Кому принадлежи бъдещето
на Америка?
Демокрацията е вид религия и ние сме длъжни да не допуснем нейния крах. Вярата и утопиите са най-благородното упражнение за човешкия ум и никой, който носи поне искрица ум в себе си, не би се отпуснал фаталистично пред лицето на съдбовните вещания.
Това е казано в зората на ХХ век от американския философ и психолог Уилям Джеймс. Неговото име обикновено се свързва с началото на прагматизма като интелектуална традиция, но твърде рядко (за да не кажа изключително рядко) тази традиция се свързва с теорията и практиката на американската левица. Скромната задача на следващото изложение е да опише тази връзка и по този начин да скицира проблематиката, разгърната в съвсем наскоро излязлата у нас книга на Ричард Рорти "Да постигнем нашата страна. Левичарски поглед върху Америка на XX век", публикувана от Дружество "Гражданин".

Определяйки демокрацията като вид религия, Джеймс очевидно има предвид своего рода светска религия, т.е. религия, свободна от конфесионални ограничения. Но като всяка религия, и тази се основава на определена надежда. Това е надеждата, че е възможна такава организация на обществено-икономическия живот, при която нито един член на обществото не ще бъде принуден да търпи всекидневни унижения. Под "всекидневни унижения" в случая се разбира всекидневното ощетяване на човешкото същество откъм условия за реализация на неговата онтологична пълноценност в рамките на едно разширено схващане за това, що е човешка природа - такова схващане, което да допуска постоянно обогатяване на понятието за човешка природа чрез социално признаване на всяка една негова идеално или материално реализирала се форма, стига тя да не се конфронтира с ценността на човешкия живот сам по себе си. Именно в този смисъл най-мощният теоретик на прагматизма - Джон Дюи - определя демокрацията не като форма на управление, а като "метафизика на отношението между човека и неговия природен опит".
Тълкувайки дефиницията на Дюи, Рорти предлага да се откажем от термина "метафизика", за да можем по-адекватно да схванем демокрацията в качеството й на способ за постигане на "по-развита форма на човековост" - такава форма, която да интегрира в себе си немислими в рамките на класическата философска антропология перспективи за конструиране на морална идентичност, без да отхвърля универсализма на понятието за човешка природа. В този и само в този смисъл той приема, че демократичното човечество има "повече битие" от недемократичното. То е битие, чиято конституция е една par excellence динамична, постоянно развиваща се структура. Както можем да се досетим, принципът на нейното развитие е снемането на действителността такава каквато е, в хода на движението към хоризонта на онова по-добро за всички хора, което още не е, но може да бъде.
Една такава конституция изисква от нас "да заменим споделеното знание за това, което е вече действително, с обществена надежда за това, което би могло да стане действително". С други думи, следвайки духа на Аристотеловата "Поетика", можем да кажем, че демокрацията олицетворява философско-поетичното начало на обществения живот. Тя е не толкова структура на действителното, колкото граматика на възможното. Само че става въпрос за една граматика, която се отнася еднакво сериозно както към временното и ограниченото, така и към безкрайното, схванато, обаче, не като метафизичен абсолют, а като присъщ на човешката природа религиозен импулс - импулс, който, бидейки освободен от конфесионални ограничения, е способен да трансцендира социалната действителност по посока на идеала за социална справедливост или за общество, в което няма да има "унизени и оскърбени", според добре известния израз на Достоевски.
Водени от подобен импулс, Уолт Уитман и Джон Дюи (интелектуалните бащи на американската левица от втората половина на ХIХ и първата половина на ХХ в.) са били убедени, че "за важността на човешкото съществуване трябва да се мисли с поглед по-скоро напред, отколкото нагоре: да се противопостави едно възможно човешко бъдеще на човешкото минало и настояще". В това те са виждали както своето индивидуално призвание, така и историческото призвание на американската нация. "И двамата се надяваха - пише Рорти - Америка да бъде мястото, където религията на любовта в последна сметка ще замени религията на страха (...). На мястото, традиционно заемано от знанието на Божията воля, те искаха да поставят надеждата за една безкастова и безкласова Америка (...). Те искаха борбата за социална справедливост да бъде животворният принцип на държавата, душата на нацията".
