрайно по-интересен от другите, от сериала и дори от водещия Волгин. Всъщност, извън него, единственото приятно нещо в делничните петнайсетминутки на "Радиотакси" са монолозите на истински шофьори и диспечерки, включени тук и там за колорит. Диалози просто няма.
Представям си как авторът като един сущи Артър Хейли е работил няколко години по таксита, за да се вживее в материята, за която пише, как Донков като един Робърт Де Ниро е отслабнал и освирепял, за да вникне в ролята си на шофьор на такси, представям си как Асен Аврамов е включил в театралната си музика типичните за такситата шумове, музики, разговори през телефон, много радио, много гласове, много звуци през спуснатите прозорци, представям си разговори на задната седалка и въобще си представям каква благодатна тема за театър са такситата. И ми е жал къде и как е попиляна.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато