Пътят на българската култура е белязан както от таланти, така и от забележителни индивиди. Особено в кризисни моменти за страната и нацията, някои от тях са били флагмани в социо-културен контекст. Получавали са голямо признание, но и са били натоварвани с огромна отговорност - повече неформална, отколкото официална. Точно в това е деликатното, но и изключително заплашено от всякакви влияния равновесие.
Светлин Русев го постига и го пази.
Много събития в живота му през изминалите четири десетилетия са били и обществени събития. Той е участвал в тях, понякога дори ги е предизвиквал и затова не е минал безнаказано покрай завистливите души на кибиците. Да се пише за художника, означава да се пише за българското изкуство от началото на 60-те години до днес, като включително трябва да се предусетят и зараждащи се процеси. Независимо как оценяваме творчеството му от естетическа гледна точка, не можем да подминем обществената му позиция и да не ги свържем контекстуално. Светлин (често дори негови непознати го наричат така, което също е доказателство за обществения му авторитет) е станал знак за определено време и за поведението на твореца в неговите граници. Имал е своята младост и дързост, когато в първите години след завършването на Художествената академия сгъстената енергия на българските художници прави пробив в нова посока. Не е бил конформист и това качество му е помогнало да стъпва все по-здраво. Показал е какво може както в живописта, така и за колегията; става председател на Съюза на българските художници едва (за 70-е години твърде необичайно!) на 40-годишна възраст. В годината, когато подарява на родния си Плевен най-ценното от личната си колекция, става директор на Националната художествена галерия. Ценeн е не по политически причини, макар че участва в политиката. Негови студенти очакват от него не само сериозни уроци, но и морална подкрепа.
Светлин Русев е крайно последователен и затова - трудно разбираем, дори неприемлив за неуверените и колебливите в живота и изкуството. Но тълпите от приятели и почитатели на неговите изложби са безпрецедентни...
По повод на изложба от автоизображения на съвременни български художници през януари 2002 г. той сподели следното: "Този автопортрет (става дума за "Автопортрет в червено" от 1988 г. - б.м.) е моят отговор - и като състояние, и като коментар - на всички обвинения и унизителни действия, които се развихриха около участието ми в известния Русенски комитет и които чрез т.нар. "съображения" на Тодор Живков бяха проведени като държавна и партийна политика. Случайно картината беше представена на жури за ОХИ в Пазарджик в същия ден, в който официално бяха публикувани "съображенията" - в един момент, когато имаше пълна забрана дори да се споменава името ми, когато бяха свалени различни писани материали от и за мен, когато беше препечатана цяла кола от втория том на Енциклопедията на изобразителните изкуства в България, защото там по азбучен ред фигурах и аз. Автопортретът беше мое появяване в изложба, а това все пак трудно можеше да бъде забранено и той да бъде свален [...] Ако е вярно, че всяка картина в определен смисъл е портрет на своя автор, то автопортретът в най-чист вид е оголената душевност, характер и манталитет на автора. Искаме или не, авторът не може да избяга от себе си, независимо дали "използва" себе си само като модел, или си поставя и по-специални проблеми".
Някои обвиняват художника за предпочитанията му към големите формати, съзирайки в тях известна поза... Опитвам се да си представя настроението му, особено в онези напрегнати години в Съюза на българските художници, когато след повече от чиновническите осем часа и след много повече делнично напрежение той се прибира в ателието си и започва да рисува. Възможно ли е такъв човек да "бродира" върху платното след залез слънце? Възможно ли е да побере реакциите си в няколко квадратни педи? Възможно ли е да използва приглушена палитра? Ще има ли, в буквалния смисъл на думата, реалистичен източник на светлина в картините му?
За Светлин Русев композицията по историческа тема е въпрос на избор по отношение на непреходните ценности в националната история и националното самочувствие. А алегоричната картина е възможност да изкаже философията си. И в двата случая художникът е пределно лаконичен. Той създава образи-знаци. За постигането на това звучене е естествен големият формат и хипертрофираният детайл. Що се отнася до колорита, извечният трагизъм на голямото събитие и на емоцията-вик предполагат наситеност и ярки контрасти, а частичното линеарно подчертаване на формата, особено в по-късните творби, е своеобразен акцент с дълбока семантика. Тук е мястото и на двата храма, изписани от Светлин Русев - "Андрей Первозванный" в Калифорния по поръчка на живеещата там руска балерина Наталия Макарова (1993) и "Св. Петка Българска" в местността Рупите в близост до къщата на пророчицата Ванга (1994). Би било елементарно да ги анализираме схоластично, когато религиозното изкуство не може вече да бъде подчинено единствено на застинали канонични предписания.