Надеждата на Уитман и Дюи се оформя до голяма степен в противовес на нихилистичните тенденции в американската култура на границата между ХIХ и ХХ в. Ако в "Мадоната на бъдещето" братът на цитирания по-горе философ Уилям Джеймс - писателят Хенри Джеймс - посредством един от своите герои с тъга отбелязва, че огромната част от неговите сънародници е изневерила на хуманистичните идеали, вдъхновили американската революция, и, следвайки формулата "спечели толкова пари, че вече нищо, абсолютно нищо да няма значение", е превърнала американското общество в "груба и пошла среда" с "нямо минало", "оглушително настояще" и "постоянно давление на грозотата", в предговора към "Стръкчета трева" Уитман говори за Америка като за най-великата поема, чиито автори - обикновените американци - са най-поетичните хора на земята, а нещата, които тя възпява, са свободата, солидарността и социалната справедливост. И ако Хенри Джеймс с известна доза снобизъм заявява: "Аз избирам Стария свят (...), а с този необятен Нов свят je n'ai que faire", Уитман и Дюи с радост и с чувство на национална гордост се включват в композирането на американската социална поема. Тяхната "гражданска религия" учи, че не съществуват фаталистично предзададени и не подлежащи на промяна състояния на човешкото битие в света; че истината, доброто и красотата не са нищо друго, освен думи, с които се назовават резултатите от успешни (т.е. публично признати и позитивно оценени) познавателни, морални и естетически актове; че нито едно човешко действие не е практически целесъобразно, ако не води до подобряване на живота на даден индивид в рамките на дадена общност и по този начин - до материален и морален просперитет на цялото общество; накратко, че животът и на индивида, и на общността има смисъл само в степента, в която представлява процес на изграждане на субекти, "способни на все по-нови и все по-богати форми на човешко щастие".
В най-известната си работа по социална философия, озаглавена "Либерализъм и социално действие" (1935), Дюи посочва основния недостатък на класическата социално-политическа мисъл. Според него тя се фиксира върху различни видове дуализми и антагонизми, които в крайна сметка могат да бъдат сведени до дихотомията индивидуално - социално. Но самата тази дихотомия е по-скоро резултат от култивирания векове наред на Запад навик да се мисли в термините на есенциалистката метафизика, отколкото реален проблем, подлежащ на практическо разрешаване. Човешките същества - твърди Дюи - не се раждат индивидуалности, а стават такива, формирайки своя характер в хода на общуването помежду си и, най-вече, чрез санкциите, наложени на тяхното поведение от комуналните форми на живот. "Общество" е една от най-абстрактните категории, с които си служим както в научния, така и във всекидневния език. За да се изпълни тя с конкретно съдържание, трябва да се опишат множеството институти, изграждащи нормативната матрица на човешкото поведение, след което да се отчетат нежелателните ефекти от тяхното функциониране (например, нарушеното равновесие между правата и свободите на личността, от една страна, и на колектива, от друга). Тук се появява и главният проблем, който трябва да бъде разрешен от теоретиците на социалното развитие, а именно: как да бъдат минимизирани въпросните ефекти? Според Дюи това може да стане само чрез "социално планиране". Така или иначе, обществото е в процес на постоянно саморазвитие. Това, обаче, в никакъв случай не означава, че индивидът и групата следва да бъдат оставени на произвола на обществената динамика. Ако това се допусне, рискуваме да се разделим безвъзвратно не с друго, а със самия демократичен идеал. Защото демократичният идеал е преди всичко един морален императив. Той изисква рационализация на обществените структури и институти с оглед оптималното развитие на личността, т.е. с оглед на пълноценната й реализация едновременно в интелектуален, морален, социален и (защо не?) художествен аспект. Едно общество трябва да се оценява според това, дали е способно или не да формира морално отговорни и социално ангажирани личности. Ако е способно, то е истински демократично. Ако не е, в най-добрия случай можем да го наречем проституираща демокрация (изразът е мой, но е напълно в духа на казаното от Дюи).
