Насилие, коне, пейзажи
Фестивалът на европейските копродукции се проведе за осми път от 6 до 12 юни. На 4 екрана (първо в кино "Люмиер", после в "Център", "Глобус" и Дома на киното) бяха показани 18 непознати филма плюс "Европудинг" (вж. "Култура", бр. 43 от 2002) и "Дантон" на Анджей Вайда. Последният пък бе включен в ретроспективата на сценариста Жан-Клод Кариер във филмотечното кино "Одеон". ФЕК се организира от Националния филмов център със съдействието на НДК, БНТ, БНФ, Френски културен институт, Руски културен център, Британски съвет, Гьоте институт, Столична община. Имаше чуждестранни гости. И се проведе традиционната полезна за българската киноиндустрия среща - този път с представители на германските филмови фондове и на американската организация "Люис Хороиц".
От 14 до 19 юни европейските копродукции гостуват във Фестивалния и конгресен център на Варна.

Европейски тегоби и радости, върхове и падове се сменяха в "Люмиер" както слънцето и дъжда навън. И този юни ни разходи из филми, преживявания и светове, консолидирали автори и продуценти с различни житейски и творчески нагласи. За разлика от друг път, публиката беше многолюдна и изкушена (пропуските за студентите по кино от НАТФИЗ и НБУ се оказаха печеливша стратегия).
Неусетно се изнизаха годините от 1996, когато бе първото издание на фестивала (като Дни на европейското кино) и най-сетне гледахме "Преди дъжда" на македонеца Милчо Манчевски. Оттогава до днес благодарение на ФЕК сме изгледали стотина от най-шумните и любопитни европейски заглавия. И въпреки че София Филм Фест "придърпа" балканското кино към себе си, не бива да забравяме, че тъкмо ФЕК отгърна тези почти залепнали страници от филмовото ни знание.
Сега фестивалът отбеляза важен юбилей - 10 години от членството на България в "Евроимаж" (Фонд за подпомагане на копродукции към Съвета за Европа). От документалния филм "Граница на мечтите" (реж. Георги Балабанов) до игралния проект "Откраднати очи" (сц. Нери Терзиева, реж. Радослав Спасов) фондът е подпомогнал 36 проекта с наше участие (мажоритарно или миноритарно). В контекста на безкинието в страната, тази помощ за българските кинематографисти е наистина ценна. В чисто филмов контекст обаче повечето български копродукции са безкрили и претенциозни, натъкмени по калъпа на експортността: етно-религиозни проблеми, фолклорни мотиви, дивни пейзажи...
Така че откриването на фестивала с "И Господи слезе да ни види..." (България/Франция, 2003, сц. Станислав Стратиев, реж. Петър Попзлатев) бе най-адекватното за почитане на скромния юбилей (а и проектът е подкрепен още през 1997).
A priori програмата рехавееше. A posteriori е в нормата - и като количество, и като качество, и като географска пъстрота.
Смятам, че само автоиронията е пъхнала в програмата познатия от Киномания 2002 "Европудинг" на Седрик Клапиш - смях и радост в Барселона (и салона) за сметка на "Еразъм" (и европейските копродукции).
Тазгодишният фокус на ФЕК бе румънският режисьор Лучан Пинтиле (1933). Браво. Изключителен кинематографист. Гледахме четири негови филма (копродукции Франция/Румъния): "Крайна спирка "Рай" (1997), "Незабравимо лято" (1992), "Следобедът на един мъчител" (2000) и "Твърде късно" (1996). Последният филм бе всъщност първата ми среща с този мощен автор - през 1996 в Кан, където мина незабелязано, но беше най-мрачният в конкурса и единствен представител на Източна Европа. След това точно на ФЕК сме гледали филма му "Дъбът" (1992) и всъщност "Култура" е единствената медиа, обърнала внимание на този режисьор. Майстор на политическия трилър, Пинтиле разказва потресно-прости сюжети, концентрирани около абсурда на насилието, представено като генетичен или идеологически код. Историите се движат по стръмната скала баналност - екстремност. Филмите му са стройни, сардонични и стипчиви. Независимо дали се занимават с любов, аристокрация, ксенофобия, смърт, армия, пчели, простолюдие, прасета, екзекуции, рудници, Пинтиле неизбежно ги издига от автентични изблици на румънския манталитет до притчи за неизтребимостта на немотивираното Зло. Въпреки че са озъбени, през филмите му минават поетични визуални рими: слънчогледи, стада, царевици, гъски... И България присъства в два от тях: като метафора на отказа на комунистически главорез да пътува в чужбина в "Следобедът на един мъчител"; като присвоена от Румъния територия, чиито обитатели са не само клети аргати, а и жертви на военно-шовинистка агресия в "Незабравимо лято". Вторият малко прекалява с националистичния си патос, но пък не изненадва с мечтата на Румъния да бъде легитимен член от семейството на романските езици. Самият Пинтиле е пример за нейното сбъдване - живее между Париж и Букурещ, обичан е в Кан...