В образната система, избрана от художника, откриваме познати от творчеството му силуети, жестове, емоционална и колоритна нагласа. И точно в това е стойността им като художествен факт от края на бурното, трагично, белязано от множество центробежни движения двайсто столетие. Светлин Русев, познал амбицията, но и смирението, изразява вярата си в силите, които са свързани със съдбата на човешкия род. Той се противопоставя на света, в който сме принудени да живеем въпреки волята и критериите си за красиво/грозно, вечно/преходно, значимо/безполезно, желано/отричано, голямо/малко. В тези стенописи е видима новаторската концепция за образа на светците, за развитието на религиозното изкуство днес. Друг е въпросът, че ни завари неподготвени да се отнесем с мъдра толерантност и добронамереност към ликове, които не се вписват във вековната традиция да гледат вярващите от висотата на божествената мярка за непогрешимост, а питат себе си и нас какво е храмът и защо сме дошли в него. Логично е да припознаваме в прототипите на неговите светии съвременния човек. А когато един художник носи таланта на портретист, обратното е направо невъзможно. Също толкова невъзможно е да очакваме Вярата да предполага анонимност на художествения език и неговите интонации.
Да се проследи стилът на Светлин Русев през годините и тематичните му предпочитания е напълно възможно. Но подобен подход е прекалено рационален и сух. Ако търсим особеното в неговото изкуство, ще го открием в способността на художника да предчувства събития и настроения. Достатъчно е да анализираме названията на голяма част от неговите картини, за да установим колко често той ги нарича именно така, оставяйки диалога със зрителя с отворен край.
В определени моменти авторът изпитва необходимост да постави допълнителен смислов акцент. Така се роди цикълът "Приют", показан в отделна изложба през 2002 г., както и изпълнената със вселенски трагизъм картина "Цивилизационният избор", провокирана от войната в Ирак само преди няколко месеца. В тези произведения е изразен пределът на поносимост спрямо безумството и безхаберието в днешно време. Те протестират мълчаливо, без да обвиняват конкретно някого, и това ги прави изключително диалогични. Чрез тях художникът задава риторични въпроси, които тягостно и безпощадно увисват пред всички нас. Ако искаме да променим нещата, може би трябва да станем малко по-добри и много по-съпричастни.
Несъмнено алегоричните и историческите композиции на Светлин Русев са забележителни и силно въздействащи. Но творческото му амплоа е многолико. Във всеки етап от неговото развитие присъства пейзажът - мощен и експресивен, колкото конкретен, толкова и изчистен от натурни елементи. В този жанр авторът пресъздава свободата на пространството, като същевремнно привнася в него особена организираност и динамика. Тук поезията не е римувана, за да бъде по-разбираема и лесно запомняща се, а с привидно странната си метафоричност наподобява "бял стих", който не ни позволява да останем пасивни съзерцатели.
Друг тип поетика носи цикълът "Българки" - изпълнени в нежни цветови гами или в наситени земни тонове, тези образи-дихания със своята интимност докосват тънки струни в сетивата и завихрят някак неусетно пространството около себе си. Подобно на галерията от голи тела, които носят деликатна и искрено премерена чуственост.
Важни факти от биографията на художника са свързани с колекционерството. Когато през 1993 г. в Нюрнберг бе представена внушителната изложба от притежанието на Ирене и Петер Лудвиг със заглавие " Страстта на Лудвиг", включваща десетки произведения на изкуството от доколумбова Америка, европейски образци от XIII до XVIII век, американския попарт и абстракционизъм, модерното и съвременното изкуство в Америка и Европа, творби на художници от ГДР, сред няколкото произведения от Юго-източна Европа бе представено само едно българско - "Размисъл" на Светлин Русев от 1983 г. Ето как историкът на изкуството проф. Лудвиг оценява художника: "Изкуството на Светлин Русев е сериозно и се занимава със сериозни теми и сериозни изразни възможности. Това, което той онагледява, е сгъстено до крайна дълбочина. Русев не търси лекия път в живописта. Всяка композиция е плод на продължителни и многообразни размисли и изследвания. За мен неговият живописен свят се възвисява и вплита в лоното на нашето време като значимо послание. Русев има международно значение именно с това, че неговото изкуство не се опира на никаква мода, а търси и намира своя път последователно от собствената си душевност. Русев е крайно чувствителен и неговите платна са величествени. В тъканта на бързо сменящите се модерни направления неговото изкуство има своя здрава позиция и излъчва онази самоувереност, която ние определяме като майсторска."
Сам "заразен" да колекционира, художникът чете изкуството от различни периоди и райони на света с уважение и възхищение към неговите различия. Колекцията му като артистичен възглед не прилича на собствения му стил. Светлин Русев успя да се пребори с нормалното за всеки събирач собственическо чувство и от българско и чуждестранно изкуство да направи на родния си град едно изключително като физиономия и обем дарение, което се отвори за ценители в самостоятелен музей. В това отношение той върви по пътя на колекционерите от световна величина (малцина, за съжаление!), които осъзнават значимостта на колекционерството като възможност съхраненото от тях да стане обществено достояние. Днес той е може би единственият в България, който събира не бройки произведения, а редки и талантливи творби.
В момента в Софийската градска художествена галерия е подредена ретроспективна изложба на художника. Чудесна възможност да се видят негови рисунки и живопис, рисувани от 1949 г. до днес. Експозицията не е лесна за възприемане. Както и авторът й, самият Светлин Русев.
Весела Христова-Радоева
биография