За да не търси легитимност единствено в и чрез уличното си битие, демокрацията се нуждае от метод и Дюи предлага да се следва "методът на експерименталния и кооперативен интелект" (method of experimental and cooperative intelligence). Грубо казано, той се състои от две стъпки: първо, трансформиране на конфликтната ситуация в преговорна и второ, търсене на изход чрез максимално интензивна употреба на фигурите на здравия разум. За съжаление, обаче, много често (за да не кажем по правило) държавата, пък била тя и най-демократичната, не е заинтересована от бързото разрешаване на социалните конфликти, тъй като в определени моменти те могат чудесно да смазват механизма на държавната машина. Ето защо Дюи препоръчва разрешаването на всеки конфликт да започва с разработване на програма за съвместни социални действия от страна на съответните протагонисти. За целта е необходимо да се вярва в демокрацията така, както се вярва в Божието всемогъщество и да се действа с религиозно рвение, подобно на онова, с което са се отличавали членовете на първите християнски общини.
Днес интелектуалната левица в Америка сякаш е изгубила религиозния импулс на реформаторите от типа на Уитман и Дюи. И това се е случило, защото в един момент от своето развитие се е изкушила твърде много от нещо, което можем да определим като теоретична страст. "Членовете на тази левица - пише Рорти - намират Америка за непростима (...), а също и за непостижима (...). Това ги кара да отстъпят крачка назад от страната си и, както те се изразяват, да я "теоретизират". Това ги кара да сторят същото, което направи и Хенри Адамс: да поставят културната политика над реалната политика и да осмиват самата идея, че демократичните институции някога биха могли да бъдат накарани да служат на социалната справедливост. Това ги кара да предпочетат знанието пред надеждата." С други думи, днешната американска левица е "наблюдаваща, отвратена и подигравателна", а не вярваща, действаща и страдаща. Тя е перфекционист в социалния анализ и автор на изключително ефектни критични формулировки по отношение на икономическото и политическото статукво, но пък в замяна на това е твърде плаха в търсенето на възможни алтернативи и в този смисъл - политически импотентна. Силно повлияна от автори като Фуко, Лакан и Дерида, тя е ужасена както от миналото, така и от настоящето на своята страна. Картините на социалния живот, които тя рисува, са пълни с образи на чудовища (по-скоро измислени, отколкото реални) и в този смисъл културата, която тя създава, е "готическа" по своя стил и характер. Накратко, това е една левица, отчуждена от демократичния идеал и загърбила надеждата, че е възможна такава форма на човешко общежитие, в която идеята за социална справедливост би могла да бъде не просто абстрактна етико-политическа ценност или пък музеен експонат от епохата на големите социални проекти, а източник на мотивация за конкретни колективни действия, целящи минимизацията на негативните ефекти от функционирането на институциите в демократичното общество.
Но бъдещето - смята Рорти - принадлежи на друг тип левица, на една левица, която няма да се задоволява с комфортно "левичарско" съществуване в университетските кампуси, а ще придаде ново практическо измерение на войнстващата "гражданска религия". "Досега никой - четем в последната глава от неговата книга - не е предложил жизнеспособна алтернатива на гражданската религия, чиито пророци бяха Уитман и Дюи. Гражданската религия е центрирана около използването на традиционната гордост от американското гражданство за замяна на индивидуалната свобода със социалната справедливост като основна цел на нашата страна. Предполага се, че трябва да обичаме страната си, защото тя ни обещава да бъде по-добра и по-щедра от останалите страни. Както обаче хората - особено чернокожите и хомосексуалистите - добре съзнаваха, това беше повече пожелание за съвършенство, отколкото фактическо положение. Но не може да се предизвика обновяване на националната политика на базата на описания на факти. Трябва да можете да опишете страната такава, каквато страстно желаете да стане, също толкова добре, колкото я описвате такава, каквато я познавате сега. Трябва да бъдете честни повече към мечтаната страна, отколкото към тази, в която се събуждате всяка сутрин. Ако не съществува такава честност, идеалът няма шанс да се осъществи." Ако не съществува такава честност - ще добавя аз, - Америка на неоконсерваторите я чака дълъг живот и тогава тежко на цялото човечество.

Емил Григоров

Емил Григоров (1970) е старши асистент в катедра "Логика, етика и естетика" към Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски" и докторант по морална философия в Университета Лавал (Квебек - Канада). Тук той е асоцииран член на Центъра за изследвания върху литературите, изкуствата и традициите (CELAT). Автор е на няколко статии по въпросите на аксиологията, моралната философия и социалната критика, публикувани в български и канадски периодични издания.