Освен дългоочаквания "И Господ слезе да ни види", изгледахме още 5 копродукции, подкрепени от "Евроимаж": "Ангели на вселената" (2000, Исландия/Норвегия/Германия/Швеция/Дания, реж. Фридрик Тор Фридриксон), "Голата маха" (1999, Испания/Франция/Италия, реж. Бигас Луна), "Грипсхолм" (2000, Германия/Швейцария, реж. Ксавие Колер), "Жозефин" (2000, Германия/Великобритания/Хърватия, реж. Райко Гърлич), "Мента" (1999, Гърция/България/Унгария, реж. Костас Капакас), "Последен блус" (2002, Унгария/Полша/Италия, реж. Петер Гардош). Изненадващо филмите са се спасили от компромисните рифове на международното финансиране и, независимо от неравните си естетически постижения, изваждат на показ важни национални скиталчества. "Жозефин" на хърватина Райко Гърлич е според мен идеалната европейска копродукция: действието тръгва от днешна Бохемия, където приватизацията заплашва с безработица; героят е сиренар, надарен с изключителен нос, който отива в Хамбург подир бащиния си копнеж по Жозефин Бейкър и собственото си желание да усвои технологията на "Бри", попада в бардак (ирландска собственост), наблъскан с емигрантки от Източна Европа, чийто зъл демон е неосъществен в Холивуд чернокож, направил дете на една от красавиците, и се връща обратно у дома с мулатчето и ноу-хау. Филмът започва вяло, но постепенно набира скорост. И от трогателно-ироничен сблъсък на културни стереотипи и индивидуални перипетии се превръща в триумф на съхраненото човешко и национално достойнство. Невъзможно е да подмина прекрасните актьори и най-вече неугледно-симпатичния чех Мирослав Владика и красиво-тръпната германка Мария Шрадер. Разбира се, генеалогията на успеха бихми могли да открием в биографията на самия Гърлич: завършил ФАМУ в Прага, днес той е космополит от ранга на Горан Паскалевич и Кустурица (дори преподава като него в Щатите). Любопитна съм да видя и друго негово произведение.
"Ангели на вселената" не показа модния в момента исландски режисьор Фридриксон в най-добра светлина (на София Филм Фест бе показан "Соколи"). Филмът поема от мъжки любовен катаклизъм и стига до тоталната лудост. Херметичен и плакатен, той ме остави равнодушна, въпреки драстичността на ситуацията.
Анонсиран като "един от най-гледаните унгарски филми", "Последен блус" се оказа един най-негледаемите на фестивала. Будапещенски бизнесмен с жена учителка и син-любознайко поема с кола за Краков, където любовницата му (зографка) го очаква, за да се женят. По пътя качва на стоп жокей. Онзи, направо джезве кокали, му се пъчи с албум на дамските си завоевания (само гърди и то от репродукции). Изпросва си зарязването насред пътя. Обаче спирачките на колата отказват. Това се случва почти в началото на филма и така е до края. В очакване на предизвестената трагедия се намесват: майка му на бензиностанция, избягала навремето от скучния си мъж заради любовта си към брат му (излъгала, че е в Аризона); чичото-врач, който ходи с букет да я чака на летището, а сега преследва колата на племенника си (бил го окрал), покойният му баща... Междувременно зографката рисува лика му на стената между отскоци до магазини и булчинската рокля. За момент колата спира. Но вместо да каже истината на една от двете жени, героят отново излъгва. Накрая все пак казва на полякинята, че е женен, тя на свой ред уведомява жена му за себе си, онази грабва самолета за Краков и... танцуват блус в ресторант. Полякинята ражда дете. Мотиви от "Жул и Жим" и "Синьо" се разпръскват като аерозол върху подсъзнанието, а филмът упорито отказва да свърши.
Както обикновено, ФЕК отново демонстрира тематичен континюитет: 2 години след "Дневникът на Бриджет Джоунс" на Шарън Магуайър ни показа немската вариация "Нощна тарифа" (2001, реж. Ралф Хютнер) и 4 години след "Буре барут" на Паскалевич - "Нормални хора" (2001, реж. Олег Новкович).
