Музиката около нас -
една нова същност
Навлязохме в новия ХХI век. Тази чисто човешка граница, за която природата около нас няма никаква представа, наистина промени много. Оказа се, че изразът "миналия век" не се отнася вече за XIX, а за XX, за вчерашния ден. Оказа се, че цялата ни съвременна музика стана музика на миналия век. Оказа се, че аз самият, писал толкова много музика в най-силните си години от втората половина на ХХ век, съм вече композитор ... от миналия век!!! Стресиращо е!
Но тук не свършват изненадите.
Оказва се, че музика на ХХI век все още няма. Тя се пише сега! Не е написана още. Което означава, че пред композитора се откриват безкрайни празни полета за изява, чисти, сияйни, недокоснати, невероятни в новите си цветове. Изключително усещане! В късния ХХ век, претворени от опита на десетки гении, с огромната създадена литература, композиторът бе принуждаван ловко да лавира сред чуждите находки, за да намери своите. Носехме целия ХХ век в паметта си, за да не го повтаряме. Композиторът е странно същество - учи репертоар от другите, анализира го, вниква в смисъла му, усвоява го, за да ... не го прави никога, защото това би било плагиатство. С новия ХХI век всичко изчезна като с магическата пръчка на Хари Потър, потъна в историята, пред нас се откриха безкрайните хоризонти на недокоснатите полета, ненаселени, прекрасни в първичността си. Какво творческо щастие!
Но сега започва усвояването, овладяването. А за него се нуждаем отново от гении. Къде са те? Трябва да ги създадем. Позволете ми да оспоря една разпространена представа. Геният не се ражда, той се създава. От публичната потребност, от осъзнатия и подреден опит, от силните педагози, от условията за израстване. Така е и в изкуствата, така е и в науката, така е и в практиката.
Композиторът създава музиката. И народът го прави - във фолклорната си музика, тя е негова собственост. Сега школуваният композитор не е вече рядко срещана човешка опитност. Днес хиляди композитори създават попмузиката, комерсиалната музика, музиката за медиите, за рекламата, за ритуали, дори за собствена наслада. Композиторската дейност е на път да стане масова! С компютрите и техните способности всеки е на прага на музикално-творческата гениалност. ХХI век ще го доказва. Не се и съмнявам, че това ще стане така. Очертава ли се композиторската дейност в класическия й вариант като професия със затихващи функции? Не! Тя се очертава като преминаваща от професия в хоби - защото с нея вече не могат да се печелят пари, освен в изключителни случаи, когато парите са наистина много... - тя става дейност в свободното време и за удоволствие, композитор в почивните дни, композитор в летните месеци за отдих, защото композиторът, дори и високо образованият и опитният, използва дневното си време за всичко друго, но не и за творчество, за него отделя вечерите и нощите, уикенда, лятото. Край него има вече хиляди нешколувани композитори на компютри, диджеи в дискотеки, аматьори в електронни студия, играещи си "композитори". Почва се в новия ХХI век, почва се новата игра на композитори.
Мога да си купя компактдиск и да го сложа на домашната си апаратура и да променя този тон, да изхвърля тази мелодия, да я заменя с друга, да променя колорита (тембрите), да я прередя и ето че става... нова музика, моя. Забавно е!
Още в началото на миналия век - двайстия! - Чарлз Айвз в САЩ пуска духови оркестри от различни крайградски точки да се движат към центъра, там те се събират и всеки свири своята си музика, едновременно, гръмко, с надсвирване. Тогава го възприели като хаос. Нарекли композитора Айвз чудак и го поставили сред куриозите. В ХХI век от това ще излети нова птичка, не знаем още само в какъв цвят са крилете й, как изглежда.
Навсякъде около нас звучи музика. Сядам на работното си място и пускам веднага музика. В стария ХХ век се приемаше, че тя ме разсейва. В новия ХХI век тя вече ме концентрира. Създава ми усещане за принадлежност към света, за колективност, преодолява ми самотата, изолацията ми, в мигове на концентрация не я чувам, в мигове на умора се включвам към нея като към допинг, слухов допинг, като кафе на слуха. Автобусите се превърнаха в концертни зали за музикално ограмотяване на пътниците, лектор е шофьорът с неговия вкус и находчивост; радиостанции и телевизии озвучават всеки екскурзиант в планината или в хотелската стая. В магазините спирам да опипвам стоката, заслушвам се в неочаквано осъзната звучаща край мен музика. На стадионите се пее, по време на футболен мач агитките изпяват в два часа значителен репертоар от весели, смешни, закачливи или зловещи песни - и го правят без репетиции, без диригент, удивлявам се как именно става това чудо на стария ХХ век.
И природата не остава назад. Праща ни птиците си с техните 24-часови концерти. Праща ни шума на вятъра, на водата, бученето на земята, недоловимия звън на нощните звезди, които старите гърци все пак са знаели, че издават музика. Чули са я или само са допускали съществуването й? Не може вече да ги питаме ...
До 60-те години на стария ХХ век бе лесно. Знаехме, че музиката е тоново изкуство и търсехме нейните начала при наченките на тона, т.е. в древните цивилизации, в близките десетина хилядолетия преди нашата ера. Но в 60-те години на ХХ век осъзнахме, че шумът е част от фолклора, че композиторите вкарват шума в алеаторните си композиции, появи се електронният звук с цялата му неочакваност. И се оказва, че всъщност музиката е - и е била - звуково изкуство, не тоново изкуство, а звуково! От теорията на музикалните елементи всеки студент знае, че звукът се състои от тон (звук с определен брой трептения) и шум (звук с неопределен брой трептения). Сега в късния ХХ век музиката се предешифрира като звуково изкуство. Та всеки симфоничен оркестър има ударни инструменти с неопределен тон и те са част от симфоничната звукова картина, защото красотата на шума им ни кара да ги възприемем като "тонови" или поне като "тоново равноправни". Големият барабан е бил използван още от Моцарт в късния ХVIII век в операта "Отвличане от сарая"; много преди него още римляните са го използвали за музикалните си изяви; в нашия фолклор, в българския му вариант като тъпан, той съпровожда всяко сериозно хоро.