"Нощна тарифа" е смешен най-вече с напразната си вторичност. Немската посестрима на Рене Зелуегър Грушенка Стевенс е мила и секси, но героинята й е глуповата като от виц за блондинки, а ситуациите са измислени с бюргерско остроумие. Но пък в Германия може и да са се радвали на съизмерването с британски бестселър и холивудски хит. Що се отнася до заглавието, доколкото разбрах, е свързано с цената на мобилните разговори. "Нормални хора" се занимава с бесовете на Белград през пролетта на 2000, последната година от режима на Милошевич. Неколцина приятели се събират в квартално кафене без прозорци, чийто собственик е плещест отцеубиец, лишен от скрупули. Приятелите пият и градят химерите на отчаянието. Клаустрофобия мачка животите им. Улиците са тесни и мрачни, мутрите - мракобесни, думите - мръсни. Анамнезата на филма е епидемично насилие. Подобно на "Буре барут", депото на действието е кръчма, откъдето поемат маршрутите; оживяването е въпрос на луд късмет; главният герой е шофьор с лицето на талантливия Небойша Глоговац (видяхме го на живо, заедно с продуцента Макса Чатович). За разлика от "Буре барут", чието действие бе съсредоточено в нощта на Дейтънското споразумение, в "Нормални хора" то се развива в няколко "мирни" дни и шофьорът кара не такси, а линейка. Всички искат да живеят "нормално", тази дума се редува със "задник" и няма сила, която да изтръгне героите от озверялото униние. Отчаянието на филма елиминира дори прословутото сръбско чувство за хумор - всичко е оглозгано, дори любовните протягания. Покрусно преживяване е "Нормални хора", но финалът му е тъп: след като мутрата убива любимата му, шофьорът на свой ред убива съдържателя на кафенето и открива свободата в... Будапеща (за десерт и чайка полита в небето).
Нормално иска да живее и шотландският тийнейджър в "Сладките шестнайсет" (2002, Великобритания/Германия/Испания) на Кен Лоуч. След младите си колеги Дани Бойл и Гай Ричи, и той решил да се разправи с наркотрафика като бич божи. Момчето, чиято майка е в затвора заради дрога на любовника си, се впуска в опасна авантюра в името на семейното добруване. Само че наркобароните не са алтруисти и го превръщат в най-обикновен убиец, а пък и усилията му се оказват напразни. Филмът е разказан стройно, невръстният Мартин Компстън е удивителен, но... "Сладките шестнайсет" е поредният социално-скучен опус на неуморния левичар Кен Лоуч. Най-забавното във филма бе недоумението от наградата за сценарий в Кан - абсолютен трафарет, чийто диалог се свежда до 150 думи, където псувните надминават дори тези в "Нормални хора".
Нагледахме се на фантастични пейзажи: в "Балзак и малката китайска шивачка" (2002, Франция/Китай, реж. Сидзие Дай по едноименния му роман); в "И Господ слезе да ни види..."; в "Грипсхолм", в "Мента"... И коне въодушевяваха от екрана: във филмите на Пинтиле (незабравим е първият кадър на "Незабравимо лято"), в "Голата маха", в руския "В движение" (2002, реж. Филип Янковски)... А конярката в последния е единствено хубавото нещо в него - тя е прелестната Оксана Акинишина, обикната тук от "Сестри" на Сергей Бодров-син, светла му памет, и "Лиля завинаги" на Лукас Мудисон. Като стана дума за "В движение" - дебют в киното на сина на Олег Янковски, в София пристигна сценаристът му Генадий Островски. Не е за вярване, че той е драматург на прекрасните филми "Руски рагтайм" на Сергей Урсуляк и "Любовникът" на Валерий Тодоровски (с участието на Янковски-баща). "В движение" е предвзет и празен. На неговия фон дори "Последен блус" изглежда гледаем.
И без дежурната костюмна биография не минахме - "Голата маха". Филмът "разследва" смъртта на херцогиня Алба, позната от едноименния шедьовър на Гойя. Дворцови интриги, министър-председателска полигамност, художнически конвулсии... Красив филм, а най-красивото в него е не Пенелопе Круз (в ролята на премиерска наложница от простолюдието), а по-възрастната Айтана Санчес-Хихон (в ролята на херцогинята с драматично либидо). И Стефания Сандрели се мярва (в ролята на испанска конкурентка по сластолюбие на Екатерина Велика).
Пъстра беше тазгодишната програма, а най-прелестният филм "Синът на булката" (2001, Аржентина/Испания) на Хуан-Хосе Кампанела дойде в последния миг и малцина го видяха. И тук не се побира. Но пък ще намери място в някой следващ брой. Както и филмът на Попзлатев, разбира се.

Геновева Димитрова