И ето тук влизаме в новите полета на ХХI век, недокоснатите. Щом музиката е звуково изкуство, т.е. интегрира и шума, тогава къде са началата й? Още в шума ли? В кой шум - на природата или на животните? Всяко сухоземно животно диша и... издава звуци. Сигурно и охлювът го прави, но не го чуваме. И водните организми го правят - например доказахме звуците на рибите. Тогава - кога започва музиката, къде е коренът й, първите й стъпки?
Хегел в студията си за музиката в двутомната си "Естетика" подхвърля изключителна идея. Казва ни - музиката започва с "Ах!" и "Ох!" (преразказвам го свободно). Следователно започва с възклицанията... Хегел конкретизира началата - не в шума, не в звуците на природата, а в човешкото изявление, в човешкото "Ах!" и "Ох!". Това е наистина изключителна идея. Тя ни позволява да допуснем, че музиката започва там, където има човешка спонтанност, спонтанна чувственост, спонтанна реактивност. Заедно с това и там, където има очертаваща се форма, конструкция, при това тя е и пестелива, минимална - припомняме си важния принцип на всяко изкуство: максимум съдържателност с минимум средства! А то, възклицанието, е минимална форма с максимална съдържателност. Остава ни тогава най-трудното: да намерим историческия момент, в който се е появило възклицанието, и то с характери и смисъл на изкуство.
Ако предположенията ни са доказуеми, следва ново допускане и то е в посока на съотношенията словесен език - музикален език. Кой е първичният? Възклицанието "Ах!" и "Ох!" има вече словесна форма, то е слово, но ако се досетим, че възклицанията могат да се изявяват и в словесно неопределени идиоми, че са достатъчни някакви звуци, например шумове, за да усетим послание от възклицанието, тогава излиза, че музикалният корен предхожда словесния... Боже мой, какви свободни полета за допускания се очертават! ХХI век наистина е обещаващ.
А ако тръгна в релсите на композиторското преживяване към търсене, разкриване, формулиране (чрез музикалния език), доказване (чрез красотата на формата), аналитичност (чрез убедителността на преживяването), то тогава ще се получи някаква представа каква е радостта на композитора в отварящата се нова панорама на ХХI век.
И още нещо.
В края на миналия век - ХХ - бе забелязано, че верните доказателства в науката са прости и красиви точно така, както в изкуството формата е проста и красива. Ако доказателствата станат многословни, оплетени, усложнени, прекалено обвързани в системността си, то те започват да въздействат срещу себе си, да внушават недоверие. Забелязано бе и това, че аргументът трябва не само да е логичен и доказуем, но трябва и да подтиква към действие, да предизвиква поведение. Ако сме убедени в нещо, би трябвало да тръгнем подир убеждението си. Сега се открива ново допускане за ХХI век - вероятно науките и изкуствата ще започнат да се сближават, каквато близост е имало в някогашни далечни времена; тогава вероятно доказателствената страна на науките ще започне интуитивно да се приема, както се приема художественото творение; тогава вероятно красотата наистина ще спасява света - по думите на голям мъдрец - като ще го убеждава, но ще го кара и да действа.
Много допускания!
Мнозина измежду нас не обичат допусканията. Обичат реалното, доказаното знание. Хипотезите не са научно доказателство, така е. Но хипотезите са солта на науката. А в тях са допусканията. Нима можем без предположения? Светът би обеднял без тях. Те носят това, което ни се иска да бъде, независимо дали то е възможно или невъзможно. Първо се радваме на допускането, после започваме да го доказваме.
В изкуствата допусканията са в царството си. Новоконструираната действителност на изкуствата нарежда дълбоки фундаменти именно в допусканията. Изкуствата обиграват това, което утре може да се възприеме и да стане действителност. Обиграват човешки отношения, обиграват ситуации, обиграват природата, човешки бит, трагедии, комедии, пародират. А сред изкуствата музиката е в свободата си. Като разиграва тонове и шумове, като се отказва от словото - или ако го взема, го подчинява - музиката развихря допусканията, настоява на своя емоционално-чувствен свят, гради го, за да ви го предлага. Вземете ли го, музиката е щастлива.
Постигнала е внушенията си. Станала е аргумент. Отхвърлите ли тази й конкретност, тя ще потърси друга, за да се доближава отново до вас. Не можете без нея. И тя не може без вас. Тя е навсякъде около нас. Винаги в нова същност, винаги напред, изпреварваща ни, за да ни предлага пътища.
Тръгнете с музиката! Доверявайте й се!

Професор Димитър Христов


Проф. д-р Димитър Христов е автор на двайсет симфонични творби, две опери, седем квартета, петнайсет сонати за пиано, концерти за пиано, концерти за цигулка и много други произведения. От 1976 г. е професор по музикално-теоретични дисциплини. Изследователската му работа е свързана с Института по изкуствознание при БАН. От 1975 до 1979 г. е генерален секретар на Световния съвет за музика при при ЮНЕСКО.
Настоящият текст е част от академичното слово на Димитър Христов, който наскоро бе избран за почетен професор на Нов български университет.